случайностите, на които са изложени пограничните жители. За изненада на Ловеца Джудит изглеждаше по-сломена; Хети жадно поглъщаше всяка дума, но вместо да прояви външно своите чувства, размишляваше върху фактите, потънала в тъжно мълчание. Младият човек отдаде вълнението на Джудит както на интереса й към Хари, така и на обичта към баща й, а явното безразличие на Хети приписа на нейната умствена слабост, която помрачаваше до известна степен разсъдъка й и навярно не й позволяваше да предвиди резултатите, от случилото се…
Ала и двете сестри не казаха почти нищо, а се заеха да приготвят закуската. Свикнали с тази работа, те я вършеха по навик и механично, дори и сред най-големите си страдания н грижи. Тримата пристъпиха към простата, но хранителна закуска сред мрачно мълчание. Девойките едва се докоснаха до нея, Ловецът обаче прояви още едно от качествата на добрия войник — да запази апетита си сред най-тревожните и трудни положения.
Закуската бе почти привършила, без никой да произнесе думица, но ето че Джудит заговори възбудено и бързо — както става винаги, когато чувствата избухнат изведнъж, надвивайки външната сдържаност, която е станала по-мъчителна и от проявата на вълнение.
— Тази риба би се усладила на татко! — възкликна тя. — Той казва, че езерната лакерда е почти толкова вкусна, колкото морската.
— Говорят, че баща ви познавал добре моретата, Джудит — отвърна младият човек и не можа да се сдържи да хвърли изпитателен поглед към девойката, защото, както всички, които познаваха Хътър, и той изпитваше известно любопитство към неговото далечно минало. — Бързият Хари ми спомена, че някога си той бил моряк.
Отначало Джудит го погледна смутено, после, повлияна от съвсем нови за нея чувства, изведнъж стана общителна и както изглеждаше, твърде много се заинтересува от разговора.
— Ако Хари знае нещо за татковата история, то съжалявам, че не ми е разказал! — извика тя. — Понякога и аз мисля, че на времето е бил моряк, а друг път — че не е бил. Ако този сандък бе отворен или можеше да говори, той би могъл да ни посвети в цялото му минало. Но неговите ключалки са прекалено здрави, за да могат да се скъсат като канап.
Ловецът се извърна към въпросния сандък и за пръв път го разгледа по-внимателно. Макар избелял и покрит със следи от много небрежно отношение към него, по материал и изработка той беше по-хубав от всички други сандъци, които младият човек беше виждал по-рано. Дървото бе тъмно, благородно и на времето си великолепно полирано, макар че небрежното отнасяне към него не беше оставило много лак по повърхността му; всевъзможните драскотини и побити места свидетелстваха, че сандъкът е бил грубо блъскан в предмети, по-твърди от него. Ъглите му бяха здраво обковани с грижливо и богато гравирана стомана, а формата и изработката на ключалките, които бяха най-малко три, както и формата на дръжките, би привлякла внимание дори и в някой магазин за луксозни мебели. Сандъкът беше голям, а когато стана и се опита да го повдигне откъм единия край с масивната дръжка, Ловецът установи, че тежестта му напълно съответства на външния вид.
— Никога ли не сте виждала този сандък отворен, Джудит? — запита младият човек с характерната непринуденост на пограничните жители, защото по онова време, па даже и сега, между тия хора, в самия край на цивилизования свят, почти не съществуваше изтънченост по такива въпроси.
— Никога. Татко нито един път не го е отварял в мое присъствие, ако изобщо го отваря. Никой освен татко не е виждал неговия капак вдигнат. А дори и за самия него не съм сигурна.
— Сега вече грешиш, Джудит — отвърна спокойно Хети. — Татко е отварял капака и аз съм виждала това.
Чувството за мъжко достойнство накара Ловеца да замълчи. При въпросите си към по-голямата сестра той не би се поколебал да премине далеч отвъд границите на благоприличието според нашите схващания, ала му бе съвестно да използва слабоумието на по-малката. Джудит обаче нямаше защо да се смущава от подобни съображения. Тя бързо се извърна към Хети и продължи разговора.
— Къде и кога си виждала сандъка отворен, Хети?
— Тук, и то много пъти. Татко го отваря, когато теб е те няма, а от моето присъствие не се смущава и аз виждах всичко, което правеше, и чувах какво говореше.
— Какво правеше и какво говореше той?
— Не мога да ти кажа, Джудит — отвърна девойката: тихо, но решително. — Татковите тайни не са мои.
— Тайни!… Тогава още по-чудно е, Ловецо, че татко ги е поверил на Хети, а не на мен.
— За това има причина, Джудит, макар ти да не я знаеш. Но сега татко не е тук, за да ти отговори, и аз не ще кажа нито дума повече.
Джудит и Ловецът гледаха смаяни и за минута девойката изглеждаше огорчена. Но изведнъж тя се опомни и като обърна гръб на сестра си, сякаш я съжаляваше за нейното слабоумие, каза на младия човек:
— Вие ни разказахте вашата история само до половината и прекъснахте на мястото, когато сте легнал да спите в кануто, или по-право сте се надигнал да чуете крясъка на чаплата. Ние също го чухме и помислихме, че предвещава лошо време, макар че през тоя сезон не сме свикнали на бури по езерото.
— Ветровете духат и бурите се извиват понякога през едно, понякога през друго годишно време — отвърна Ловецът, — а чаплите надават крясъците си тъй, както ги ръководи тяхната природа. По-хубаво щеше да бъде, ако и хората бяха толкова честни и прями… След като останах, за да се вслушам в птичите писъци, и разбрах, че това не може да бъде знак от страна на Хари, легнах отново и заспах. А на разсъмване станах и като се разкърших, както обикновено, хванах се за веслата, та да прибера двете лодки, преди да са попаднали в ръцете на мингосите.
— Но вие не ни разказвате всичко, Ловецо — рече сериозно Джудит. — Ние чухме изстрели в подножието на източните планини. Ехото беше силно и продължително и стигна до нас толкова скоро след самите гърмежи, че те сигурно са били дадени на брега или съвсем близо до него. Нашите уши са навикнали на тия неща и не могат да бъдат излъгани.
— И са изпълнили добре дълга си тоя път, девойко… да, добре са изпълнили дълга си. Тази сутрин наистина стана нужда да се вдигнат пушките и да се натиснат спусъци, макар и не толкова често, колкото би могло да бъде. Един воин се пресели в щастливите ловни полета — това е всичко. От човек с кръвта и дарованията на бялата раса не бива да се очаква, че ще се хвали с подвизите си и ще се кичи със скалпове.
Джудит слушаше, затаила дъх. А когато Ловецът поиска с присъщата си скромност да приключи въпроса, тя се изправи и като прекоси стаята, седна до него. В държането на момичето нямаше нищо натрапчиво, макар в него да се проявиха веднага чувства, породени от женския инстинкт и предразполагащата любезност на благосклонна жена. Тя дори взе грубата ръка на Ловеца и я стисна между своите длани, може би без сама да съзнава, и същевременно се взря сериозно и донякъде укорно в обгорилото му лице.
— Вие сте се сражавал с диваците, Ловецо, съвсем сам, без ничия помощ — каза тя. — В желанието си да ни защитите — Хети и мен може би — вие смело сте влязъл в бой с неприятелите, без да има наблизо човек, който да ви окуражи в подвизите ви или да бъде свидетел на вашата гибел.
— Сражавах се, Джудит, да, сражавах се с неприятеля, и то за пръв път в живота си. Това са неизбежни неща и донасят със себе си смесено чувство на печал и на тържествуване. Според мен човешката природа е войнствена, защото всички народи се избиват помежду си, а ние трябва да устояваме правата си и да бъдем верни на нашата природа. Какво е станало досега, не е толкова важно. Но ако Чингачгук дойде тази вечер при скалата, както сме уговорили помежду си, и успея да го взема оттам незабелязано за диваците — или пък, дори ако ни открият, независимо от желанията и намеренията им, тогава вече всички можем да очакваме, че ще се води сражение, преди мингосите да сложат ръка на „замъка“, „ковчега“ или вас.
— Кой е този Чингачгук? Откъде идва и защо идва тук?
— Въпросите ви, струва ми се, са естествени и справедливи, при все че този момък е получил вече голямо име в оня край на страната, където живее. По кръв Чингачгук е мохикан, а по стар обичай се е присъединил към делауерите, както и мнозина от племето му, разбито доста отдавна при нахлуването на нашата раса. Той е от семейство на велики вождове — Ункас, негов баща, е бил най-уважаваният воин и член на съвета в племето. Дори старият Таменунд почита Чингачгук, при все че го смятат още за твърде
