този бряг има един дивак, то значи има и четиридесет, а това е вече армия, с която ти не можеш да се справиш. Най-добре според мен е да се върнеш право в „замъка“ и да вземеш в лодката момичетата и малко провизии. След това насочи се към онзи край на езерото, откъдето пристигнахме, и оттам взимай най- краткия път към Мохоук. В продължение на няколко часа тия дяволи няма да знаят къде да ви търсят. А ако се досетят и се втурнат да ви преследват, то ще трябва да заобиколят или откъм долния, или откъм горния край на езерото, за да ви стигнат. Така мисля аз по този въпрос. И ако старият Том иска неговата последна воля и завещание да облагодетелстват дъщерите му, той ще повтори същото.
— Не прави това, млади човече! — разнесе се гласът на Хътър. — В този миг неприятелят е пуснал из околността разузнавачи да търсят лодки и веднага ще ви видят и пленят. Осланяйте се на „замъка“ и преди всичко: пазете се от сушата. Издръжте една седмица и части от гарнизона ще прогонят диваците.
— Няма да минат и двадесет и четири часа, старче, и тези лисици ще потеглят на салове, за да нападнат „замъка“ ти — прекъсна го Хари по-разгорещено, отколкото можеше да се очаква от един вързан човек и пленник, у когото можеха да се нарекат свободни само мнението и езикът му. — Съветът ти звучи добре, но ще доведе до съдбоносен кран. Ако ти или аз бяхме в жилището, може би щяхме да издържим няколко дни, но спомни си, че до тая нощ това момче не е виждало неприятел и че е от ония хора, които самият ти наричаш „кротки поселници“. Диваците ми правят знаци, Ловецо, да те окуража да се приближиш с лодката към брега, но аз никога не ще сторя това, защото то противоречи на разума и на природата. Що се отнася до стария Том и мен, дали ще ни скалпират тази нощ, или ще ни пазят за мъчения с огън, или пък ще ни отвлекат в Канада, това знае само дяволът, който ги съветва какво да правят. Охо, почват пак със знаците, но нека ме изпекат и изядат, ако те посъветвам да слезеш на сушата. Не, не, Ловецо, остани там, където си, а след разсъмване по никой начин не се приближавай на по-малко от двеста ярда…
Това указание на Хари бе прекъснато от някаква ръка, която грубо запуши устата му — сигурен знак, че някой от червенокожите разбираше все пак достатъчно английски, за да открие най-после насоката на разговора. Веднага след това цялата група изчезна в гората, Хътър и Хари очевидно не се съпротивяваха повече. Ала тъкмо когато шумът сред храстите заглъхваше, гласът на бащата се разнесе отново:
— Бъди благословен и закриляй децата ми, млади човече! — достигна до ушите на Ловеца. Сетне той беше оставен на повелите на собствения си разум.
Изминаха няколко минути в мъртвешка тишина, след като групата от брега беше изчезнала в гората. Поради разстоянието — над двеста метра — и тъмнината Ловецът едва бе смогнал да различи групата и да види оттеглянето й. Но дори тия смътни очертания на човешките фигури бяха създали сред картината известно оживление, което рязко контрастираше с пълната самота, настъпила след това. И макар младият човек да се навеждаше напред, за да чува по-добре, макар да сдържаше дишането си и да се беше превърнал целият в слух, до ушите му не достигаше никакъв друг звук, който да издава близостта на човешки същества. Над околността пак владееше пълна тишина, сякаш никога не бе нарушавана. И в този миг дори пронизителният крясък, който бе раздрал преди малко горския покой, или пък проклятията на Марч биха премахнали у него чувството на изоставеност, което го обземаше.
Ала у човек, устроен душевно и физически като Ловеца, това вцепеняване на ума и тялото не можеше да продължи дълго. Той потопи веслото във водата и обърна носа на лодката, като я отправи бавно към средата на езерото тъй, както се движи човек, погълнат от мисли. Когато му се стори, че е стигнал на едно равнище с мястото, където беше пуснал последната лодка, той смени посоката на север и гледаше лекият ветрец да бъде по възможност зад гърба му. След като греба така около четвърт миля в тази посока, малко надясно в езерото се очерта някакъв тъмен предмет. Отправи се нататък и скоро завърза пуснатото кану към своята собствена лодка.
Сетне Ловецът огледа небето, определи направлението на вятъра и положението на двете лодки. И като не откри нищо, което би могло да промени плановете му, легна на дъното на лодката и се приготви да поспи няколко часа, за да може утрото да го свари подготвен за трудностите, които го очакваха.
При все че смелите и уморени хора заспиват дълбоко дори при опасност, доста време изтече, докато Ловецът се освободи от своите впечатления. В ума му не преставаше да се върти онова, което се беше случило и в просъница сетивата му възпроизвеждаха нощните събития, сякаш сънуваше с отворени очи.
Неочаквано Ловецът се стресна и скочи. Стори му се, че чува уговорения сигнал на Хари, който го зове към брега. Ала всичко наоколо беше тихо като гроб. Тласкани от вятъра, лодките се движеха бавно на север, високо над него замислените звезди блестяха величествено и кротко. А заобиколена от гори, водната площ се простираше сред планините тъй тиха и печална, като че ли никога не я бяха вълнували ветрове или огрявало обедното слънце. Откъм другия край на езерото проехтя още веднъж пронизителният, треперещ вик на чаплата и тогава Ловецът разбра какво го бе стреснало. После той оправи твърдата си възглавница, изтегна се на дъното на кануто и заспа.
ГЛАВА СЕДМА
О, светъл Леман, заблестял далече,
ти сякаш ме зовеш, потънал в мир —
от тоя шумен свят да бягам вече,
да диря извор чист във твойта шир!
Като крило платно трепти — безспир
ме мами всред вълните ти; в печали
морето бурно беше мой кумир,
но твоят ромон тих слуха ми гали,
като че ли сестра за брат злощастен жали.
Беше се разсъмнало вече напълно, когато младият мъж, оставен от нас в положението, описано в миналата глава, отвори очи. Само миг след това той скочи и напрегнато се огледа като човек, който изведнъж е разбрал колко важно е да установи безпогрешно положението, в което се намира.
Беше спал дълбоко и спокойно и когато се събуди, беше с бистър ум и пресни сили, тъй необходими за него в този момент. Наистина слънцето не беше изгряло още, но небесният свод бе покрит с оная пленителна мекота, „която въвежда и приключва деня“, а въздухът беше изпълнен с птичи песни — с химните на пернатото племе. Тези звуци първи напомниха на Ловеца за опасностите, на които беше изложен. Наистина полъхът — защото не можеше да се нарече вятър — все още беше лек, но през нощта се бе позасилил малко и тъй като лодките бяха като перушинки над водата, те бяха изминали двойно по- голямо от очакваното разстояние и, което бе още по-опасно, бяха се приближили толкова до подножието на стръмната планина, разположена по източния бряг, че песните на птичките се чуваха съвършено ясно.
Но и това не бе най-лошото. Третата лодка се беше движила в същата посока и сега бавно приближаваше един полуостров, където неминуемо щеше да спре, освен ако не я върнеше вятърът или човешка ръка.
Иначе нищо друго не привличаше вниманието, нито създаваше тревога. „Замъкът“ си стоеше над своята плитчина, почти на една линия с лодките, които нощният вятър бе тласкал с цели мили, а „ковчегът“ бе завързан за коловете — и единият, и другият точно както бяха оставени преди много часове.
Разбира се, Ловецът насочи най-напред вниманието си към лодката пред него. Тя беше вече много близо до полуострова и няколко удара с греблото бяха достатъчни, за да разбере, че тя ще докосне сушата, преди да я е настигнал. Освен това за нещастие точно в този миг вятърът се засили и понесе леката лодка още по-бързо и по-сигурно пред себе си.
Щом разбра, че не ще смогне да предотврати допирането й до сушата, младият човек благоразумно реши да не се изморява с ненужни усилия. И проверявайки най-напред дали е заредено оръжието му, той продължи да гребе бавно и предпазливо към полуострова, като го заобиколи малко, та да бъде изложен на обстрел само от една страна.
