разбира се, и някои скептици, Които не вярваха много на това, но те се отдаваха на съмнението си тихомълком, с гордата и самотна утеха, която намира скъперникът, когато съзерцава растящото си, но безполезно имане.
За да намери на почтения свещеник някакво занимание, Мидълтън му възложи да извърши бракосъчетанието на Пол и Елен. Пчеларят се съгласи, тъй като виждаше, че всичките му приятели придават голямо значение на църковния обред, но скоро след това отведе младата си невяста в равнините на Кентъки под предлог, че трябва да спази обичая, като навести безбройните членове на фамилията Ховър. Там той се възползва от случая да узакони брака си както се полага — чрез един свой познат мирови съдия, защото не вярваше твърде в здравината на брачните вериги, изковани от духовниците, подвластни на римската църква. Елен, която, изглежда, бе разсъдила, че може би ще трябват специални предпазни мерки, за да се държи такъв необуздан съпруг в неотменния брачен ярем, не възрази нищо против тези двойни окови и всички страни бяха доволни.
Положението, което Мидълтън придоби в града с женитбата си за дъщерята на такъв богат земевладелец като дон Аугустин, заедно с личните му качества, привлече вниманието на началството. Скоро започнаха да му поверяват различни отговорни постове, което на свой ред го издигна в очите на обществото и му спечели влияние. Пчеларят беше от първите, които се възползваха от неговото застъпничество. В стадия на развитие, в който се намираха тия области преди двайсет и три години, никак не беше трудно да се намери за Пол занимание според способностите му. Елен ревностно и разумно подкрепяше усилията на Мидълтън и Инес и с течение на времето успяха да променят съществено и благотворно характера на младия й съпруг. Скоро той стана арендатор, после — преуспяващ селски стопанин, а след известно време получи и длъжност в общината. Това неудържимо издигане в обществото, тъй често наблюдавано в нашата република, беше странно съпроводено от съответно духовно облагородяване — Пол се школува, придоби чувство за собствено достойнство. Така напредваше стъпка по стъпка и жена му с дълбока майчинска радост виждаше, че децата й вече не са застрашени да се върнат в онова положение, от което се бяха измъкнали техните родители. Понастоящем Пол е член на един от низшите законодателни органи на щата, в който е живял дълги години и дори се слави с речите си, които нерядко развеселяват такова сериозно общество и при това винаги са основани на широки практически знания, полезни при решаването на местни въпроси — качество, което често липсва на много мъдри, тънко разработени теоретически разсъждения, които могат да се чуят всеки ден на такива събрания от устата на някои разпалени политикани. Обаче всички тези щастливи постижения бяха плод на много усилия и дългогодишен труд. Мидълтън, съответно на разликата в образованието им, бе избран за член на по-висш законодателен орган и той именно е източникът, от който почерпихме по-голямата част от сведенията, необходими за написването на нашата повест. Освен тези подробности за Пол и за собственото си по- нататъшно щастие той разказа накратко това, което бе станало по време на повторното му пътуване из прериите; и тъй като този разказ представлява подобаващ завършек на описаните дотук събития, сметнахме за уместно да приключим с него нашия труд.
Една година след това — през есента — Мидълтън, който все още се намираше на военна служба, плаваше по Мисури, недалеч от селищата на пеоните. Свободен от непосредствени служебни задължения, той се бе поддал на енергичните увещания на Пол и бе решил да прекосят заедно на кон прерията, за да навестят вожда на племето и да се осведомят за съдбата на своя приятел — трапера. Тъй като поради поста и чина си Мидълтън можеше сега да вземе със себе си охрана, пътуването, макар и съпроводено с трудностите и лишенията, неизбежни в такъв див край, премина без опасностите и тревогите, с които се отличаваше първото им странстване из тия земи. Когато се приближиха достатъчно до целта, Мидълтън изпрати вестоносец — индианец от приятелско племе — да съобщи за пристигането на отряда му, след което продължи пътя си, без да бърза, защото обичаят изискваше вестта да стигне преди него. За учудване на пътешествениците не последва отговор. Минаваше час след час и миля след миля, а все нямаше никакви признаци, че могат да очакват почетен или поне най-обикновен приятелски прием. Най-после отрядът, начело на който яздеха Мидълтън и Пол, се спусна от високото плато в плодородната долина, където се намираше селото на пеоните. Слънцето залязваше и разстилаше над тихата и гладка равнина покров от златиста светлина, който й придаваше такива пищни краски и отсенки, каквито човек може да види само в гледки с невъобразима красота и величие. Лятната зеленина още се бе запазила и стада от коне и мулета пасяха мирно по обширното естествено пасище под зоркия поглед на юноши-пеони. Пол-различи между животните характерната фигура на Азинус. Гладък, охранен, преливащ от доволство, той стоеше с клюмнали уши и спуснати клепачи, сякаш потънал в размисъл върху безмерното блаженство на новия си безгрижен живот.
Продължавайки пътя си, отрядът мина близо до един от бдителните юноши, натоварени с отговорната, задача да пазят най-голямото богатство на племето. Като чу конски тропот, младежът погледна към ездачите, но не прояви нито любопитство, нито тревога, а тутакси пак отправи поглед натам, накъдето бе гледал преди — в посоката, в която, доколкото беше известно на пътешествениците, се намираше селото.
— Тук има нещо нередно — промърмори Мидълтън… малко докачен от това, което според него беше обидно не само за ранга му, но и за самия него. — Това момче сигурно знае, че идваме, иначе непременно щеше да притича да извести на племето. А едва ни удостоява с поглед. Прегледайте си пушките, момчета, може да се наложи тия червенокожи да опитат нашата сила.
— Тук, капитане, мисля, че грешиш — възрази Пол. — Ако може да се търси честност в прерията, ще я намериш у нашия стар приятел Твърдото сърце. Пък и не бива да се мери индианецът със същия аршин, както белият. Гледай! Не сме съвсем пренебрегнати: ето че най-после идват посрещачи, макар и да не са много и кой знае колко представителни.
Пол беше прав и в едното, и в другото. Иззад една горичка най-сетне се зададоха група конници, които се насочиха през равнината право към тях. Те се движеха бавно и с достойнство. Когато се приближиха, стана ясно, че това е вождът на пеоните, следван от дванайсет млади воини. Те нямаха оръжие, нито пера или други украшения, които индианецът носи не само за да подчертае важността си, но и да покаже уважение към своя гост.
Срещата беше дружелюбна, но малко сдържана и от двете страни. Мидълтън, загрижен както за собственото си достойнство, така и за престижа на своето правителство, се усъмни, че тук има някакво нежелателно влияние на канадски агенти и тъй като искаше да запази авторитета на властта, която представляваше, сметна за свой дълг да прояви високомерие, каквото съвсем не изпитваше. Не беше много лесно да се разберат подбудите на индианците. Спокойни и горди, но не и надменни, те даваха пример на любезност, примесена със сдържаност, която напразно би се опитвал да подражава който и да било дипломат от най-изтънчения кралски двор.
Така двата отреда продължиха пътя си към селото. През това време Мидълтън успя да обмисли всички възможни причини за този странен прием, които му дойдоха на ум. Макар че го придружаваше преводач, индианските воини му изказаха поздравленията си по такъв начин, че мина и без него. Двайсет пъти капитанът вдигна очи към своя някогашен приятел, мъчейки се да разчете изражението на суровото му лице. Ала всички усилия, всички догадки оставаха безплодни. Погледът на Твърдото сърце беше неподвижен, спокоен и малко загрижен, но толкова непроницаем, че нямаше и сянка от каквото и да било душевно вълнение. Той нито заговори сам, нито показваше склонност да предизвика гостите си към разговор, затова Мидълтън трябваше волю-неволю да бъде търпелив като спътниците си и да чака обяснението да дойде само.
Когато влязоха в селото, видяха че обитателите му са събрани на едно открито място, подредени както винаги според възрастта и званието. Те образуваха кръг, в средата на който стояха десетина от главните вождове. Твърдото сърце се приближи, махна с ръка и когато кръгът се разтвори, мина в средата, следван от спътниците си. Тук те се спешиха и щом конете бяха отведени, чуждоземците се видяха заобиколени от хиляда сериозни, сдържани, но загрижени лица.
Мидълтън се оглеждаше и тревогата му все повече растеше, защото нито вик, нито песен, нито възглас не го посрещна тук, сред народа, с който неотдавна се бе разделил с такова съжаление. Безпокойството му, да не кажем опасенията му, се споделяха от всички негови спътници. Тревогата в погледите им постепенно бе изместена от сурова решителност; всеки опипа мълчаливо пушката си и провери в ред ли е останалото му снаряжение. Обаче домакините не им отвърнаха със същите прояви на враждебност. Твърдото сърце кимна
