изпитате вие, ще бъде болезнен за всички ни.
— Не се страхувайте за мен, Джудит, не се страхувайте за мен, добра девойко. И не се обръщайте насам, макар да изглеждате толкова мила и приятна, а отправете очи към скалата, брега и…
Ловецът беше прекъснат от слабо възклицание, нададено от младото момиче, което, послушало думите му, беше отправило незабавно погледа си в противоположната посока.
— Какво има? Какво има, Джудит? — запита той бързо. — Вижда ли се нещо?
— На скалата има човек!… Индиански воин, въоръжен и нашарен с бойни цветове.
— Къде носи соколовото си перо? — запита развълнувано Ловецът, като отпусна въжето, готов всеки миг да приближи сала до мястото на срещата. — В кичура ли е забодено, или е поставено над ухото?
— Точно както казвате… над лявото ухо. Усмихва се и повтаря думата „мохикан“.
— Слава Богу, това е най-сетне Змията! — възкликна младият човек, като отпусна съвсем въжето, и когато долови лекия скок на другия край на сала, веднага започна да го дърпа, сигурен, че целта вече беше постигната.
В този миг вратата на кабината се отвори бързо и като се спусна през малката стая, воинът се намери до Ловеца с краткото възклицание „Хау!“.
Миг по-късно Джудит и Хети изпищяха и във въздуха се разнесе крясъкът на двадесетина диваци, които изскочиха от храстите и се спуснаха надолу по стръмния бряг, като някои в бързината си паднаха направо във водата.
— Дърпайте, Ловецо! — извика Джудит и бързо залости вратата, за да препречи входа, през който делауерът току-що беше влязъл. — Дърпайте с всички сили, езерото е пълно с диваци, които газят във водата след нас.
Младите мъже — защото Чингачгук незабавно се притече на помощ на приятеля си — не се нуждаеха от повторна подкана и се заловиха бързо за работа така, че показаха за колко съдбоносно смятаха положението. Най-голямата мъчнотия беше да се преодолее отведнъж обратната инерция на толкова голяма маса. Защото, веднъж задвижен, той лесно можеше да бъде накаран да се плъзга по водата с необходимата бързина.
— Дърпайте, Ловецо, за Бога! — извика Джудит отново откъм бойницата. — Тези негодници се хвърлят във водата като кучета след плячката си. Ах! Салът се движи, ето водата вече стига до гърдите на първия! Но те все още напредват и искат да се заловят за „ковчега“!
После откъм мястото, където се намираше момичето, се чу тихо изпискване, а след него весел смях. Първото бе предизвикано от отчаяния опит на един от преследвачите, а второто — от неуспеха му; салът се плъзгаше вече бързо над дълбоките води със скорост, която осуетяваше всички намерения на враговете им.
Тъй като кабината пречеше на двамата мъже да видят какво става на задния край на „ковчега“, те бяха принудени да запитат девойките за положението на преследвачите.
— Какво става, Джудит? Преследват ли ни още мингосите, или засега се отървахме от тях? — запита Ловецът, когато почувства, че въжето минава леко през ръцете му, понеже салът се движеше бързо напред, а същевременно чу писъка и смеха на девойката.
— Изчезнаха! Един от тях, последният, тъкмо се скри между храстите на брега! Ето сега вече изчезна в сенките на дърветата! Вие намерихте приятеля си и всички сме здрави и читави!
Двамата мъже напрегнаха отново сила, издърпаха бързо „ковчега“ до котвата и я вдигнаха. А когато, салът измина още известно разстояние и забави хода си, те спуснаха котвата отново. Тогава за пръв път от момента на срещата те прекратиха усилията си. Тъй като плаващият дом сега се намираше на неколкостотин стъпки от брега и беше напълно неуязвим от куршумите, за тях вече нямаше опасност, нито причина да полагат повече усилия.
Интересно бе държането на двамата приятели един към друг. Чингачгук, благороден, висок, красив и добре сложен млад индиански воин, най-напред грижливо прегледа пушката си, като отвори пълнителя, за да се увери, че барутът не се е намокрил, а след като се успокои в това отношение, хвърли няколко скрити, но изпитателни погледи наоколо — върху необикновеното жилище и двете девойки. Но той не произнесе нито дума и избягваше да прояви женско любопитство чрез задаване на въпроси.
— Джудит и Хети — каза Ловецът с непресторена, естествена учтивост, — този е главатарят на мохиканите, за когото ви говорих. Той се казва Чингачгук — което значи Голямата змия. Наречен е така заради своята мъдрост, благоразумие и хитрост и е моят най-добър приятел. Знаех, че е той от момента, когато ми казахте за перото над лявото му ухо, тъй като повечето други воини ги носят забодени в кичурите си.
След тези думи Ловецът сърдечно се разсмя, може би по-скоро развълнуван от удоволствието, че бе успял при такива критични обстоятелства да прибере здрав и читав приятеля си, отколкото от някаква случайна мисъл. Впрочем този изблик на чувства почти не се забелязваше, тъй като смехът бе напълно безшумен.
Макар да разбираше и да говореше английски, Чингачгук, както повечето индианци, не обичаше да изразява мислите си на този език. И след като отвърна с любезност, подобаваща на вожд, на сърдечното ръкостискане на Джудит и на по-сдържания поздрав на Хети, той се отдръпна настрана, очевидно за да дочака момента, когато щеше да бъде удобно на приятеля му да заговори за техните бъдещи намерения и да му разкаже всичко, което се беше случило, откакто се бяха разделили.
Младият човек разбра това и се обърна към девойките.
— Сега, след залеза на слънцето, вятърът скоро ще по-утихне — каза той. — Няма смисъл да гребем срещу него. След около половин час или ще имаме пълно безветрие, или пък вятърът ще задуха откъм южния бряг и тогава ние отново ще се отправим към „замъка“; а през това време делауерът и аз ще поговорим за някои неща и ще обсъдим бъдещите си действия.
Никой не се противопостави на предложението и девойките се оттеглиха в кабината, за да приготвят вечерята, двамата млади мъже седнаха при носа на сала и започнаха да разговарят. Те си служеха с езика на делауерите. Тъй като този диалект се разбира мъчно дори от образовани хора, то не само при този, а и при всички бъдещи случаи ще предаваме ония разговори, които следва да се разкажат по-подробно, в превод, като ще се постараем, доколкото е възможно, да запазим свойствените и особени изрази на всеки от говорещите, за да представим картината колкото се може по-релефно пред читателите.
Не е необходимо да навлизаме в подробностите, които разказа Ловецът, понеже той спомена набързо онова, което вече е известно на всички, прочели нашите страници. Но добре е да отбележим, че разказвачът се докосна само до главните точки и се въздържа да спомене каквото и да било за своята борба и победа над ирокеза, както и за усилията си да помогне на двете изоставени девойки.
Когато Ловецът свърши, делауерът на свой ред поде разказа си. Той говореше внушително и с голямо достойнство. Неговият разказ беше ясен и кратък, неразкрасен с нито една случка, която не засягаше пряко историята от напущането на селото на племето му до пристигането в долината на Съскуихана. Стигнал в тази долина на около миля и половина южно от оттока, той се беше натъкнал на следа, от която беше заключил за вероятната близост на индианците. Подготвен за такава възможност и тъй като целта на пътуването му бездруго била в съседство с лагера на групата ирокези, той посрещнал откритието по-скоро като благоприятно и взел необходимите мерки, за да се възползва от него.
Младият мохикан се насочил най-напред към началото на реката и като установил точното местоположение на скалата, открил нова следа. В продължение на няколко часа обикалял от различни страни враговете си и търсел удобен момент да срещне любимата си или да скалпира някого; разбира се, въпрос е, кое от двете неща желаел по-горещо. Мохиканът се придържал близо до езерото и от време на време се осмелявал да се приближи към някое място, откъдето можел да види какво става по неговата повърхност. След това младият мъж забелязал и наблюдавал „ковчега“ от момента, когато се появил, макар и да не подозирал, че именно чрез този сал ще се осъществи желаната среща с приятеля му. Обаче непостоянството в движенията на плавателния съд ту на една, ту на друга страна и фактът, че той несъмнено се управлявал от бял, накарало вожда да предположи истината и се приготвил да скочи на борда при първия удобен случай. Тъй като слънцето вече клоняло към хоризонта, той се отправил към скалата и на излизане от гората за своя приятна изненада видял „ковчега“, който очевидно чакал да го приеме; появата му и прехвърлянето на сала вече е известно.
Макар Чингачгук да бе наблюдавал внимателно в продължение на часове неприятелите си,
