почвам да се страхувам, че Томас Хътър не е дошъл по тия диви места с много почтени намерения. Не сте ли забелязала някога у баща си алчността на земемер?
— Той не е земемер, Ловецо, нито пък знае да си служи, с този инструмент, макар че явно го притежава. Предполагате ли, че Томас Хътър е носил някога дрехата, която извадихме най-напред? Твърде голяма е за него, както и този инструмент е твърде сложен за неговите познания.
— Така е… Тъй трябва да е, Змия, и старецът кой знае по какъв начин е станал собственик на тия чужди вещи. Казват, че е бил моряк; и без съмнение този сандък и всичко, което съдържа… Ха! Какво е това тук? То далеч надминава месинга и абаноса на инструмента!
Ловецът беше отворил някаква малка торбичка и вадеше от нея една по една фигурки за шах. Те бяха от слонова кост, но много по-големи от обикновените и изкусно изработени. Всяка фигурка представляваше точно онова лице или предмет, на които беше наречена: офицерите бяха възседнали коне, топовете бяха поставени върху слонове и дори пионките имаха човешки глави и гърди. Комплектът не беше пълен и няколко счупени фигурки свидетелстваха за небрежната им употреба. Но всичко останало беше грижливо прибрано и запазено.
Дори Джудит се учуди, когато пред очите й се изпречиха тези нови за нея предмети, а Чингачгук направо забрави индианското си достойнство от възхищение и задоволство. Той взе последователно всяка от фигурките и ги разгледа, необикновено доволен, като сочеше на девойката по-изкусните и сполучливо изработени части на изделията.
Но най-голямо удоволствие му доставиха слоновете. За това говореха недвусмислено постоянните възклицания „Хау“, които произнасяше, докато прекарваше пръсти по дебелите им хоботи, уши и опашки; той не пропусна да отбележи и пешките, които бяха въоръжени като стрелци с лъкове.
Разглеждането продължи няколко минути и през това време Джудит и индианецът се бяха отдали напълно на своя възторг. Ловецът седеше мълчаливо, замислен и дори мрачен, макар че очите му следяха всяко движение на двамата и забелязваха всяка нова подробност по фигурите, когато бяха вдигани тъй, че да може да ги вижда. От устните му не се откъсна нито възклицание на задоволство, нито похвална дума. Най-после двамата му събеседници забелязаха неговото мълчание и тогава за пръв път, откакто шахът беше открит, той заговори.
— Джудит — каза той с глас, в който имаше загриженост и дори нежност, — споменавали ли са пред вас родителите ви нещо за религията?
Момичето се изчерви и яркоалените петна, избили по красивото и лице, приличаха на странните бои, които обагрят през ноември неаполитанското небе. Но Ловецът бе пробудил у нея такава обич към истината, че тя не се поколеба и отговори просто и искрено:
— Майка ми — да, често — каза тя. — Баща ми — никога. Струваше ми се, че мама се натъжаваше, когато ни говореше за молитвите и за задълженията ни, татко обаче никога не е отварял уста по тия въпроси — нито преди, нито след нейната смърт.
— Мога да повярвам, да, мога да повярвам, че е така. Той няма бог — няма такъв бог, какъвто е редно да почита човек с бяла кожа ли дори червенокож. Тия фигурки са идоли.
Джудит се стресна и за известно време изглеждаше сериозно засегната. След това малко по малко се съвзе и накрая избухна в смях.
— Значи вие мислите, Ловецо, че тези играчки от слонова кост са боговете на моя баща? Аз съм чувала за идоли и зная какво представляват те.
— Това са идоли! — повтори убедено младият човек. — И защо ли Хътър би ги пазил, ако не ги обожаваше?
— Но нима той би държал боговете си в торбичка и заключени в сандък? Не, не, Ловецо. Моят нещастен баща носи своя бог със себе си навсякъде, където отиде, и това си е негова работа. А тези неща може наистина да са идоли и доколкото съм чувала и чела за идолите, също съм склонна да мисля тъй, но те са от някоя далечна страна, както и всички други предмети, които намерихме, и са попаднали в ръцете на Томас Хътър, когато той е бил моряк.
— Щастлив съм, наистина съм щастлив да чуя това, Джудит, защото, струва ми се, не бих могъл да си наложа да помагам на бял езичник! Старецът е от моята раса и от моя народ и бих искал да му бъда полезен, но трудно би ми било да го сторя за човек, който се е отрекъл от вярата си. Изглежда, Змия, че макар да са идоли, тези животни ти харесват извънредно много?
— Това е слон — прекъсна го Джудит. — Често съм виждала в гарнизоните картини с такива животни, а мама имаше една книга, в която пишеше всичко за животните. Татко я изгори заедно с другите книги, защото казваше, че мама прекалено много обичала да чете. Това стана малко преди тя да почине и понякога си мисля, че тая загуба ускори края й.
В тия думи не прозвуча лекомислие, но в тях нямаше и дълбоко чувство. Лекомислието отсъстваше, защото Джудит беше натъжена от спомените си, но все пак тя бе твърде много привикнала да живее за себе си и за своите суетни навици, за да почувства тежко злата съдба на майка си. Би трябвало да настъпят изключителни обстоятелства, за да се събуди здравият й разум, и може би едва тогава красивата, но заблудена девойка щеше да разбере собственото си положение и у нея щяха да надделеят добрите чувства, а в краткия й досегашен живот тези обстоятелства още не бяха настъпили.
— Слон или не, то е идол — отвърна Ловецът — и няма какво да търси при белите.
— Добро за ирокезите! — каза Чингачгук и се раздели с явно съжаление с един от туровете, когато приятелят му го взе, за да го прибере обратно в торбата. — Слон ще купи цяло племе — купи дори и делауери!
— Да, така е и това го знае всеки, който познава индианците — отвърна Ловецът, — но онзи, който разпространява фалшиви пари, е също тъй виновен, както и самият фалшификатор, Змия! Познаваш ли някой честен индианец, който не би се отказал с презрение да продаде кожа от миеща се мечка, като каже, че е от белка или пък от малка видра вместо бобър. Зная, че само няколко от тези идоли, а може би дори само един от слоновете могат да купят свободата на Томас Хътър, но съвестта не ми позволява да предлагам фалшиви пари.
— В края на краищата, Ловецо, тези фигури от слонова кост може съвсем да не са идоли. Сега си спомням, че съм виждала у един от офицерите в гарнизона група от лисици и гъски, изработени по същия начин. А ето тук и нещо обвито в плат — то, изглежда, е част от вашите идоли.
Ловецът взе вързопчето, което девойката му подаде, и като го разтвори, намери вътре шахматна дъска. Подобно на фигурките тя беше голяма И богато инкрустирана с абанос и слонова кост. Като съпостави всичко това, Ловецът, макар и с известно съмнение, постепенно стигна до мнението на Джудит и най-после допусна, че мнимите идоли трябва да са просто необикновено изрязани фигурки за някоя неизвестна нему игра. Джудит бе достатъчно тактична да прояви най-голямо смирение при победата си. И по-късно нито веднъж дори не намекна за смешната грешка на своя гост.
Откриването на предназначението на тези тъй необикновени малки изображения най-после разреши въпроса за откупа. Всички бяха съгласни — а те познаваха слабостите и вкуса на индианците, че нищо не би могло да изкуши ирокезите повече от въпросните слонове. За щастие всички турове бяха запазени и тези четири животни с кули на гърба бяха определени да се предложат за откуп. Останалите фигурки, както и всички други части на шаха, щяха да се сложат настрана и да бъдат предложени само в краен случай.
Щом тия предварителни условия бяха установени, всичко освен определеното за откуп беше прибрано внимателно в сандъка и покривките бяха „натикани“ тъй, както тримата ги бяха намерили и много възможно бе в случай, че се завърнеше отново във владение на „замъка“ си, Хътър да преживее дните до края на своя живот, без да подозира дори за посегателството, извършено върху неговите тайни в сандъка. Повреденият пистолет бе единственото, което би спомогнало за разкриването на тайната. Но той бе поставен до другия и всичко беше натрупано върху тях както по-рано — като около половин дузина от пакетите на дъното останаха наразтваряни изобщо.
Когато привършиха с тази работа, тримата затвориха капака, заключиха ключалките и сетне върнаха ключа на старото му място — в чантата, откъдето беше взет.
Повече от час измина, докато решиха точно какво ще предприемат и подредиха всичко според реда на изваждането. Разговорът често секваше. И Джудит, изпитваща силно удоволствие в откритото, непресторено възхищение, с което честните очи на Ловеца се вглеждаха в красивото й лице, намери начини да продължи това занимание с умение, което сякаш е неразделна част от женската кокетност.
