ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Защото великият цар на царете
на земните люде предписал закон:
„Не убивай!“
Присъствието на жени показваше ясно, че групата, към която Вах-та!-вах се числеше сега по принуда, не беше изпратена нарочно по пътеката на войната. Тя беше малка част от едно племе, което, тръгнало на лов и риболов в границите на английските владения, бе заварено там от вестта за началото на враждебните действия. И след като бяха прекарали зимата и пролетта е онова, което, строго погледнато, представляваше собственост на техните неприятели, индианците бяха решили да нанесат и един враждебен удар, преди да се оттеглят напълно.
Дълбоката индианска прозорливост се криеше и в начина на придвижването на тия червенокожи, благодарение на който бяха попаднали навътре в неприятелската територия. Когато пристигна бързоходецът, който съобщи, че между англичани и французи са избухнали враждебни действия — война, в която положително щяха да бъдат въвлечени и всички племена под влиянието на двете воюващи страни, — тази група ирокези ловуваше по бреговете на Онеида, езеро, което се намира с около петдесет мили по- близо до тяхната собствена граница, отколкото езерото, край което се развива действието на тоя разказ. Ако бяха побягнали по права линия към Канада, щяха да се изложат на опасността от непосредствено преследване, ето защо главатарите бяха решили да усвоят тактиката на по-дълбоко навлизане в станалата опасна за тях област с надежда, че така ще могат да се оттеглят зад гърба на своите преследвачи, вместо да бъдат преследвани по петите от тях. Индианците бяха прибегнали до тази хитрост поради присъствието на жените, тъй като бяха по-слаби и не можеха да издържат наравно с мъжете несгодите на бягството, в случай, че бъдеха преследвани от воини. И ако си спомни при това огромните простори на американската пустош по онова време, читателят ще разбере, че дори цяло племе би могло да остане с месеци неоткрито в някои участъци, а вземат ли се предпазни мерки, в горите съществува още по-малка опасност да срещнеш неприятел, отколкото по моретата във време на оживено водена война.
Тъй като беше временен, лагерът не предлагаше нищо повече от грубата закрила на един бивак, подобрен донякъде чрез изкусните средства на хората, чиято сръчност беше известна и които прекарваха целия си живот сред подобна обстановка. Един огън, запален до корените на грамаден дъб, беше достатъчен за цялата група, тъй като времето беше твърде топло и той се използваше само за готвене.
Около този център бяха пръснати петнадесет-двадесет ниски колиби — може би по-правилно ще бъде, ако се нарекат просешки колиби, чиито обитатели вечер трябваше да се промъкват пълзешком в тях, за да си легнат, но които бяха строени така, че да могат да издържат яростта и на най-силната буря. Тези колиби бяха изградени от клони, свързани изкусно помежду си и еднообразно покрити с кори, свалени от паднали дървета, каквито във всяка девствена гора може да се намерят със стотици от всевъзможни размери и в различни етапи на гниене.
Индианците нямаха почти никаква покъщнина. Близо до огъня се намираха няколко най-прости готварски съда; вътре и около колибите се забелязваха дрехи; пушки, рогове и торби бяха облегнати по дърветата или пък окачени на по-ниските им клони, на тия естествени куки висяха и остатъците от труповете на две-три сърни.
Тъй като лагерът се намираше сред гъста гора, погледът не можеше да го обхване изцяло. Но щом човек се взреше и потърсеше, върху мрачния фон пред него почваха да се очертават колиба след колиба. Център — освен ако за такъв се сметнеше огънят — нямаше, нямаше и открито място, гдето жителите на това първобитно село биха могли да се съберат; всичко беше скрито, тъмно и тайнствено, както и самите обитатели. Няколко деца скитаха от колиба на колиба и придаваха на мястото донякъде вид на селище. А от време на време над дълбоката тишина на мрачната, гора се издигаха сдържаният смях или тихият говор на жените.
Що се отнася до мъжете, те или ядяха, или спяха, или проверяваха оръжията си. Разговаряха малко и обикновено настрана от жените си. Дори и дрямката им беше примесена с някаква неуморима, вродена бдителност, със страх от опасност.
Когато двете девойки се приближиха към лагера, от устата на Хети се изтръгна слабо възклицание, защото съзря баща си. Той седеше на земята с гръб към едно дърво, а Хари бе застанал близо до него и лениво дялкаше някакъв клон. Явно беше, че те бяха толкова свободни, колкото и всички останали във или извън лагера, и човек, несвикнал с индианските обичаи, би ги взел погрешно за гости вместо за пленници. Вах-та!-вах отведе новата си приятелка съвсем близо до тях, а после скромно се оттегли, за да не попречи с присъствието си на израза на нейните чувства.
Но Хети не беше привикнала на милувки и външни прояви на обич, за да прояви явното си вълнение. Тя се приближи и без да говори, застана до баща си, наподобяваща тъй мълчалива статуя на обичта към родителите.
При неочакваната й поява старият човек не изрази нито тревога, нито изненада. В това отношение той бе придобил стоицизма на индианците, понеже знаеше много добре, че най-сигурният начин да се получи тяхното уважение беше да подражава на самообладанието им.
От своя страна самите диваци също не проявиха дори и следа от вълнение при внезапното идване на чужденка сред тях. С една дума, макар да стана при толкова странни обстоятелства, пристигането на Хети предизвика много по-малка видима изненада, отколкото, ако някой обикновен пътник се отправеше към входа на най-големия хан в някое селище е много по-високи претенции за цивилизация.
Все пак няколко воини се събраха и от начина, по който поглеждаха към Хети, личеше, че говореха за нея и навярно гадаеха причините за нейното неочаквано появяване.
Това равнодушно държане е характерно за северноамериканските диваци, а някои казват, и за техните бели наследници. Но в този случай положението, в което се намираше групата, бе необикновено. От друга страна, силите на „ковчега“ с изключение на новопристигналия Чингачгук, се знаеха много добре; вярваше се също така, че наблизо няма никакво племе или войска, а около цялото езеро бяха пръснати бдителни съгледвачи, които ден и нощ следяха и най-малкото движение на онези, които сега не би било преувеличено да наречем обсадени.
Вътрешно Хътър беше много развълнуван от постъпката на Хети, макар външно да се преструваше на съвсем безразличен. Той си спомни за нежната й молба, преди да напусне „ковчега“, и несполуката правеше още по-тежко онова, което би могло да се забрави сред тържеството на успеха. Освен това той знаеше искрената, простодушна вярност на това дете. Старецът разбираше защо беше дошла Хети, знаеше как тя напълно пренебрегва своето „аз“ и знаеше също тъй, че тази нейна самопожертвувателност обуславяше всичките й постъпки.
— Това не е хубаво, Хети — каза той, съжалявайки повече за последиците, които щяха да засегнат самата девойка, отколкото за каквото и да било друго зло. — Тези индианци са жестоки ирокези и никога не забравят нито нанесената им обида, нито направената услуга.
— Кажи ми, татко — отвърна девойката, като се оглеждаше крадешком около себе си, сякаш се страхуваше, че някой може да я подслуша, — позволи ли ти Бог да изпълниш жестокото си намерение, с което дойде? Много искам да зная това, за да мога — ако той не ти е позволил — да говоря с индианците открито.
— Не биваше да идваш тук, Хети; тези зверове не ще разберат нито душата, нито намеренията ти.
— Какво стана, татко? Изглежда, че нито ти, нито Хари сте се сдобили е нещо, подобно на скалпове.
— Ако това ще успокои ума ти, дете, мога да ти отговоря: не. Бях хванал младото същество, което дойде сега с теб, но писъците му скоро събраха около мен цяла тълпа от диви котки, които бяха твърде много, за да ги надвие сам човек. Ако това може да те зарадва, този път ние нито успяхме да вземем скалпове, нито ще можем да получим награди.
— Благодаря ти, татко! Сега вече мога да говоря с ирокезите смело и с чиста съвест. Надявам се, че и
