на честни и здрави безстрашни хора, за да се върнем при девойката, която видяхме за последен път сред крайбрежните дървета.
Като напусна брега, Хети без колебание пое пътя през гората, вълнувана само от почти конвулсивния страх, че е преследвана. За щастие пътеката, която пое, водеше право към целта й — тя бе единствената, която извеждаше на полуострова. Долу, под клоните на дърветата, нощта беше толкова тъмна, че девойката напредваше съвсем бавно и още след първите няколко ярда тръгна напосоки. Ала релефът на местността не й позволяваше да се отклони много от направлението, в което желаеше да се движи. От едната си страна тя скоро беше ограничена от склона на хълма, докато от другата й служеше за ориентировка езерото.
Цели два часа това смело, слабоумно момиче с мъка си пробива път през горския лабиринт. Понякога се озоваваше на самия край на песъчливия бряг на езерото, друг път се изкачваше по стръмнини, които я предупреждаваха да не се движи повече в тази посока, тъй като тя се намираше под прав ъгъл с желания от нея път. Често нозете й се подхлъзваха и много пъти тя пада, но без да се нарани. Към края на втория час обаче беше така изморена, че почти нямаше сили да продължи по-нататък. Крайно нужна й беше почивка и тя се зае да си приготвя легло със сръчността и хладнокръвието на човек, у когото девствената гора не вдъхваше излишен ужас. Знаеше, че всички околни гори гъмжат от диви зверове, но че животните, които се нахвърлят върху хора, обикновено се срещат рядко, а отровни змии изобщо нямаше. Всичко това беше научила от баща си, а онова, което слабият й ум веднъж възприемеше, възприемаше го толкова сигурно, че не оставяше място за съмнения.
Величествената тишина, която я заобикаляше сега, по-скоро успокояваше, отколкото тревожеше Хети и тя се залови да си приготвя легло от листа с такова безразличие към обстоятелствата, които биха прогонили напълно мисълта за сън у повечето жени, сякаш оправяше постелята си за нощна почивка под бащиния покрив.
Щом събра достатъчно суха шума, за да се запази от влажните изпарения на почвата, Хети легна и се приготви да спи. Облеклото й, макар и подходящо за сезона, бе достатъчно топло само за през деня, а в гората винаги бе прохладно и нощите по тия високи места на страната винаги се отличават със свежест, която прави дебелите дрехи по-необходими, отколкото това се налага обикновено лете в по-ниските области. Хети беше предвидила това и беше донесла със себе си груба и тежка наметка; простряна върху нея, тя напълно заместваше одеяло. Завито така, момичето само след няколко минути заспа тъй спокойно, сякаш над главата й бдеше онази грижлива майка, която толкова рано й бе отнета завинаги. И през тази нощ сънят в скромното й легло представляваше пълна противоположност на безсънието върху възглавницата на сестра й Джудит.
Час след час минаваше в несмутено спокойствие и сладка почивка и Хети Хътър не разтвори очи нито веднъж, докато най-сетне бледата светлина не си проби път през върхарите на дърветата, за да спре върху клепките й и да я разбуди заедно със свежестта на лятното утро.
Хети обикновено беше на крак още преди първите слънчеви лъчи да докоснат планинските върхове, но този път умората й бе тъй голяма и сънят й — толкова дълбок, че обичайните причини за пробуждане не оказаха своето въздействие. Момичето измърмори нещо в съня си, махна с ръка, усмихна се сладко като дете в люлката си и продължи да дреме.
Когато направи това несъзнателно движение, ръката й падна върху някакъв топъл предмет и в своето полусънно състояние тя свърза това обстоятелство с привичния си живот. В следния миг обаче нещо до нея грубо се раздвижи, сякаш някакво животно риеше с муцуна под нея и се стремеше да я отмести. И като изговори името „Джудит“, тя се събуди.
Когато се надигна и седна, момичето стреснато забеляза, че някакъв тъмен предмет отскочи от нея, пръскайки в бързината си листата и падналите клони. И щом разтвори очи и се съвзе от първото смайване и смущение, Хети видя, че недалеч малко американско кафяво мече се беше изправило на задните си крака и все още гледаше към нея, сякаш се колебаеше да я доближи ли отново.
Първото желание на Хети, която вече бе имала няколко такива мечета, беше да изтича и да хване малкото зверче, за да го вземе със себе си, но силно ръмжене я предупреди за опасността, която я заплашваше при такъв опит. Като се отдръпна няколко крачки назад, девойката бързо се огледа и забеляза недалеч от себе си голяма мечка, която с пламнали очи наблюдаваше движенията й. Едно кухо дърво, служило някога за кошер на диви пчели и паднало неотдавна, сега беше станало плячка на мечката и на двете й мечета, които ближеха случайно попадналото им лакомство. Сега обаче майката ревностно следеше какво става с нейното палаво и безстрашно мече.
Бихме надхвърлили границите на човешките знания, ако пожелаем да изследваме всичко онова, което оказва влияние върху действията на по-низшите животни. В този случай мечката, макар и да беше действително разгневена, понеже смяташе, че малкото й се намира в опасност, не прояви намерение да нападне девойката. Тя напусна меда и се приближи на около двадесет стъпки от нея, където се изправи на задните си крака и с недоволно ръмжене заклати тялото си, но не се приближи повече. За щастие Хети не побягна. Напротив, макар и изплашена, тя коленичи с лице към животното и като сключи ръце и вдигна очи нагоре, прочете молитва. Това нейно действие обаче съвсем не се дължеше на страха — то бе неин навик, който тя никога не пропускаше преди лягане и след ставане от сън.
Когато девойката се изправи, мечката се отпусна пак на четирите си крака и като събра мечетата около себе си, позволи им да бозаят. Хети остана много доволна от това доказателство за нежност у едно животно, за което се знае, че е чуждо на нежни чувства. И когато някое от мечетата се отделяше от майка си, за да поскача и потича лекомислено наоколо, тя изпитваше силно желание да го вземе в ръце и да си поиграе с него. Но предупредена от ръмженето, тя съумяваше да се овладее достатъчно, за да не изпълни това свое опасно намерение, а когато си спомни каква беше целта й сред тия хълмове, бързо се откъсна от групата и продължи пътя си край брега на езерото, което проблясваше от време на време между дърветата. И изненадана, но не и изплашена, тя забеляза, че семейството мечки стана и тръгна по стъпките й на късо разстояние от нея, като очевидно наблюдаваше всяко нейно движение, сякаш бе заинтересувано от всичко, което правеше тя.
Тъй, придружавана от мечката и малките й, девойката измина близо миля — тройно по-голямо разстояние, отколкото би могла да измине за същото време в тъмно. Сетне стигна някакъв ручей, който бе издълбал коритото си в земята и се вливаше с клокочене в езерото между стръмни и високи брегове, обрасли с дървета. Тук Хети изми очите си и като пи от чистата планинска вода, продължи своя път ободрена и весела, все още придружавана от необикновените си спътници.
Сега пътят й водеше край широка и почти водоравна тераса. Тя се простираше от горния край на стръмния бряг до нисък склон, който малко по-горе също се превръщаше в тераса с неправилни очертания. Тази местност се намираше в онази част от долината, гдето планините се спущаха полегато и образуваха началото на равнина, простираща се между хълмовете южно от езерото. От всичко това Хети разбра, че вече наближава лагера на червенокожите. А дори и да не се беше досетила, мечките щяха да я предупредят за близостта на човешки същества. След като подуши, въздуха, голямата мечка не пожела, да продължи по-нататък, макар девойката да се извърна назад и да я покани със знаци и дори с молби, които изрече със сладкия си глас. И точно когато се движеше през храстите, извърната тъй с лице към спрелите животни, тя неочаквано почувствува, че беше спряна от човешка ръка, която леко се сложи на рамото й.
— Къде отива? — запита бързо и загрижено нежен женски глас. — Индианци… червени мъже… диваци… зли воини — нататък.
Това неочаквано приветствие не разтревожи девойката повече от присъствието на страшните горски обитатели — мечките. Наистина малко, я изненада, но до известна степен тя беше готова за подобна среща. А съществото, което я спря, съвсем не можеше да я изплаши повече от който и да било индианец.
Това беше девойка, не много по-възрастна от нея, с лъчезарна усмивка като на Джудит, с мелодичен глас и с произношение и държане, в които се очертаваше цялата смирена благост, характерна за този пол у народ, свикнал да счита жените за прислужници на воините.
Красотата съвсем не е рядко нещо у жените на туземните американци, преди да започнат трудния живот на съпруги и майки. В това отношение първоначалните собственици на страната не се различаваха от своите по-цивилизовани наследници, тъй като природата беше надарила и техните жени с нежност и черти, които придават тъй голям чар на младите девойки, но от които те се лишават рано както поради грижите на
