всички останали ключове, помещението скоро беше претърсено, без въпросният ключ да излезе наяве.
Сега те влязоха в спалнята на дъщерите. Чингачгук тутакси бе поразен от разликата между вещите и подреждането им откъм половината, използвана от Джудит, и тази на Хети. От устата му се откъсна слабо възклицание и като посочи към двете половини, той тихо сподели е приятеля си своето впечатление на езика на делауерите.
— Така е, както мислиш, Змия — отвърна му на същия език Ловецът. — Точно така е, всеки може да види. И това е съвсем естествено. Едната сестра, тъй да се каже, прекалено много обича накитите, а другата е толкова смирена и скромна, колкото добрината и искреността, създадени от природата. Да, но въпреки всичко бих казал, че Джудит има своите добри качества, както и Хети — своите недостатъци.
— Значи Слабият ум е виждала сандъка разтворен? — запита Чингачгук, като погледна любопитно приятеля си.
— Разбира се. Чух това от собствените й уста, а също и ти; изглежда, че баща й е поверявал тайните на нея, а не на по-голямата си дъщеря.
— В такъв случай той сигурно е скрил ключа само от Дивата роза — каза Чингачгук, който в разговорите с приятеля си бе започнал да нарича така Джудит.
— Така е! Точно така е! На едната е имал доверие, а на другата — не. Това се среща и у червенокожите, и у белите, Змия. Всички племена и народи са склонни да вярват в нещо и отказват да вярват в друго. Зависи от характера и преценката.
— Къде другаде би могъл да бъде скрит един ключ от Дивата роза така, че най-малко да бъде намерен от нея, ако не между грубите дрехи?
Ловецът трепна и като се обърна възхитен към своя приятел, засмя се тихо, но сърдечно при тази негова находчивост и бързината, с която бе проявена тя.
— Ти заслужаваш напълно името си, Змия, да, напълно! Наистина, как би хрумнало на човек, който обича накитите, да търси между грубите и грозни дрехи на нещастната Хети? Бих казал дори, че откак Джудит се е запознала за пръв път с офицерите, нейните нежни пръсти никога не са се докосвали до толкова груба и зле скроена дреха като тази пола! И все пак кой знае? Ключът може да е някъде на тази закачалка, но и на съвсем друго място. Смъкни тая дреха, делауер, и дай да видим дали си наистина пророк.
Чингачгук изпълни желанието на приятеля си, но там не намериха никакъв ключ. На съседната закачалка висеше груба чанта, очевидно празна. Двамата мъже се заеха да прегледат и нея.
В това време и вниманието на Джудит беше привлечено в същото направление и тя се обърна към тях бързо, като човек, който иска да им спести ненужен труд.
— Това са дрехите на клетата Хети, милото простодушно момиче! — каза тя. — Онова, което търсим, не е между тях.
Но тия думи едва се откъснаха от хубавата уста на девойката, когато Чингачгук извади търсения ключ от чантата. Джудит схващаше твърде бързо, за да разбере защо нещо толкова просто и явно беше могло да се използва за скривалище. Кръв нахлу в лицето й както от досада, така и от срам. Тя прехапа устни, но замълча.
Ловецът и приятелят му от своя страна проявиха вроден такт, като нито се засмяха, нито пък издадоха с поглед, че разбират причините за избора на това тъй находчиво скривалище. Младият бледолик, който бе взел ключа от индианеца, тръгна към съседната стая и след като го опита в една от ключалките, потвърди, че наистина бяха намерили онова, което им трябваше.
Ключалките бяха три, но всяка от тях бе отворена без всякакви мъчнотии с тоя единствен ключ. Ловецът ги дръпна, махна резетата, повдигна малко капака, за да се увери, че се отваря, и след това се оттегли на няколко крачки от сандъка, като направи знак на приятеля си да го последва.
— Това е ваш семеен сандък, Джудит — каза той, — и навярно съдържа семейни тайни. Змията и аз ще отидем в „ковчега“ и ще прегледаме лодките, греблата и кормилото, докато вие го претърсите сама и видите дали между вещите се намират такива, които биха имали стойност при откупа, или не. Когато свършите, извикайте ни и ние ще дойдем да се посъветваме относно цената на предметите.
— Чакайте, Ловецо! — извика девойката, когато той се приготви да се оттегли — Аз не ще се докосна до нищичко — няма дори да повдигна капака, ако не присъствате и вие. Татко и Хети са намирали за добре да пазят в тайна съдържанието на този сандък от мен и аз съм твърде горда, за да надничам в техните скрити съкровища, освен ако това не е за тяхно добро. Но за нищо на света не бих отворила този сандък сама. Останете при мен. Искам да имам свидетели за онова, което върша.
— Струва ми се, Змия, че момичето е право. Доверието и упованието създават сигурност, а съмнението е способно да направи всички ни подозрителни. Джудит има право, да желае присъствието ни. Ако сандъкът съдържа някоя от тайните на мистър Хътър, тя ще бъде запазена напълно от двамата ни, тъй като по- мълчаливи от нас едва ли могат да се намерят. Ще останем при вас, Джудит; но позволете ни най-напред да огледаме езерото и брега, защото изпразването на сандъка ще отнеме доста време.
След това двамата мъже излязоха на площадката и Ловецът насочи далекогледа към брега, докато в същото време индианецът отправи погледа си към водата и горите, търсейки някакъв знак, който би издал намеренията на неприятелите. Но не се забелязваше нищо и уверени, че засега са в безопасност, тримата се събраха отново около сандъка с явно намерение да го отворят.
Откакто се помнеше, Джудит беше изпитвала странно страхопочитание към този сандък и неговото неизвестно съдържание. Нито баща й, нито майка й бяха споменавали нещо за него в нейно присъствие; и като че между тях съществуваше мълчаливо съгласие да избягват всякакъв намек за самия сандък, дори когато говореха за някои предмети близо до него или върху капака му. И навикът бе направил всичко това тъй естествено, че едва съвсем отскоро това обстоятелство бе започнало да се струва на девойката странно. Но между стария Хътър и по-голямата му дъщеря никога не бе съществувала достатъчна близост, за да се създаде доверие. Понякога той беше благ, но в повечето случаи — и особено към нея — строг и навъсен. И неговият авторитет бе упражняван така, че най-малко би дал на детето му смелост да стори това, което се готвеше да извърши сега, без да се опасява от последиците, макар да го правеше с желание да помогне на самия него.
Освен това Джудит не беше лишена и от известно суеверие относно съдържанието на този сандък, който бе нещо като свещено табу и реликва в очите й от детство до този час. И все пак настъпило беше времето, когато тази тайна щеше да бъде разкрита, и то при обстоятелства, които почти не й даваха право на избор.
Когато забеляза, че двамата събеседници наблюдават сериозно и мълчаливо нейните движения, Джудит постави ръка на капака и се опита да го повдигне. Но силите не достигнаха и на Джудит, която знаеше, че всички ключалки са отворени, се стори, че някаква свръхестествена сила й пречи да направи това светотатствено покушение.
— Не мога да повдигна капака, Ловецо — каза тя. — Няма ли да бъде по-добре да се откажем от този опит и да намерим друго средство за освобождаването на пленниците?
— Не, Джудит, не, девойко. Няма други толкова сигурни и достъпни средства, колкото добрият откуп — отвърна младият човек. — А колкото до капака, задържа го само собствената му тежест, която наистина е твърде голяма при такова парче дърво, обковано с желязо.
Още докато говореше, Ловецът прибави и собствените си сили и успя да вдигне капака и да го опре в гредите на стената, където грижливо го закрепи за една подходяща подпорка. Джудит просто трепереше, когато хвърли пръв поглед във вътрешността; и тя се успокои временно, когато откри, че парче плат с грижливо подвити краища напълно скриваше всичко, което се намираше под него. Очевидно сандъкът беше добре напълнен, тъй като платното се намираше само на един инч от капака.
— Той е пълен догоре — каза Ловецът, като погледна нареденото вътре в сандъка — и ние ще трябва да работим бавно и спокойно… Змия, донеси няколко стола, докато аз постеля на земята това одеяло, и тогава ще можем да започнем работата си, както трябва и с всички удобства.
Делауерът се подчини. Ловецът учтиво предложи на Джудит стол, притегли друг за себе си и започна да повдига покривното платно. Той стори това бавно и толкова внимателно, сякаш бе убеден, че отдолу се намират вещи с извънредно нежна направа. Когато платното бе вдигнато докрай, първите неща под него, които се хвърлиха в очи, бяха няколко мъжки дрехи. Те бяха ушити от хубава материя и според модата по онова време — с крещящи цветове и богати орнаменти. Една от дрехите беше яркочервена и илиците бяха
