домакини, така и по други причини.
Девойката, която толкова неочаквано бе спряла Хети, беше наметната с басмен плащ, който закриваше напълно цялата горна част на тялото й. Под нея се виждаше къса пола от син плат, поръбен със златна дантела, която не се спущаше по-долу от коленете й. Гамаши от същия плат и мокасини от еленова кожа завършваха облеклото.
Косата й се спускаше на дълги черни плитки по раменете и гърба и се разделяше на път над нейното ниско гладко чело така, че смекчаваше изражението на очите, които бяха изпълнени с дяволитост и благост. Лицето й бе закръглено, с нежни черти; виждаха се правилно наредените й бели зъби, а в устните й се таеше някакво тъжно смирение, сякаш младата девойка бе придобила това особено изражение чрез интуитивния усет на същество, което съзнава, че още от рождение е осъдено да изтърпи женските страдания, смекчавани от обичта.
Както споменахме вече, гласът на девойката беше нежен като полъха на нощен ветрец — нещо характерно за жените от нейната раса и толкова присъщо на нея, че беше станало причина за името й Вах- та!-вах, което преведено значи „Тихо-о!-тихо“.
С една дума, това беше любимата на Чинганчгук, която, успяла да приспи подозренията на своите похитители, беше получила от тях позволение да се разхожда около лагера. Това снизхождение отговаряше напълно на общоприетите навици на червенокожите, които знаеха много добре, че в случай на бягство лесно можеха да открият следите й. Трябва също така да си припомним, че ирокезите или хуроните, както е по-добре да ги наричаме, не подозираха абсолютно нищо за близостта на любимия й, което всъщност не беше известно и на самата нея.
Не е лесно да се каже коя от двете девойки — бледоликата или червенокожата — прояви по-голямо самообладание при тази необикновена среща. Но макар малко изненадана, Вах-та!-вах беше по- разговорлива и много по-бърза както в предвиждането на възможните последици, тъй и в намиране средства да бъдат избегнати. През време на детинството й нейният баща бе нает като воин от властите на Колонията. И понеже бе живяла няколко години около фортовете на белите, тя бе изучила английски език, който говореше по обикновения съкратен начин на индианците, но гладко и без обикновеното отвращение на своя народ към този език.
— Къде отива? — повтори Вах-та!-вах, като отвърна нежно и привлекателно на усмивката на Хети. — Лоши воини нататък — добри далеч оттук.
— Как се казваш? — запита Хети е наивността на дете.
— Вах-та!-вах. Аз не минго — добра делауерка, приятелка на англичаните. Мингосите много жестоки и обичат скалпове заради кръв — делауерите ги обичат заради чест. Ела тук, където няма очи.
Вах-та!-вах поведе събеседничката си към езерото и се спусна към брега, така че да се скрие зад надвисналите дървета и храсти от наблюдателите, които можеха да бъдат наблизо. И тя не спря, докато и двете не се настаниха една до друга върху едно паднало дърво, краят на което бе потопен във водата.
— Защо идваш тук? — запита след това живо младата индианка — Откъде идваш?
Хети й разказа историята си просто и правдиво. Тя обясни положението на баща си и изрази желанието си да му помогне и ако е възможно, да изходатайства освобождението му.
— Защо дойде баща ти през нощта в лагера на мингосите? — запита индианската девойка с прямота, която ярко свидетелстваше за нейната искреност. — Той знае, сега война — той не момче. На него няма нужда да се казва, че ирокези имат томахавки, ножове и пушки. Защо идва нощем, хваща мен за коса и се опитва да скалпира делауерката?
— Тебе ли? — каза Хети, като потръпна от ужас. — Нима той се нахвърли върху теб? Нима теб се опита да скалпира?
— Защо не? И делауерските скалпове струват колкото скалповете на мингосите. Губернаторът не прави разлика. За белите лошо да скалпират. Това не присъщо на тях, както ми казва винаги Ловецът.
— А ти познаваш ли Ловеца? — запита Хети, като се изчерви от удоволствие и изненада и за миг под влияние на това ново чувство забрави своите съжаления. — Аз също го познавам! Той се намира сега на „ковчега“ с Джудит и с един делауер, който се нарича Голямата змия. Храбър и красив воин е този Змия!
Въпреки тъмния цвят, с който природата беше надарила индианската красавица, красноречивата и предателска кръв нахлу и зачерви страните й, а руменината придаде нов и прекрасен израз на черните като въглен очи. Но тя продължи да говори, като предупредително вдигна пръст и понижи и без това нежния си и сладък глас почти в шепот.
— Чингачгук! — каза индианската девойка. И тя произнесе грубото име толкова нежно, че то прозвуча почти като мелодия в ушите на Хети. — Баща му Ункас — велик воин на мохиканите — пръв след стария Таменунд! Най-вече воин, по-малко мъдрец и съветник край огъня. Ти познаваш ли Змията?
— Той дойде при нас миналата вечер и беше на „ковчега“ е мен в продължение на два или три часа, преди да го напусна. Страхувам се, Вах-та… страхувам се, че и той ще дойде за скалпове, също както баща ми и нещастният Хари!
— А защо да не дойде? Чингачгук червен воин… напълно червен — скалпове правят чест за него — той сигурно вземе.
— Тогава — каза Хети живо — и той ще бъде толкова лош, колкото другите. Бог няма да прости на никой червенокож онова, което не прощава на белия.
— Не вярно — отвърна делауерската девойка разгорещено и почти развълнувано, — не вярно, казвам ти! Маниту се усмихва и доволен, когато види млад воин да се завръща от пътеката на войната с два, десет, сто скалпа на прът! Бащата на Чингачгук взима скалп, всички стари вождове взимат скалп и Чингачгук ще взима толкова скалп, колкото може носи.
— Тогава, Вах-та, неговите сънища през нощта трябва да са ужасни! Никой не може да бъде жесток и да се надява, че ще му се прости.
— Не жесток — всичко простено! — отвърна Вах-та!-вах, като удряше с малкия си крак по каменистия бряг и тръскаше глава, за да докаже как напълно женственото чувство в един от своите аспекти взимаше връх над женственото чувство в друг аспект. — Казвам ти, Змия храбър; този път той отиде дома с четири скалпа.
— Нима това го е довело тук? Нима той е изминал целия този път през планини и долини, реки и езера, за да мъчи подобните си и да върши такива злини?
Този въпрос изведнъж усмири избухналия гняв на полуобидената индианска красавица. Той победи напълно предразсъдъците на възпитанието и отправи всичките й мисли в по-нежна и по-женствена насока. Най-напред тя се огледа подозрително, сякаш се страхуваше да не ги подслушва някой, после хитро се вгледа в лицето на внимателната си събеседничка, а накрая след всички тия прояви на моминско кокетство и женски чувства девойката скри лице в двете си ръце и започна да се смее толкова звънко и мелодично, че смехът й би могъл да се нарече горска песен.
Но страхът, че могат да я открият, бързо постави край на тази наивна проява на чувства и като смъкна ръцете си, това изградено от пориви същество отново се вгледа хитро в лицето на събеседничката си, като че ли се питаше доколко може да повери своята тайна на една непозната.
Макар Хети далеч да не беше красива като сестра си, мнозина смятаха нейното лице за по- привлекателно. То изразяваше цялата искреност на нейния характер и върху него липсваха всякакви неприятни физически белези, които така често придружават душевната недъгавост. Наистина привикналият да я наблюдава от по-близо би открил понякога известни доказателства за нейното слабоумие в израза на нейните блуждаещи очи, но при незлобивостта на девойката тези признаци възбуждаха повече симпатия, отколкото други чувства. Всичко това оказа въздействие върху младата индианка и в порив на нежност тя прегърна Хети и я притисна към себе си с истинска топла обич.
— Ти добра! — прошепна младата индианка. — Знам, ти добра; много време мина, откакто Вах-та!-вах имаше приятелка — сестра — която да говори на сърцето й. Ти приятелка на Вах-та!-вах! Не казвам ли истина?
— Никога не съм имала приятелка — отговори Хети, като отвърна с неподправена сериозност на топлата прегръдка. — Имам сестра, но не приятелка. Джудит ме обича и аз обичам Джудит, това е нещо естествено; бих се радвала обаче да имам приятелка! Ще бъда твоя приятелка с цялото си сърце. Харесвам гласа ти, усмивката ти и начина, по който мислиш за всичко освен за скалповете…
