Върви по пътя си, Ловецо, и ме остави да следвам своя.
— Хети! — възкликнаха едновременно младият човек и Джудит; след това Ловецът скочи бързо към мястото, където беше привързал лодката, която теглеха след сала. Тя липсваше и това обясняваше всичко.
Уплашена от заканата, бежанката престана да гребе и неясните й очертания в мрака напомняха някаква неподвижна призрачна фигура, застанала над водата. В същия миг двамата мъже бързо свиха платното, за да не позволят на сала да се отдалечи от лодката. Ала тази последна мярка не беше взета навреме; инерцията на тежкия сал и тласъците на вятъра скоро разделиха двата плавателни съда. Макар да се виждаше още, Хети попадна в споменатата вече светла ивица и сетне бързо се отдалечи.
— Какво може да означава това, Джудит? — запита Ловецът. — Защо сестра ви взе лодката и ни напусна?
— Нали знаете, че нещастното момиче е слабоумно; тя има свои представи за онова, което трябва да стори. Тя обича баща ни повече, отколкото много други деца обичат родителите си и освен това…
— Какво има освен това, девойко? Сега е настъпил миг на изпитание — миг, когато истината трябва да се казва.
Вълнувана от силно женско съжаление, че трябва да издаде сестра си, Джудит се поколеба, преди да заговори отново. Но когато Ловецът я подкани повторно, осъзнала опасностите, на които се излагаха всички поради неблагоразумието на Хети, тя не можа да устои повече.
— Освен това, страхувам се, че клетата слабоумна Хети не е могла да разбере изобщо суетността, дивотията и глупостта, скрити зад красивото лице и телосложение на Бързия Хари. Тя бълнува насън за него, а понякога проявява своето чувство дори когато е будна.
— Значи, Джудит, вие мислите, че сега сестра ви е решила да се залови за някакъв луд план, за да помогне на баща си и на Хари, при което по всяка вероятност ще снабди с една лодка онези влечуги, мингосите?
— Страхувам се, че ще излезе така, Ловецо. Нещастната Хети едва ли има достатъчно ум да надхитри един дивак.
През всичкото време лодката, в която Хети стоеше изправена и неподвижна, все още се виждаше, макар че движението на „ковчега“ с всеки изминал миг я правеше все по-неясна. Явно беше, че нямаше време за губене — иначе тя щеше да изчезне съвсем.
Тъй като сега пушките бяха безполезни, мъжете ги оставиха настрана, грабнаха веслата и започнаха да обръщат носа на сала обратно, за да го насочат към лодката. Свикнала с тая работа, Джудит се втурна веднага към другия край на сала и застана при кормилото. При тези приготовления, които не можеха да бъдат извършени безшумно, Хети се разтревожи и бързо подкара лодката като птица, която потръпва при приближаването на неочаквана опасност.
Тъй като Ловецът и приятелят му гребяха с енергията на хора, съзнаващи необходимостта да напрегнат всички свои сили, а силата на Хети беше парализирана от нервното желание да избяга, преследването би свършило скоро със залавянето й, ако девойката не беше направила няколко коси и непредвидени отклонения от първоначалната посока. Тези завои й позволиха да спечели време, а също така отведоха и лодката, и „ковчега“ сред по-гъстия мрак, хвърлян от сенките на хълмовете. Освен това те увеличиха, разстоянието между нея и преследвачите й, докато най-после Джудит извика на спътниците си да престанат да гребат, защото бе изгубила окончателно лодката от очи.
Когато се разнесе това неприятно съобщение, Хети в действителност беше толкова близо, че долови всяка сричка, произнесена от сестра й, макар от предпазливост тя да беше изказана толкова ниско, колкото обстоятелствата й позволяваха, за да бъде чута от двамата млади мъже. Още в същия миг Хети престана да гребе и със затаено нетърпение зачака резултата — нещо, което се дължеше както на умората й, така и на желанието й да слезе на сушата.
Пълна тишина се възцари веднага над езерото и през това време тримата на „ковчега“ напрягаха сетива да открият положението на лодката. Джудит се беше привела напред, за да се вслушва, с надежда, че ще долови някакъв шум, който би издал посоката, накъдето се отдалечаваше сестра й, а двамата мъже свеждаха очите си колкото се можеше по-ниско до равнището на водата, за да открият всеки предмет, който плуваше по повърхността. Ала всички усилия бяха напразни — нито чуха, нито видяха нещо.
През цялото време Хети, която не бе достатъчно хитра, за да легне в лодката, стоеше права, вдигнала показалец до устните си и загледана в посоката, откъдето се бяха чули гласовете, прилична на статуя в дълбоко и плахо съсредоточеше. Наистина тя се беше оказала достатъчно хитра да се качи в лодката и да напусне безшумно „ковчега“, но с това се беше изчерпала и цялата й лукавост. Дори завоите, които направи нейната лодка, бяха по-скоро резултат на несигурната й ръка и нервна възбуда, отколкото на умение и пресметливост.
Тишината продължи няколко минути, през които Ловецът и делауерът се съветваха шепнешком помежду си на езика на индианците. След това веслата се потопиха отново във водата и „ковчегът“ продължи да се движи с възможната най-голяма предпазливост. Той се отправи на юг, тоест в посока към лагера на неприятеля. Стигнал недалеч от брега, където мракът бе извънредно гъст поради близостта на сушата, той остана там близо час, като очакваше приближаването на Хети. Тримата смятаха, че щом се освободи от страха на преследването, момичето веднага ще се отправи към това място.
Но тази не твърде хитра засада не се увенча с успех — нито погледът, нито слухът на младите хора можеха да открият приближаването на лодката. Разочарован от неуспеха и съзнаващ много добре важността да заеме укреплението, преди да бъде превзето от неприятеля, Ловецът отправи сала към „замъка“ с неприятното чувство, че цялото му старание да задържи лодките на сигурно място се беше провалило поради непредпазливото и обезпокоително действие на слабоумната Хети Хътър.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Но кой ли в тия девствени гори
на своя слух би имал пълна вяра?
Тук ехото в скали и пещери
се блъска без покой и се повтаря.
И шепота на сухите листа,
и пукота на съчките в гъстака,
и писъка на птиците в нощта
отекват като отговори в мрака.
Страх, а също тъй и съобразителност бяха накарали Хети да престане да гребе, когато разбра, че преследвачите й не знаеха в каква посока да продължат. Тя остана неподвижна, докато „ковчегът“ се отправи към лагера, както вече споменахме в предишната глава, а след това улови отново веслата и с предпазливи удари се насочи към западния бряг.
Но за да избегне своите преследвачи, които, както с право предполагаше, скоро щяха да минат край този бряг, тя изви носа на лодката толкова на север, че я откара при едно полуостровче, което се вдаваше в езерото на разстояние близо една левга от оттока. И това не се дължеше само на желанието и да избяга, защото въпреки нейното слабоумие у Хети Хътър имаше доста от онази инстинктивна предпазливост, която често закриля от зло хората, лишени от разсъдък. Тя отлично знаеше колко важно беше да не допусне кануто да попадне в ръцете на ирокезите. Дългият живот в езерото й беше подсказал един от най-простите способи, чрез които тази главна цел можеше да се съчетае с нейните собствени намерения.
Въпросният полуостров беше първата издатина от тази страна на езерото и ако една лодка бъдеше тласната оттам, твърде вероятно бе, носена от южния ветрец, да стигне дори до „замъка“, тъй като той се намираше отвъд полуострова и почти по посока на вятъра.
Такова беше намерението на Хети. И тя спря под клонест дъб при самия край на чакълестия полуостров
