При тия думи Ловецът вдигна индианеца на ръце и го отнесе до езерото. Там го настани така, че да може да утоли палещата си жажда, а след това седна на един камък, положи в скута си главата на своя ранен противник и се опита да го утеши, доколкото можеше.
— Грешно ще бъде, ако ти кажа, че не е настъпил последният ти час, воине — подхвана той. — Ти си преминал вече средната възраст и като се има предвид животът, който водите вие, дните ти не са отишли напразно. Индианците не очакват да заспят вечен сън, а се надяват, че ще живеят на оня свят. Ако си бил справедлив индианец, ще намериш на онзи свят вашите щастливи ловни полета, а ако си бил несправедлив, тогава ще се озовеш сред вашите пустини.
— Добре! — пробъбри индианецът, чийто глас бе запазил дълбочината си, дори когато животът му вече изгасваше — Млада глава — стара мъдрост!
— Понякога при настъпването на края е утешително да знаем, че онези, на които сме сторили или сме се опитвали да сторим зло, ни прощават. Предполагам, че природата търси това облекчение, за да получи някаква прошка още тук, на земята. Утешително е в такъв час да знаеш, че някой ти прощава. Що се касае до мен, аз ти прощавам напълно за опитите да посегнеш на живота ми — първо, защото от тях не произлезе зло; второ, защото това е съвсем естествено за теб и аз изобщо не биваше да ти вярвам; и най-сетне, главно защото не мога да изпитвам омраза към умиращ, без разлика дали е езичник, или християнин. Така че за мен можеш да бъдеш спокоен.
Индианецът може би имаше известни понятия за нещата, за които говореше Ловецът, но у него тези понятия по необходимост бяха съчетани с навиците и предразсъдъците му. Като повечето люде от своята раса и като твърде много от нашата той по-скоро желаеше да умре така, че да спечели похвалата и одобрението на ония, които оставаха след него, отколкото да си осигури по-добро съществуване на оня свят.
Докато Ловецът му говореше, той беше донякъде удивен, макар и да чувстваше, че намеренията на белия са добри, а когато младият мъж замлъкна, червенокожият почувства силно съжаление, че наблизо няма никой от племето му, за да бъде свидетел на неговия стоицизъм при физическите болки и на твърдостта, с която посрещаше края си. Но с изтънчената си вродена вежливост, тъй характерна за индианския воин, преди да се поквари от твърде много общуване с най-долната прослойка на белите, той се постара да изкаже благодарност за добрите намерения на момъка и да му даде да разбере, че ги цени.
— Добре! — повтори пак той, защото тази английска дума се употребяваше извънредно често от диваците. — Добре! Млада глава и младо сърце. Старото сърце твърдо, не пролива сълзи. Чуй индианеца, който умира и не иска да лъже. Как те казват?
— Името, което нося сега, е Ловец на елени, макар делауерите да говореха, че когато се завърна от пътеката на войната, ще получа по-мъжествено име, ако го заслужа.
— Това име добро за момче — недостатъчно за воин. Той скоро получи по-добро. Тук няма страх — при голямото вълнение, което изпитваше, дивакът намери достатъчно сили да вдигне ръка и да потупа младия човек по гърдите, — сигурно око — светкавична ръка — смъртоносен прицел… вече велик воин. Не Ловец на елени… Соколово око… Соколово око… Соколово око. Дай ръка!
Ловецът или Соколовото око — както беше наречен сега за пръв път младият човек, защото през следващите години това име стана известно из цялата страна — хвана ръката на дивака и той изпусна последното си дихание, загледан възхитено в лицето на непознатия, проявил толкова решителност, ловкост и твърдост в едно колкото тежко, толкова и необичайно за него положение. Ако си припомни, че най- голямото удовлетворение за един индианец е да види как неприятелят му проявява слабост, читателят ще може да оцени още по-добре поведението на умиращия червенокож: в този момент.
— Духът му отлитна! — каза задавено и тъжно Ловецът. — Жал ми е! Е, рано или късно всички ще стигнем дотам и независимо каква е кожата на човека най-щастлив е онзи, който е подготвен най-добре да посрещне този миг. Да, тук лежи тялото на един несъмнено храбър воин, а духът му вече лети към щастливите ловни полета или към места, лишени от дивеч. Но и други неща довеждат до същото. Ето, старият Хътър и Бързият Хари изпаднаха в голяма беда, а може би дори ще си навлекат мъчения и смърт, и то точно заради тази награда, която щастието предлага сега на мен — както биха помислили мнозина — напълно законно и справедливо. Но нито стотинка такива пари не ще мине през ръцете ми. Родил съм се бял и бял ще умра — ще държа до последния миг на цвета на кожата си, дори ако негово величество, губернаторите му и всичките му съветници както в отечеството, тъй и в колониите забравят откъде произлизат и къде се надяват да идат и всичко това само за някаква си дребна печалба през време на войната. Не, не, воин, никога моята ръка не ще се докосне до скалпа ти и нека твоята душа почива в мир. Когато тялото ти отиде да се присъедини към нея във вашата страна на духовете, видът му ще бъде приличен.
Веднага щом привърши думите си, Ловецът стана. После той настани тялото на мъртвеца в седнало положение, като го облегна с гръб към малката скала, и положи необходимите грижи да предотврати падането или изкривяването му в положение, което би изглеждало непристойно за схващанията на чувствителните, макар и груби диваци. След като изпълни този свой дълг, младият човек застана, вперил поглед със скръбни мисли в суровото лице на падналия неприятел. И както обикновено — по навик, придобит от дългия самотен живот в гората, той отново започна да изказва гласно чувствата си.
— Не исках да отнема живота ти, червенокож — заговори той. — Но ти ме постави пред единствения избор: да убия или да бъда убит. И двамата, струва ми се, постъпихме според присъщите си качества, никой от нас не може да бъде укорен. Ти беше подъл, както сте си вие през време на война, а аз — малко небрежен, защото лесно вярвам всекиму. Е, тази бе първата ми борба с човек, ала едва ли ще бъде последната. Борил съм се с повечето от горските обитатели — мечки, вълци, пантери и ягуари, но сега за пръв път се сблъсквам с червенокожи… Ако бях роден, индианец, сега бих могъл да разказвам за това или да взема скалпа и да се хваля с подвига си пред цялото племе; или пък, ако неприятелят ми бе дори само мечка, щеше да бъде съвсем естествено да разкажа всекиму какво се е случило; сега обаче не виждам дори как да поверя тази тайна на Чингачгук, без това да звучи като самохвалство на езика на бял човек. А защо в края на краищата да се хваля? Това е убийство на човек, пък макар и дивак. И откъде да зная дали е бил справедлив индианец и дали не е бил отвлечен внезапно някъде другаде вместо в щастливите ловни полета? Щом човек не е сигурен дали е сторил добро или зло, най-умно е да не се хвали. И все пак бих искал Чингачгук да узнае, че не съм посрамил нито делауерите, нито обучението, което получих при тях.
Ала монологът и размишленията на младия човек бяха внезапно прекъснати от неочакваната поява на втори индианец на езерния бряг — на неколкостотин ярда от полуострова. Този човек, очевидно също така разузнавач, привлечен към това място навярно от пушечните изстрели, излезе от гората толкова непредпазливо, че Ловецът го видя, преди още сам да бъде забелязан. След миг, когато стана и това, дивакът нададе силен крясък, на който отговориха десетина гласове от различни части на планинския склон. Нямаше повече време за губене. И в следната минута лодката се отдели от брега, тласкана от равномерните и силни удари на греблото.
Щом се увери, че се е отдалечил на безопасно разстояние, Ловецът престана да гребе и предостави малката лодка на тласъците на вятъра, а той се зае спокойно да огледа положението наоколо си.
Първото кану, което беше отвързал свободно, плаваше, тласкано от вятъра, на четвърт миля от него и малко по-близо до брега, отколкото би желал сега, когато знаеше, че наоколо има повече диваци. Другото, което бе отблъснал от полуострова, се намираше само на няколко ярда от него, понеже, напускайки сушата, той се беше отправил в същата посока. Мъртвият индианец лежеше мрачно неподвижен там, гдето го беше оставил, воинът, който се бе появил от гората, бе вече изчезнал, а и самата гора беше толкова тиха и привидно толкова пуста, колкото в деня, когато е била създадена.
Тази пълна тишина продължи само миг. След като се огледаха добре, индианските разузнавачи изскочиха от храстите на полуострова и щом откриха смъртта на своя приятел, изпълниха въздуха с яростен вой. Но когато стигнаха до тялото и се струпаха нетърпеливо около него, писъците им веднага секнаха и се замениха с викове на задоволство. Ловецът познаваше достатъчно добре дивашките обичаи, за да разбере причината на тази промяна. Писъкът обикновено изразяваше вопли за изгубен воин, а виковете бяха признак на радост, че победителят не бе успял да отреже скалпа му — трофей, без който победата никога не се смяташе пълна. Навярно разстоянието, на което се намираха лодките, предотврати каквито и да било опити от страна на индианците да нападнат победителя — американските червенокожи, също като пантерите в собствените им гори, рядко се нахвърлят срещу неприятеля, когато не са сигурни, че ще
