създаде известни колебания относно целта, към която се бе насочил и несъмнено диваците, които положително бяха наблюдавали неговите движения, сега бяха подведени и мислеха, че намерението му е да влезе във връзка с тях и сигурно се бяха отправили в същата посока, та да бъдат готови да се възползват от обстоятелството.
Хитростта беше добре обмислена, тъй като силно врязаният залив, извивката на езерото и ниският мочурлив бряг помежду им щяха да позволят по всяка вероятност на „ковчега“ да стигне скалата преди своите преследвачи. Ако индианците наистина се съберяха близо до полуострова, щяха да бъдат принудени да заобикалят, за да се озоват до мястото за срещата. За да засили още повече тази измама, Ловецът се приближи към западния бряг толкова, колкото позволяваше благоразумието, а после, като накара Джудит и Хети да влязат в кабината и се сниши зад оградата на сала, той неочаквано завъртя носа му в полукръг и го отправи по най-краткия път към оттока на езерото.
Облагоприятстван от засилването на вятъра, „ковчегът“ ускори хода си така, че изпълнението на плана стана сигурно, макар че движението на сала заднишком принуждаваше кормчията да държи носа в посока, напълно различна от онази, в която действително се движеха.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Как щедър със усмивките си ти —
и нежен, мил, макар и свъсил вежди!
Днес радостен привет отвред кънти
и среща те ликуващо с надежди —
от славата, за тебе отредена,
и суша, и море са озарени!
Може би за читателя ще бъде по-лесно да разбере събитията, които се готвим да разкажем, ако има пред очите си набързо скицирана картина на околността. Трябва да напомним, че езерото беше неправилно по форма и бреговата му линия беше, общо взето, овална, но със заливи и полуострови, които украсяваха и разнообразяваха крайбрежието. Сега повърхността на красивата водна площ блестеше като елмаз под последните лъчи на вечерното слънце, а цялата околност — хълмове, покрити с пищна горска растителност — сияеше с лъчезарна усмивка, която най-добре е описана в хубавите стихове в началото на тази глава.
Тъй като бреговете с малки изключения се издигаха стръмно още от самата вода дори там, където планината не се изпречваше непосредствено пред погледа, то една почти, непрекъсната завеса от листа се спускаше над притихналото езеро; дърветата, израсли по стръмните склонове, се бяха свели към светлината и на много места протягаха дългите си клони и стройни стъбла под остър ъгъл на четиридесет или петдесет стъпки. Разбира се, това се отнася само за горските гиганти, високи сто или сто и петдесет стъпки, защото повечето от по-дребните растения се свеждаха дотолкова, че потапяха долните си клони във водата.
При положението, в което се намираше салът сега, „замъкът“, както и целият северен край на езерото, бе скрит от погледите на тримата зад издаден полуостров. Висока планина, обрасла с гори и закръглена като всички останали, препречваше погледа в тази посока, простирайки се непосредствено над цялата прекрасна картина. Само един дълбок залив се врязваше в западния й край и удължаваше басейна на езерото с повече от миля.
Начинът, по който водата изтичаше от езерото под зелените сводове на дърветата, ограждащи речните брегове, вече бе описан. Тогава се спомена още, че скалата, където обикновено предпочитаха да уреждат срещите си хората от цялата околност и гдето сега Ловецът очакваше да намери своя приятел, се намираше близо до оттока и не много далеч от брега. Тя представляваше огромен самотен камък, който се издигаше от дъното на езерото, очевидно останал там, когато водата беше отмила сушата наоколо му и си беше пробила път надолу по реката. Бавното вековно действие на природните сили постепенно бе изгладило и оформило тоя камък. Скалата едва ли имаше шест стъпки височина и по вид доста наподобяваше обикновен пчелен кошер или купа слама. Последното всъщност дава не само най-добра представа за нейната форма, но и за размерите й. Тя стоеше — и стои до днес, защото ние описваме действителни случки — на около петдесет стъпки от брега и само две стъпки от подножието й бяха залени от вода, макар че се случваше понякога закръгленият й връх, ако може да се употреби такъв израз, да бъде изцяло залят от езерото. Много дървета от брега се издаваха толкова напред, че почти се докосваха до скалата, когато към нея се погледнеше отблизо, а висок бор се бе надвесил над нея така, че образуваше внушителен свод над мястото, гдето бяха седели много горски главатари през редицата векове, когато Америка и всичко в нея съществувало в тайнствена самота, в един свят сам за себе си.
Щом стигна на двеста или триста стъпки от брега, Ловецът свали платното и спусна котвата веднага, щом видя, че „ковчегът“ се е озовал на място, отдето вятърът ще го тласка право към скалата. Движението на сала беше спряно, като използваха лекия бриз и извърнаха носа срещу вятъра. Щом стори това, Ловецът започна да отпуща въжето на котвата и остави слабия ветрец да тласка плавателния съд. А когато девойките му съобщиха, че задната част на сала се намира на пет-шест метра от желаното място, той отново спря движението.
Ловецът осъществи тази маневра бързо. Той ни най-малко не се съмняваше, че едновременно бе наблюдаван и преследван от неприятеля, но вярваше, че с привидната обърканост на своите е объркал и неговите движения. И знаеше, че индианците не ще се досетят за целта му — скалата, освен ако някой от пленниците не им я беше открил. А това бе толкова невероятно, че изобщо не го безпокоеше.
Въпреки тия бързи и решителни движения Ловецът не посмя да се приближи към брега, без да вземе предохранителни мерки за отстъпление в случай, че то се наложеше. Той държеше в ръка въжето на котвата, а Джудит стоеше на пост до бойницата, обърната към брега, откъдето можеше да наблюдава залива и скалите и навреме да съобщава за приближаването на враг или приятел. Хети също така бе на пост, но тя трябваше да се взира да не би някой неприятел да се изкачи на дърветата, които се издигаха над тях, и контролирайки оттам напълно вътрешността на сала, да направи безполезна защитата на кабината.
Когато Ловецът спусна котвата тъй, както споменахме, слънцето вече не се виждаше откъм езерото и долината. Но все пак трябваше да минат още няколко минути до истинския залез и той познаваше индианската точност много добре, за да очаква от приятеля си прибързаност, неподобаваща за мъж. Най- важният въпрос обаче бе дали, ограден от врагове, както вече се знаеше, той бе успял да се изплъзне от техните засади. За него всичко онова, което се беше случило през последните двадесет и четири часа, беше неизвестно, а както и Ловеца, Чингачгук бе още млад воин. Наистина той идваше с намерение да търси похитителите на годеницата си, но от нищо не можеше да предусети на каква опасност се излагаше, нито пък да схване точното положение на враговете и приятелите си. С една дума, придобитата проницателност и неуморната му индианска предпазливост бяха всичко, на което можеше да разчита при страшните рискове, на които неизбежно щеше да се изложи.
— Няма ли някой на скалата, Джудит? — запита Ловецът веднага, щом спря движението на „ковчега“, защото му се стори непредпазливо да се приближава без нужда към брега. — Не се ли вижда главатарят на делауерите?
— Не, Ловецо. Нито на скалата, нито на брега или между дърветата, нито в езерото се очертава нещо, наподобяващо фигура на човек.
— Внимавайте, Джудит… Пазете се, Хети. Пушката има будно око, бързи стъпки и съдбоносен език. Пазете се, но същевременно бдете добре и бъдете нащрек. Сърцето ми ще се разкъса от мъка, ако ви се случи нещо лошо.
— Ами вие, Ловецо? — възкликна Джудит, като извърна красивото си лице от бойницата, за да отправи ласкав и благодарен поглед към младия човек. — Вие пазите ли се и внимавате ли диваците да не ви зърнат? Куршумът ще бъде толкова съдбоносен за вас, колкото и за една от нас, а ударът, който ще
