— Не зная дали е така и не съм казвал такова нещо, индианецо — отвърна Ловецът, като се изчерви малко при зле прикритата насмешка в държането на червенокожия. — Бих искал да прекарам живота си в горите и се надявам този живот да бъде мирен. Когато стане нужда, всички млади мъже трябва да тръгнат по пътеката на войната, но не е необходимо войната да се превръща в клане. През изтеклата нощ видях достатъчно от тези жестокости, ето защо приканвам те сега да си вървиш по пътя, а аз ще тръгна по своя и се надявам, че можем да се разделим като приятели.
— Добре! Моят брат има два скалпа — сива коса под другата. Стара мъдрост — млад език.
При тези думи дивакът доверчиво се приближи и протегна ръка. Усмихнатото лице и цялата му осанка говореха за дружелюбност и уважение. Ловецът прие с готовност предложеното приятелство и те сърдечно стиснаха ръцете си, като всеки се стараеше да увери другия в своята искреност и миролюбие.
— Всекиму неговото — каза индианецът, — моето кану — мое; твоето кану — твое. Идем — видим. Ако твое, ти вземеш, ако мое — аз.
— Правилно, червенокож; макар че грешиш, като смяташ кануто за своя собственост. Но както и да е — гледането пари не струва, нека слезем на брега, за да видиш със собствените си очи, защото навярно няма да се довериш напълно на моите.
Индианецът отново извика своето любимо. „Добре!“ и двамата се запътиха рамо до рамо към брега. Външно в държането им не личеше недоверие — индианецът дори се движеше малко напред, сякаш желаеше да покаже на спътника си, че не се страхува да остане с гръб към него. Когато излязоха от гората, червенокожият посочи лодката на Ловеца и натъртено каза:
— Тази не моя — тази лодка на бледолик. Другата — на червен човек. Не искам чужда лодка — искам своята.
— Грешиш, червенокож, напълно грешиш. Това кану е оставено на стария Хътър да го пази и според всички закони — както на белите, тъй и на червенокожите — докато собственикът му не дойде и предяви правата си, то е негово. Ето ти виждаш сам седалките и изработката на лодката: те говорят достатъчно. Никой не е виждал още индианците да правят такива неща.
— Добре! Моят брат млад на възраст — стар на ум. Индианците не правят. Това работа на бели.
— Радвам се, че мислиш така, защото, ако държеше на противното, между нас щеше да възникне кървава вражда, тъй като всеки има право да притежава своето. А сега ще тласна кануто по-далеч и така ще уредим най-лесно нашия спор.
Още докато говореше, Ловецът сложи крак върху края на леката лодка и като я тласна силно, отпрати я на сто и повече стъпки от брега, където, подхваната от течението, тя положително щеше да мине покрай полуострова, без опасност да се доближи пак до брега. При това сръчно и решително действие дивакът се сепна и Ловецът забеляза, че той хвърли бърз и свиреп поглед към неговата лодка, в която бяха греблата. Ала тази промяна беше само мигновена. След това ирокезът стана отново дружелюбен и по лицето му се разля доволна усмивка.
— Добре! — повтори той още по-натъртено отпреди. — Млада глава — стар ум. Знае как да прекратява враждите. Сбогом, братко! Той отива в къщата във водата — „домът на Водния плъх“, индианецът отива в лагер; казва на вождове, не намерил лодка.
Ловецът изслуша това предложение със задоволство, защото бързаше да се върне по-скоро при девойките и с голяма готовност стисна протегнатата ръка на индианеца. Разделиха се с приятелски думи. И докато червенокожият се упъти спокойно към гората с пушка под мишницата, без да се обърне нито веднъж назад от страх или недоверие, белият се отправи към останалата лодка. Наистина той носеше оръжието си по същия миролюбив начин, но зорко следеше движенията на другия. Това недоверие обаче изглеждаше неоснователно; и сякаш засрамен, задето го беше проявил, младият човек извърна поглед и безгрижно се отправи към лодката си. Тук той започна да отблъсква кануто от брега и да се подготвя за тръгване.
Трябва да беше работил така около минута, когато случайно извърна лице към сушата и само с един поглед на безпогрешните си очи забеляза страшната заплаха, която грозеше живота му. Сред малък отвор в храсталаците блестяха черните, жестоки очи на дивака, отправени към него като очите на тигър, приготвен за скок, а дулото на пушката му вече беше насочено към него.
Сега големият опит на младия човек като ловец му оказа добра услуга. Свикнал да стреля по елените, докато скачат и често пъти когато за точното положение на тялото можеше само да се предполага, той приложи и този път същото изпитано средство. Да дръпне петлето и да насочи пушката си бе работа за миг, извършена с едно-единствено движение; после, прицелвайки се почти слепешката, той стреля в храстите — там, където знаеше, че трябва да се намира тялото под единствено видимото страхотно лице. Нямаше време нито да вдига пушката по-високо, нито да се прицелва по-грижливо. Движенията му бяха толкова бързи, че и двете страни стреляха едновременно и двата гърмежа се сляха в един. Планините разнесоха само едно- единствено ехо.
Ловецът отпусна пушката си и застанал с вдигната глава, неподвижен като един от боровете в спокойното юнско утро, зачака резултата. А дивакът нададе онзи вик, който поради ужасното си въздействие е станал исторически, изскочи от храстите и се понесе със скокове през голото пространство, като размахваше томахавка. Ловецът все още не се помръдваше. Стоеше, опрял празната пушка в рамото си, и по ловджийски навик ръката му търсеше машинално рога с барут и шомпола.
Когато стигна на четиридесет стъпки от своя неприятел, дивакът запрати острото си оръжие. Но погледът му толкова се бе замъглил, а ръката тъй отслабнала и несигурна, че младият човек улови бойната секира за дръжката й, докато прехвърчаше покрай него. В същия миг индианецът се олюля и се просна на земята.
— Знаех! Знаех, че ще стане така! — възкликна Ловецът, който тъкмо се бе приготвил да сложи нов куршум в пушката си. — Знаех, че ще се стигне до това, още щом видях блясъка в очите на това същество. Когато собственият му живот се намира в опасност, човек се мери и стреля бързо, да, знаех, че ще стигнем до това положение. Аз се оказах с една стотна част от секундата по-бърз от него — иначе бедата щеше да сполети мен. Куршумът на тая гадина почти ме докосна. Но кой каквото ще да казва, червенокожият никога не употребява барута и куршумите толкова ловко, както белият. Изглежда, че просто не им се удава. Дори и Чингачгук, колкото и да е съвършен в други отношения, не всякога улучва смъртоносно с пушката си.
През това време оръжието му беше заредено; след като хвърли томахавката в лодката, Ловецът се приближи към своята жертва и облегнат на пушката си и обзет от тъжни мисли, се надвеси над индианеца. За пръв път виждаше човек, паднал в бой. Това беше първото човешко същество, срещу което бе вдигнал ръка. Чувството, изпитвано от нето, беше необичайно и искрено — каквито са отначало чувствата ни. В него съжалението се примесваше с тържество.
Макар да беше прострелян право в гърдите, индианецът не бе мъртъв. Лежеше неподвижно по гръб, но очите му, изпълнени още с живот, следяха всяко движение на победителя, както падналата птица внимателно следи всяко движение на птицеловеца. Сега навярно очакваше съдбоносния удар, който щеше да предшества отрязването на скалпа му, или може би се боеше, че това жестоко деяние ще бъде извършено преди смъртта му. Ловецът прочете тия мисли и скръбна утеха бе за него да разсее опасенията на безпомощния дивак.
— Не, не, червенокож — каза той, — няма защо да се страхуваш повече от мен. Аз съм бял и за мен не е присъщо да скалпирам. Само ще прибера на сигурно място пушката ти, а след това ще се върна и ще ти помогна, с каквото мога. Макар че не бива да оставам тук много дълго, защото трите пушечни изстрела могат да ми докарат на главата няколко от вашите дяволи.
Заключителните думи младият човек каза по-скоро на себе си, след като тръгна да търси падналата пушка. Той намери оръжието там, където го беше изпуснал собственикът му, и веднага го отнесе в лодката. Като остави при него и своята пушка, Ловецът се върна и отново се надвеси над индианеца.
— Враждата между теб и мен е свършена, червенокож — каза той. — И ти можеш да бъдеш спокоен както за скалпа си, тъй и че не ще ти сторя вече нищо лошо.
Ако погледите можеха да изразяват изцяло мислите на човека, то навярно Ловецът щеше да прочете известен, укор за невинната си суета относно расовите различия; той схвана благодарността в очите на умиращия дивак, но не и горчивата насмешка, която се бореше с по-доброто чувство.
— Вода! — пробъбри жадното нещастно същество. — Дай вода на бедния индианец!
— Да, ще ти дам вода, дори ако изпиеш и цялото езеро. Ще те пренеса до нея, та да се напиеш до насита. Чувал съм, че е така с всички ранени — единствено водата ги облекчава и задоволява.
