— Не падна ли някой воин? Нали Ловецът е получил името си, защото е сръчен и бърз с пушката!
— В това отношение, вожде, ти си по-близо до разума и следователно по-близо до истината. Мога да кажа, че един минго падна.
— Главатар ли? — запита силно развълнуван приятелят му.
— Не зная и не мога да кажа. Беше хитър, подъл и коравосърдечен и с това лесно е можел да се прочуе сред племето си и да се издигне до този пост. Човекът се бореше добре, макар окото му да не бе достатъчно бързо срещу воин, който се е учил наред с теб, делауер.
— Разсече ли тялото му моят брат и приятел?
— Това не беше нужно, защото мингото умря в ръцете ми. Прочее чуй направо цялата истина: той се би като червенокож, а аз — като бял. Аз го победих. Не можех да забравя онова, което е присъщо на расата ми. Бял съм се родил и бял ще умра.
— Добре! Ловецът е бледолик и има бели ръце. А делауерът ще търси скалпа, ще го окачи на върлина и когато се върне при племето си, ще пее песен в негова чест. Честта принадлежи на племето и не бива да бъде изгубена.
— Лесно е да се каже това, но не ще бъде лесно да се извърши. Тялото на мингото е в ръцете на неговите приятели и без съмнение е скрито в някоя дупка, гдето дори и делауерската хитрост не ще успее да стигне скалпа му.
След това младият човек разказа накратко на приятеля си всичко, което се беше случило същата сутрин, без да скрива абсолютно нищо и все пак напълно скромно, като се стараеше грижливо да избягва индианското самохвалство, Чингачгук отново изрази задоволството си от славата, спечелена от неговия приятел; след това двамата станаха, настъпил беше часът, когато предпазливостта им налагаше да отдалечат „ковчега“ повече от сушата.
Беше съвсем тъмно. Небето бе облачно и беззвездно. Както обикновено, при залеза на слънцето северният вятър беше утихнал и лек полъх откъм юг го бе заменил. Тази промяна облагоприятстваше намеренията на Ловеца и той вдигна котвата веднага, след като салът започна да се движи доста бързо към средата на езерото. Разпънаха и платното и скоростта на сала стана не по-малка от две мили в час.
Тъй като при това положение беше излишно да гребат — занимание, което не се нрави на индианците, — Ловецът, Чингачгук и Джудит се настаниха на задния край на сала, откъдето младият човек почна да го направлява с кормилото. Завърза се разговор за бъдещите им действия и за средствата, които щяха да използват за освобождението на приятелите си.
Джудит взе най-живо участие в този разговор. Делауерът разбираше лесно всичко, което тя казваше; а Ловецът превеждаше на английски от време на време неговите забележки, които бяха малко и съвсем кратки.
През следния половин час Джудит се издигна много в очите на събеседниците си. Решителните и твърдите й предложения свидетелстваха за нейния дух и разсъдливост — качества, които се ценяха от хората по границата.
Събитията, настъпили от момента на срещата им, както и самотата и зависимото положение на Джудит, караха девойката да чувства Ловеца като приятел от години, вместо като познат от предния ден; и тя бе дотолкова пленена от непринудените му чувства и от искреността му — нещо, което според нейния опит бе съвършено необичайно за мъжете, — че неговите качества бяха възбудили любопитството й и бяха изградили у нея доверие, каквото не бе изпитвала към никой друг човек.
Винаги дотогава при разговора си с мъже тя се бе виждала принудена да заема отбранителни позиции и умееше да жъне победи, тук обаче неочаквано бе попаднала в обществото и под закрилата на един момък, който очевидно имаше толкова малко лоши намерения към нея, колкото и ако бе негова сестра. Свежестта на неговата невинност, поетичността и искреността на чувствата му и дори особеностите на говора му — всичко това бе оказало своето въздействие и беше спомогнало да се събуди у нея интерес, който бе толкова чист, колкото и неочакван и дълбок. Красивото лице и мъжественото телосложение на Хари никога не бяха успявали да вземат надмощие над самохвалното му и просташко държане, а общуването й с офицерите я бе научило да прави сравнения, при които губеха дори и физическите му преимущества.
Ала тъкмо познанството с офицерите, които идваха понякога край езерото на лов или пък за риба, сега оказа своето въздействие при пораждането на чувствата й към младия непознат. Докато благородниците, от една страна, ласкаеха суетата на девойката и силно възбуждаха нейното самолюбие, от друга страна, тя имаше много причини да се разкайва дълбоко, ако не и да тъжи тайно за познанството си с тях. Защото невъзможно бе девойка с нейните умствени способности да не схване колко кухи бяха отношенията между благородника и низшия; тя чувстваше, че дори и най-добрите и най-незлобивите й почитатели с червени куртки гледаха на нея по-скоро като на играчка за през свободното си време, отколкото като на равностойна приятелка. А Ловецът беше с открито сърце и то винаги блестеше в светлината на искреността; и дори безразличието му към нейния чар, който тъй рядко не сполучваше да въздейства на чувствата, стимулираше гордостта на девойката и събуждаше интерес към него, какъвто едва ли би успял да събуди друг, пък макар и по-облагодетелстван от природата.
Така измина половин час, а през това време „ковчегът“ се плъзгаше бавно по водата и мракът се сгъстяваше около него, макар че лесно можеше да се различи как тъмната линия на гората на юг се отдалечаваше, докато планините, очертаващи бреговете на тоя прекрасен басейн, го засенчваха почти от край до край. Наистина по средата на езерото се забелязваше тясна ивица, вода, където слабата светлина, струяща все още от небето, падаше по права линия на повърхността му с посока от север към юг; и покрай тая бледа ивица — нещо като обърнат наопаки Млечен път, където мракът не се беше сгъстил толкова, колкото другаде, салът поддържаше своя курс, понеже кормчията знаеше добре, че тя ще го отведе точно, там, където той искаше да отидат.
Разбира се, читателят не бива да мисли, че съществуваха някакви мъчнотии, що се касае до посоката. Дори ако мракът се сгъстеше дотолкова, че закриеше и планините, посоката можеше да се определи по вятъра, а също и по бледото петно на юг, което указваше накъде е долината в този участък — защото над горите нощният мрак не беше толкова непрогледен. Накрая тия особености привлякоха вниманието на Джудит и Ловеца. Разговорът им неусетно секна, за да им позволи да се полюбуват на тържествената тишина и дълбокия покой на природата.
— Каква мрачна нощ — забеляза девойката, след като помълча няколко минути. — Надявам се, че ще съумеем да намерим „замъка“.
— Няма какво да се страхувате, че ще го изпуснем, ако се движим по тази пътека до средата на езерото — отвърна младият човек. — Тук самата природа е очертала пътя ни, колкото и да е тъмно, не е мъчно да го следваме сред този мрак.
— Не чувате ли нещо, Ловецо? Стори ми се като че ли долових близо до нас плясък във водата!
— Наистина нещо развълнува необичайно водата; трябва да е риба. Те се нахвърлят едни върху други също както хората и животните на сушата. Някоя е подскочила във въздуха и е паднала с шум във водата. Безполезно е, Джудит, за когото и да било да се стреми да излезе от своята среда, щом природата му повелява да остане там. А природата си има свои пътища… Ха! Това звучи като гребане с весло, и то необикновено предпазливо.
— В този миг делауерът се наведе напред и посочи многозначително в мрака, сякаш някакъв предмет неочаквано беше привлякъл вниманието му. Ловецът и Джудит впериха поглед нататък и в същия миг забелязаха някакво кану. Очертанията на този обезпокоителен съсед бяха неясни и за едно по-неопитно око биха били почти незабележими, но за тримата от „ковчега“ предметът очевидно беше кану с една- единствена фигура в него, която гребеше изправена. Естествено, не можеше да се знае колко души лежаха скрити на дъното.
Изключено беше да избягат с „ковчега“ от тази лека лодка, която, направлявана от силни и опитни ръце, щеше да ги настигне веднага, затова всеки от мъжете грабна пушката си и зачака сблъскването.
— Лесно мога да поваля гребеца — прошепна Ловецът, — но по-добре е първо да му се обадим и да го запитаме за намеренията му.
След това той издигна глас и извика внушително:
— Стой! Ако се приближиш повече, ще бъда принуден да стрелям въпреки желанието си и тогава смъртта ти е сигурна. Спри да гребеш и отговори!
— Стреляй и убий едно нещастно и беззащитно момиче! — отвърна нежен и треперещ женски глас. —
