— Нищо не се помръдва! — възкликна Ловецът, когато най-после свали от очите си далекогледа и се приготви да влезе в „ковчега“. — Ако подготвят нещо лошо, тия негодници са достатъчно хитри да не се издават. Вярно е, че може да строят сал и в гората, но досега поне не са го смъкнали в езерото. Те и не предполагат, че се готвим да напуснем „замъка“. А и да се досетят, нямат начин да узнаят накъде смятаме да се отправим.
— Това е толкова вярно, Ловецо — отвърна Джудит, — че сега, когато всичко е готово, трябва да потеглим смело и без да се страхуваме от преследване — иначе може да закъснеем.
— Не, не. Работата трябва да се свърши предпазливо, защото, макар и да не знаят още нищо за Чингачгук и срещата ни при скалата, диваците имат очи и крака и като видят накъде се насочваме, положително ще ни последват. Аз обаче ще се постарая да ги заблудя, като отправям сала във всички възможни посоки — ту към един, ту към друг бряг, докато краката им се изморят и им омръзне да ни гонят.
Ловецът изпълни думите си, доколкото зависеше от него. За по-малко от пет минути тримата се намериха в „ковчега“ и той потегли. Откъм север вееше лек ветрец и като разпъна смело платното, младият човек обърна носа на тромавия сал в такава посока, че след като се пресметнеше едно доста значително, но необходимо отклонение поради течението, той щеше да стигне сушата няколко мили по-надолу, и то откъм източния край на езерото.
„Ковчегът“ никога не се беше отличавал с голяма бързоходност, но тъй като се плъзгаше по повърхността на водата, не беше особено мъчно да го пуснеш в движение и да плаваш с него със скорост от три или четири мили в час. Разстоянието между „замъка“ и скалата беше малко повече от две левги. И понеже познаваше акуратността на индианците, Ловецът беше разчел времето точно, като си беше оставил малко повече, отколкото бе необходимо, за да се стигне до мястото на срещата, та според нужда пристигането да може да се забави или ускори.
Когато младият човек разпъна платното, слънцето се бе наклонило към западните хълмове — от височината, на която се намираше то, можеше да се заключи, че до края на деня остават малко повече от два часа. И само след няколко минути Ловецът със задоволство установи, че скоростта на сала отговаряше на очакванията му.
Беше прекрасен юнски следобед. Никога тихата водна площ не беше приличала по-малко на арена за жестоки борби и кръвопролития. Лекият ветрец почти не докосваше самото езеро, а се носеше над него, като че не искаше да пречи на дълбокото му спокойствие и да вълнува огледалната повърхност. Дори гората изглеждаше задрямала на слънцето, а няколко купчини рунести облаци се бяха разположили от часове на северния хоризонт, сякаш закачени нарочно във въздуха, за да украсяват гледката. Няколко водни птици се докосваха от време на време до водата, а един самотен гарван се виеше високо над горите, вперил зорко поглед под себе си, за да открие там някое живо същество, което тайнственият лес можеше да му предложи като плячка.
Читателят навярно вече е забелязал, че независимо от прямотата и рязкостта в държането, усвоени от Джудит поради живота по границата, езикът й беше по-изискан от онзи, с който си служеха мъжете около нея, включително и баща й. Разликата беше както в произношението, така и в подбора на думи и изрази. Може би нищо не издава толкова бързо възпитанието и средата, колкото начинът на изразяване, и малко достойнства подкрепят толкова чара на женската хубост, колкото приятният говор; а, от друга страна, нищо не предизвиква по-скоро разочарованието от несъответствието между външност и държане, както лошата интонация на гласа или пък употребата на просташки думи.
Джудит и Хети представляваха забележителни изключения сред момичетата по цялата граница, а офицерите от близките гарнизони често бяха говорили ласкателно на по-голямата сестра, че малко дами, дори и в градовете, умеят да се държат по-добре от нея в това толкова важно отношение. Думите им, разбира се, не бяха чиста истина, но все пак бяха достатъчно близо до фактите, за да дадат основание за подобни комплименти. Това преимущество девойките дължеха на майка си. През своето детинство те бяха получили добро възпитание — нещо, което мъчно може да се придобие дори при най-голямо старание и усилие, ако е пренебрегнато през ранните години на живота. Коя бе тяхната майка, никой освен Хътър не знаеше. Преди две години тя беше умряла и, както спомена Хари, беше погребана в езерото — дали поради някакъв предразсъдък, или от липса на желание да й се изкопае гроб, това беше въпрос, по който грубите жители в околността много спореха.
Джудит никога не беше ходила на това място, но Хети беше присъствала на погребението и често пъти по залез слънце или на лунна светлина отиваше там с някоя от лодките и се взираше в прозрачната вода с надежда, че ще може да съзре поне за миг частичка от тялото, което бе обичала с толкова нежност от детинството си до тъжния час, когато се бе разделила с него.
— Трябва ли да стигнем при скалата точно в момента, когато залязва слънцето? — запита Джудит младия човек, докато стояха близо един до друг и Ловецът държеше кормилото, а тя бродираше с игла някаква шевица за рокля — която всъщност беше прекалено елегантна за девойка като нея и изобщо бе новост в гората. — Има ли значение дали ще бъдем там няколко минути по-рано или по-късно? Би било твърде рисковано да останем дълго време близо до брега край тази скала!
— Ето, Джудит — точно това е най-голямата мъчнотия. Скалата се намира на пушечен изстрел от полуострова и няма да бъде благоразумно да се въртим дълго и много близо около нея. Когато си принуден да имаш работа с индианец, трябва да пресмяташ и да бъдеш предпазлив, защото червенокожите много обичат разни хитрости. Ето виждате ли, Джудит, сега аз съвсем не отправям сала към скалата, а на изток, за да накарам диваците да се втурнат в тази посока и да се изморят без всякаква полза.
— Значи вие мислите, че те ни виждат и следят движенията ни, Ловецо? А пък аз се надявах, че са се оттеглили навътре в гората и ще ни оставят няколко часа на спокойствие.
— Така може да мисли само жена. Когато индианците се намират на пътеката на войната, тяхната бдителност никога не отслабва. В тази минута също ни следят очи, макар езерото да ни пази. Ние трябва да се приближим към скалата точно навреме и да се опитаме да заблудим тези подлеци, като ги насочим по лъжлива следа. Казват, че мингосите имали добър нюх, но разумът на един бял трябва винаги да се равнява на инстинкта им.
След това Джудит започна с Ловеца разнообразен разговор, в който пролича нарасналият й интерес към младия човек. Непоквареността на неговия ум и нейният решителен характер, подкрепен от самочувствието, създадено у нея от всеобщото преклонение пред личния й чар, я правеха по-малко загрижена да крие тази заинтересуваност, отколкото това би било при друг случай. Всъщност тя не се държеше натрапчиво, ала проявяваше понякога в погледите си такава свобода, че беше необходима помощта на цялата й изключителна хубост, за да не възникнат подозрения, неблагоприятни най-малко за нейното благоразумие, ако не за нейната нравственост. Но нямаше опасност тия погледи да предизвикат неприятни тълкувания у Ловеца, защото тя рядко поглеждаше към него, без да прояви онази искреност и непринуденост, които съпровождат най-чистите чувства у една жена.
Биеше малко на очи, че никое от момичетата не прояви особено голяма загриженост за баща си, който все още беше в плен, но, както вече споменахме, техните разбирания им вдъхваха вяра и те толкова разчитаха да го освободят чрез откуп, че това до голяма степен оправдаваше привидното им безразличие. Веднъж преди години Хътър беше попаднал в плен у ирокезите и само няколко кожи се бяха оказали достатъчни за незабавното му освобождение. Но сестрите не си даваха сметка, че това се бе случило, когато Англия и Франция още бяха в мир и когато диваците бяха обуздавани, а не подбуждани от политиката на двете колониални правителства да стигат до изстъпления.
Докато Джудит се държеше общително и мило, Хети оставаше замислена и мълчалива. Наистина тя се приближи веднъж към Ловеца и го запита малко по-подробно за намеренията му, както и за начина, по който се надяваше да постигне целта си. Но с това се изчерпи и желанието й за разговор. Щом на простите й въпроси бе отговорено — а Ловецът стори това охотно и любезно — тя се оттегли на своето място и продължи да работи над някаква груба дреха, която шиеше за баща си, като от време на време си тананикаше тиха тъжна песенчица и често въздишаше.
Тъй времето минаваше и когато слънцето почна да се скрива зад върховете на боровете по хребета на западния хълм и оставаха около двадесет минути, докато залезе напълно, „ковчегът“ се беше спуснал почти на едно равнище с полуострова, където Хътър и Хари бяха пленени.
С насочването си най-напред към единия и след това към другия край на езерото Ловецът беше успял да
