с явното желание да отблъсне лодката от брега, за да заплава към езерното жилище на баща й. Тя знаеше също така по дънерите, които бе виждала да плават понякога из езерото, че ако лодката отминеше „замъка“ и постройките около него, вятърът щеше да измени посоката си, преди тя да стигне северните издатини на брега, и че сутринта, когато без съмнение щеше да огледа внимателно с далекогледа цялата повърхност на езерото и гористите му брегове, Ловецът непременно щеше да я види и прибере. Във всичко това Хети беше ръководена не толкова от разума, колкото от навиците си, а те често заместват недостатъците на разсъдъка у хората и изпълняват изключително неговата служба у по-низшите животни.
Девойката беше изгубила близо цял час, докато стигне до полуострова, тъй като я бяха забавили еднакво и разстоянието, и мракът, но щом се озова на чакълестия бряг, веднага се приготви да блъсне лодката, както вече споменахме. Точно в този миг чу тихи гласове, които сякаш идваха измежду дърветата зад нея. Стресната от тази неочаквана опасност, Хети бе вече готова да скочи отново в лодката, за да потърси спасение в бягство, когато й се стори, че разпознава някои тонове от звучния глас на Джудит.
Девойката се приведе напред, за да се вслуша по-добре, и скоро долови, че гласовете идваха откъм водата; тя разбра, че „ковчегът“ се приближава от юг, и то толкова близо до западния бряг, че сигурно щеше да мине най-много на десетина метра от носа на полуострова, където беше застанала тя. А точно това желаеше Хети. Тя блъсна кануто в езерото и остана сама на тясната крайбрежна ивица.
След като извърши самопожертвувателното действие, Хети не се оттегли навътре. Дори ако там беше светло, клоните на надвисналите дървета и храсти биха прикрили почти напълно снагата й. Сред гъстия мрак обаче бе абсолютно невъзможно да се открие дори и от няколко крачки какъвто и да било предмет. Освен това беше съвършено лесно да избяга, тъй като само двадесет крачки бяха напълно достатъчни да я скрият в гората.
Ето защо Хети остана на мястото си и силно развълнувана, наблюдаваше последиците от своята постъпка с намерение да привлече вниманието на преследвачите си върху лодката, в случай че те я отминеха, без да я забележат.
„Ковчегът“ се приближи с наново разпънато платно. Ловецът стоеше при носа, близо до него се намираше Джудит, а делауерът управляваше при кормилото. Изглежда, че салът бе навлязъл твърде навътре в съседния залив със слабата надежда да намери там Хети, защото, когато се приближи към полуострова, девойката ясно чу какви наставления даваше от носа младият човек на своя приятел.
— Отдалечи го повече от брега, делауер — каза Ловецът за трети път, като говореше на английски, за да може и Джудит да разбира думите му. — Отдалечи го от брега. Тук ние навлязохме много навътре и трябва да внимаваме мачтата да не се закачи за дърветата… Джудит, там има лодка.
Последните думи бяха изговорени извънредно сериозно и още преди да ги изрече, Ловецът грабна пушката си. Но в ума на разсъдливата девойка веднага блесна истината и тя незабавно каза на спътника си, че лодката навярно е тази, с която беше избягала сестра й.
— Дръж сала право, делауер, управлявай го така, както лети куршумът ти, когато е изпратен срещу някой елен. Ето… Хванах я.
Лодката бе уловена и веднага вързана отстрана на сала. В следния миг платното бе спуснато, а движението на сала — спряно с помощта на веслата.
— Хети! — извика Джудит, като в гласа й се долавяше загриженост и дори вълнение. — Чуваш ли ме, сестро? Отговори, за Бога, и ми позволи да чуя отново гласа ти! Хети… мила Хети!
— Тук съм, Джудит… тук, на брега, където ще бъде безполезно да ме следвате, понеже ще се скрия в гората.
— О, Хети, какво правиш? Помисли, наближава полунощ, а гората е пълна с диваци и хищни животни!
— Никой няма да стори зло на една бедна, малоумна девойка, Джудит. Отивам да помогна на татко и нещастния Хари, които ще бъдат мъчени и убити, ако някой не се погрижи за тях.
— Ние всички се грижим за тях и смятаме утре да изпратим парламентьор, който да започне преговори за откупуването им. Върни се, сестро! Имай доверие в нас, които притежаваме по-здрав разсъдък от теб и ще сторим за татко всичко, което е по силите ни.
— Зная, че разсъдъкът ви е по-добър от моя, Джудит, защото моят безсъмнено е много слаб, но аз трябва да отида при татко и бедния Хари. Вие с Ловеца пазете добре „замъка“, сестро.
— Но ти не можеш да сториш нищо в тъмнината… Ще изгубиш пътя в гората и ще загинеш от глад…
— Бог не ще позволи това да стане с едно нещастно дете, което отива да помогне на баща си, сестро. Трябва да се опитам да намеря диваците.
— Върни се само за тази нощ. Сутринта ще те закараме на брега и ще те пуснем да правиш, каквото искаш.
— Ти го казваш и наистина имаш такова намерение, Джудит, но не ще го сториш. Сърцето ти ще се разнежи и ще почнат да ти се привиждат томахавки и ножове за скалпиране. Освен това трябва да кажа на главатаря на индианците нещо, което ще го накара да изпълни всичките ни желания, а се страхувам, че ще го забравя, ако не му го съобщя веднага. Ще видиш, че щом го чуе, той ще пусне веднага татко.
— Клета Хети! Какво можеш да кажеш ти на жестокия дивак, та да промениш кръвожадните му намерения?
— Нещо, което ще го изплаши и ще го накара да пусне татко — твърдо отвърна слабоумното момиче. — Ще видиш, сестро… ще видиш колко скоро то ще го превърне в кротко дете.
— Ще кажете ли на мен, Хети, какво възнамерявате да говорите? — запита Ловецът. — Познавам диваците добре и мога да си представя доколко искрените думи могат или не да окажат въздействие върху техните кръвожадни намерения.
— Добре тогава — отвърна Хети, като поверително понижи глас, защото нощната тишина и близостта на „ковчега“ й позволяваха да стори това, и все пак да бъде чута. — Добре тогава, Ловецо, понеже вие изглеждате добър и честен млад човек, ще ви кажа. Аз, не ще проговоря на никой от диваците нито дума, докато не се изправя лице с лице с главатаря им, ако щат да ме мъчат с колкото си искат въпроси преди това. Не. Аз не ще отговаря на никой от тях, само ще им кажа да ме заведат при най-мъдрия си човек. А тогава, Ловецо, ще му открия, че Бог не ще прости убийците и крадците и че макар татко и Хари да са отишли за ирокезки скалпове, вождът им трябва да отвърне на злото с добро, защото тъй заповядва Библията. Инак на онзи свят ще бъде подложен на вечни мъчения. Като чуе това и като почувства добре, че е истина — а той несъмнено ще го почувствува — нима ще се забави тогава да изпрати веднага татко и Хари и мен на брега срещу „замъка“ и да каже на трима ни да си вървим с мир из пътя?
Последният въпрос беше зададен тържествено, а после слабоумната девойка се засмя на впечатлението, което, тя не се съмняваше и за миг, че е направил на слушателите й нейният план. Ловецът бе силно удивен от това доказателство за нейната невинност и малоумие. А Джудит бързо измисли средство за противодействие срещу този необикновен план, като въздейства точно върху чувството, което го бе породило. Затова, без да отвръща на последния въпрос, нито на смеха, бързо извика сестра си по име, сякаш имаше да й каже нещо наистина много важно. Но нейният вик не получи отговор.
Прашенето на клони и шумоленето на листа показваха ясно, че Хети беше напуснала брега и вече навлизаше в гората. Безполезно беше да се преследва, защото тъмнината, както и гъстата растителност, която изобилстваше навсякъде в гората, щяха да направят невъзможно залавянето й, а освен това съществуваше и непрекъснатата опасност да попаднат по този начин в ръцете на своите врагове.
Поради това след кратко и тъжно съвещание платното отново беше разпънато и „ковчегът“ продължи пътя си — към своето постоянно пристанище. В себе си Ловецът мълчаливо се радваше за прибирането на лодката и обмисляше плановете си за следващия ден. Когато напуснаха полуострова, вятърът се засили и за по-малко от час те стигнаха „замъка“. Там намериха всичко тъй, както го бяха оставили. И за да влязат в постройката, трябваше да извършат отново всички действия, извършени при напускането й, само че в обратен ред.
Тази нощ Джудит си легна сама в леглото и мислейки за невинното и пренебрегвано досега същество, което бе нейна другарка от детинство, ороси възглавницата със сълзите си. И докато часовете се нижеха бавно, през ума й минаха ред горчиви разкаяния и едва малко преди разсъмване тя забрави своите спомени и заспа.
А Ловецът и делауерът почиваха в „ковчега“, където ще ги оставим да се наслаждават на дълбокия сън
