— Сега, Вах-та — поде Хети, щом схвана, че първите й думи бяха разбрани от главатарите, — можеш да им съобщиш още нещо. Те знаят, че татко и Хари не успяха да им сторят зло — ето защо не бива да изпитват и никаква омраза към тях. Дори ако бяха изклали жените и децата им, то не би променило въпроса и не съм сигурна дали онова, което ще им кажа сега, не би имало още по-голяма сила именно ако злодейството беше извършено. Но запитай ги най-напред, Вах-та, знаят ли те, че има Бог, който бди над цялата земя и е Господар на всички живи същества независимо от това, дали са червенокожи, бели или от някакъв друг цвят?
При този въпрос Вах-та!-вах я погледна малко изненадана, тъй като мисълта за Великия дух обикновено почти не занимава ума на индианските девойки. Но тя предаде въпроса колкото се може по-буквално и получи сериозен утвърдителен отговор.
— Добре е, че знаят — продължи Хети. — Сега вече моята задача ще бъде лека. Този Велик дух, както назовавате вие вашия бог, е станал причина да се напише една книга, която ние наричаме Библия. И в тази книга са събрани всичките му заповеди, както и волята и желанията му. Ето аз нося една от тези книги и та трябва да преведеш на главатарите онова, което ще им прочета от нейните свещени страници.
Когато свърши, Хети започна да разгъва малка английска библия, обвита в груба басма — правеше го благоговейно и с крайна почтителност. В това време строгите войни втренчено следяха всяко нейно движение; и когато видяха, че се показа малкото томче, лек вик на изненада се откъсна от устата на неколцина от тях. Но Хети тържествуваща им посочи книгата, сякаш очакваше, че самият й вид ще предизвика явно чудо. А след това, без да проявява нито изненада, нито огорчение от стоицизма на индианците, тя живо се обърна към новата си приятелка, за да продължи разговора.
— Това е Свещената книга, Вах-та — каза тя, — и всички думи, редове, стихове й глави — всичко в нея идва от Бога!
— А защо Великия дух не е изпратил книга и на индианците? — запита Вах-та!-вах с прямотата на своя напълно непокварен ум.
— Защо ли? — отвърна Хети, малко зачудена от този тъй неочакван въпрос. — Защо ли? А нали знаеш, че индианците не могат да четат.
Макар и незадоволена от обяснението, Вах-та!-вах не сметна въпроса от толкова голяма важност, за да настоява. И като приведе тялото си в знак на съгласие, търпеливо зачака по-нататъшните доказателства на ентусиазираната бледолика.
— Можеш да кажеш на главатарите, че чрез тази книга на хората е заповядано да прощават на своите неприятели, да се отнасят към тях като към братя и никога да не правят зло на себеподобните си, особено за отмъщение или поради някоя друга лоша страст. Мислиш ли, че можеш да им съобщиш това така, та да го разберат, Вах-та?
— Добре, ще им кажа на тях. Но не е много лесно да го разберат.
След това Вах-та!-вах се постара да предаде колкото може по-ясно Хетините мисли на внимателните индианци, които изслушаха думите й с такава изненада, каквато би проявил и сегашният американец, ако му кажеше някой, че днешният велик, но колеблив водител на човешките съдбини — общественото мнение — е коренно погрешен. Обаче неколцина от тях, които се бяха срещали с мисионери, дадоха кратки обяснения на останалите и след това групата съсредоточи цялото си внимание към думите, които щяха да последват.
Преди да продължи, Хети сериозно запита Вах-та дали главатарите са я разбрали и като получи утвърдителен отговор, изрази своето задоволство.
— Сега ще прочета на воините някои от стиховете, които е добре да знаят — продължи девойката, чието държане стана още по-сериозно и тържествено, — и нека те запомнят, че това са думи на самия Велик дух. Най-напред на тях им е заповядано да „обичат своя ближен, както себе си“. Кажи им това, мила Вах-та!
— За индианците бледоликите не са ближни — отвърна делауерката по-решително, отколкото дотогава. — При тях ближен е ирокез за ирокез, мохикан за мохикан, бледолик за бледоликия. Няма смисъл да казвам това на вождовете.
— Ти забравяш, Вах-та, че това са думи на Великия дух и че главатарите, както и всички други хора, трябва да им се подчиняват. А ето и още една заповед: „Ако някой те удари по лявата страна, обърни му и другата“.
— Какво значи това? — запита с необичайна бързина Вах-та!-вах.
Хети обясни, че тая заповед забранява да се негодува срещу обидите, а по-скоро да бъдем готови да претърпим нови злини от онзи, който ни обижда.
— А изслушай и тези, Вах-та — прибави тя. — „Обичайте неприятелите си. Благославяйте онези, които ви мразят, и се молете за онези, които зложелателно ви преследват.“
Сега вече Хети бе въодушевена. Очите й горяха със силата на нейните чувства, страните й се бяха зачервили, а гласът й, обикновено така тих и музикален, стана по-силен и по-внушителен. Тя беше запозната с Библията още от ранното си детство от майка си и сега минаваше от пасаж към пасаж с изненадваща бързина, като се стараеше да избира стихове, проповядващи милосърдие и опрощение. Дори ако си бе дала труд, Вах-та!-вах не би могла да преведе и половина от онова, което тя изрече в наивното си усърдие и младата слабоумна фанатичка се изтощи напълно от собствените си усилия, преди другарката й да отвори уста, за да произнесе поне една сричка. След това, разбира се, делауерката преведе накратко онова, което бе казано и прочетено, като се задоволи е един или два от най-удивителните стихове — тези, които бяха поразили собственото й въображение като най-парадоксални и които положително щяха да бъдат най-съществени, ако несвикналите мозъци на слушателите можеха да схванат голямата им нравствена истинност.
Едва ли има нужда да се описва на читателя въздействието, което подобни необичайни проповеди биха могли да окажат върху група индиански воини, за които религиозно начало беше никога да не забравят стореното им благодеяние и никога да не прощават нанесената им обида. За щастие предварителните обяснения на Вах-та!-вах бяха подготвили умовете на хуроните за нещо необичайно и повечето от онова, което им се струваше безсмислено и парадоксално, те отдаваха на факта, че разумът на девойката бе устроен различно от този на повечето хора. Все пак между тях имаше и един-двама старци, които бяха чували подобни проповеди от мисионерите, и те излитаха желание да оползотворят времето си, като поговорят по този интересен въпрос.
— Това е „Добрата книга“ на бледоликите — забеляза един от тези главатари и взе томчето от несъпротивяващата се ръка на Хети, която гледаше е напрежение лицето му, докато той прелистваше страниците, сякаш очакваше някакъв явен резултат от това. — Нали онзи е законът, според който твърдят, че живеят моите бели братя?
Вах-та!-вах, към която бе отправен този въпрос, отговори утвърдително, като прибави, че както французите от Канада, тъй и англичаните от британските провинции признавали нейния авторитет и твърдели, че съблюдават нейните принципи.
— Кажи на младата ми сестра — добави хуронът, като гледаше право към Вах-та!-вах, — че ще отворя устата си и ще кажа няколко думи.
— Вождът на ирокезите започва да говори — нека бледоликата ми приятелка слуша! — предупреди я делауерката.
— Радвам се, че ще го чуя — възкликна Хети. — Бог е докоснал сърцето му и сега той ще освободи татко и Хари!
— Това е законът на бледоликия — поде главатарят. — Той му заповядва да прави добро на онези, които го обидят и когато неговият брат му поиска пушката, той да му даде и рога с барут. Такъв ли е законът на бледоликите?
— Не… не е така — отвърна сериозно Хети, когато тези думи й бяха преведени. — В цялата книга не се споменава нито дума за пушки, а барутът и куршумът обиждат Великия дух.
— Защо тогава бледоликият ги употребява! Ако му е заповядано да дава двойно на онзи, който го помоли за едно нещо, защо взима двойно от бедния индианец, който не му иска нищо? Той идва от страната зад изгрева на слънцето със своята книга в ръка и учи червения човек да я чете. Но защо самият той забравя онова, което му казва тя? Когато индианецът дава, бледоликият никога не е доволен, а сега предлага злато за скалповете на нашите жени и деца. И когато ние вземем скалп на някой воин, убит в открит бой, нарича ни зверове. Името ми е Разцепения дъб.
