колкото и ако си бих възвърнал собствената любима.
— А къде е вашата любима, Ловецо?
— В гората, Джудит… Виждам я сред клоните на дърветата, когато ръми дъжд, в росата по ливадите, в облаците, които плуват по синьото небе, в птиците, които пеят в леса, в сладкия извор, където утолявам жаждата си, и във всички други величествени дарове на природата.
— Искате да кажете, че никога досега не сте любил жена и обичате най-много вашите горски скитания и живота, който водите, така ли?
— Да, така е. Аз съм бял, имам сърце на бял и не мога да обичам индианска девойка, която има сърце и чувства на червенокожа. Не, не, не съм се разболявал още от тая болест и се надявам да остана здрав — най-малкото, докато свърши тази война. Времето ми и без това е достатъчно погълнато от работите на Чингачгук, за да не мисля за свои собствени, преди да се уреди неговият въпрос.
— Девойката, която в края на краищата ще ви спечели, Ловецо, ще спечели най-малкото едно честно сърце — сърце, което не познава подлостта и измамата и това ще бъде победа, за която много от нейните другарки ще й завиждат.
Красивото лице на Джудит доби тъжно изражение, докато изговаряше тия думи, а около устата й, която никакво свиване на мускулите не можеше да загрози, заигра горчива усмивка. Събеседникът й забеляза промяната и макар да не умееше да разбира добре женските сърца, той притежаваше достатъчно вродена изтънченост, за да долови, че е по-добре да изостави този въпрос.
Тъй като до часа на срещата с Чингачгук все още оставаше много време, Ловецът можеше спокойно да проучи състоянието на отбранителните средства и да предприеме такива допълнителни мерки, каквито бяха по силите му и каквито нуждата на момента налагаше. Опитът и предвидливостта на Хътър бяха оставили твърде малко да се допълни в това отношение. Все пак и на младия човек, за когото би могло да се каже, че е изучил изкуството на граничната война от разказите и легендите на народа, при който бе живял тъй дълго, хрумнаха някои предпазни мерки. Разстоянието между „замъка“ и най-близката точка на брега изключваше всякаква опасност от пушечни изстрели, дадени от сушата. Наистина къщата донякъде беше в обсега на мускетните изстрели, но за точен прицел не можеше да става и дума и дори Джудит смяташе напълно изключена подобна заплаха. И така, докато останеха господари на крепостта, те бяха в безопасност, освен ако нападателите намереха средства да преплават езерото и да я превземат с огън или с щурм, или посредством някоя друга индианска хитрост или подлост.
Хътър беше взел достатъчно мерки срещу пожар. Цялата сграда, с изключение на покрива, мъчно можеше да бъде подпалена. На няколко места подът беше прорязан и ведрата, завързани с въжета, които се използваха всекидневно, бяха готови да послужат и при подобно критично положение. Дори само една от девойките можеше лесно да изгаси пожар, който би избухнал, при условие, че не ще му остане време да се разрасне много. Джудит, която, изглежда, бе посветена във всички отбранителни планове на баща си и която притежаваше достатъчно смелост, за да вземе доста голямо участие в тяхното изпълнение, обясни тия подробности на младия човек и спести по този начин много време и работа при изследванията му.
През деня почти нямаше от какво да се страхуват. Лодките и „ковчегът“ бяха в техни ръце, а по езерото нямаше никакъв друг плавателен съд. Обаче Ловецът знаеше много добре, че бързо се прави сал и тъй като около водата можеха да се намерят в изобилие повалени дървета, то ако решеха сериозно да поемат рисковете на нападението, диваците лесно щяха да се сдобият е необходимите средства. Прославената американска брадва, инструмент почти без съперник, тогава не беше много разпространена и диваците почти не умееха да си служат със сечивата, които я заместваха. Но все пак те имаха достатъчно опит от прекосяването на реките със салове, така че положително щяха да си направят сал, стига да помислеха, че е необходимо да се подложат на опасностите на едно нападение. Смъртта на техния воин можеше да ги подбуди за това, а можеше и да ги накара да станат предпазливи; във всеки случай Ловецът смяташе, че през следната нощ е повече от вероятно събитията да стигнат до своята критична точка. Това впечатление го караше да желае горещо присъствието и помощта на своя приятел — мохикана, и да очаква с все по- голямо нетърпение залеза на слънцето.
Тъй като денят напредваше, обитателите на „замъка“ обмислиха плановете си за защита и извършиха необходимите приготовления. Джудит беше много дейна и, изглежда, й доставяше удоволствие да се съветва и да дава сведения на новия си познат, чието безразличие към опасността, преданост към нея и сестра й, искрено държане и неподправени чувства бързо бяха спечелили както мислите, тъй и предразположението й. Макар на Ловеца часовете да се струваха дълги, за Джудит не беше така и когато слънцето започна да се спуща към обраслите с борове върхове на западните хълмове, тя почувства и прояви изненадата си, че денят тъй бързо се бе приближил към своя край.
Хети пък беше замислена и мълчеше. Тя изобщо не беше словоохотлива, а ако проявеше случайно повече общителност, това ставаше под влиянието на някое временно вълнение, което възбуждаше наивния й ум. Но през този толкова важен ден в продължение на цели часове беше сякаш съвсем онемяла.
И двете сестри като че не се страхуваха много за баща си. Никоя от тях сякаш не се опасяваше сериозно, че го заплашва нещо по-лошо от пленничество. А когато заговори веднъж или два пъти, Хети изрази надеждата, че Хътър ще намери начин да се освободи сам. Макар да не беше толкова уверена в това, Джудит също каза, че се надява индианците да поискат откуп веднага, щом разберат, че „замъкът“ устоява на всичките им нападения и хитрости. Ловецът обаче гледаше на тия предположения като на нелепи момичешки хрумвания и мечти. Той извършваше усърдно своите приготовления и гледаше на бъдещето толкова сериозно, сякаш девойките не му бяха казали нищо.
Най-после настъпи часът, когато той трябваше да се отправи към мястото на своята среща с мохикана или делауера, както обикновено наричаха Чингачгук. Тъй като планът бе зряло обмислен от Ловеца и съобщен изцяло на момичетата, и тримата се заеха дружно и старателно с изпълнението му. Хети слезе в „ковчега“, завърза две от лодките една за друга и като влезе в една от тях, прекара ги през нещо като вход в оградата от колове, която заобикаляше жилището. Там тя ги завърза под къщата с вериги, чиито краища се намираха горе във вътрешността на постройката. Оградата, за която споменахме, се състоеше от големи дървесни стъбла, които, здраво забити в тинята, заобикаляха малкия двор, използван както за обикновени цели, тъй и за да държи поне на известно разстояние всеки враг, който би се приближил е лодка. Настанени така „на док“, лодките бяха скрити до известна степен от погледите на неприятеля и тъй като вратата се затваряше и залостваше здраво, дори ако бъдеха видени, нямаше да е лесно да се задигнат. Преди да залостят вратата обаче, Джудит вкара зад оградата и третата лодка, като остави Ловеца да се занимава със залостването на вратите и прозорците в самия дом над главата й.
Тъй като всичко беше масивно и здраво и за резета се използваха стъбла от млади фиданки, след като Ловецът привърши, щяха да бъдат необходими не по-малко от два часа, за да се нахлуе в сградата, дори ако нападателите пуснеха в ход всякакви сечива с изключение на брадвата и не срещнеха никаква съпротива. Тази грижа за безопасността се дължеше на факта, че през време на честите си отсъствия от дома Хътър на два пъти бе ограбван от бели разбойници, които скитаха из тия погранични места.
След като всичко във вътрешността на жилището беше залостено, Ловецът се появи при един люк в пода, през който слезе в лодката на Джудит. Щом стори това, той затисна вратата с масивно дърво и я заключи със здрав катанец. После изкараха кануто извън оградата и приеха в него и Хети. Следната предпазна мярка се състоеше в това — да се заключи портата и да се приберат ключовете в „ковчега“. Така сега тримата се намираха извън жилището, където можеше да се проникне само със сила, или пък по същия път, изминат от младия човек, когато го напускаше.
Бяха извадили предварително далекогледа и Ловецът най-напред внимателно проучи всички брегове на езерото, доколкото му позволяваше мястото, на което се намираше. Не се виждаше живо същество освен няколко птички, но дори и те прехвърчаха само сред сенките на дърветата, сякаш се бояха да се изложат на горещината на знойния следобед. Ловецът подложи на особено строг оглед всички най-близки полуострови, за да се увери, че там не се строи някакъв сал. И навсякъде се повтаряше същата картина на спокойна пустота.
Само няколко думи са достатъчни, за да обяснят извънредно затрудненото положение, в което се намираха тримата защитници на „замъка“. Самите те бяха изложени на наблюдението на всички зорки погледи, а движенията на неприятелите им бяха скрити зад завесата на гъстата гора. И докато тяхното въображение бе склонно да изпълни леса с повече воини, отколкото имаше в действителност, собствената им слабост беше очевидна за всеки, който хвърлеше поглед към тях.
