Дреболия в сравнение с това, което съм предлагал едно време за размяна, ала най-хубавото, което имам, затова не е за пренебрегване. Ето ви тук четири боброви кожи, с които се сдобих около един месец преди да се срещнем, а тук пък кожа на енот, не особено ценна наистина, но може да послужи за изравняване на сметката.
— И какво мислиш да правиш с тях?
— Предлагам ги за законна размяна. Ония негодници сиуксите — да ми прости Господ, че погрешно ги взех за конзи — откраднаха най-хубавите ми капани и ме принудиха да разчитам единствено на саморъчно направени клопки, а това ми вещае трудна зима, ако доживея дотогава. Ето защо искам да вземете тия кожи и да ги предложите на някои от траперите, които непременно ще срещнете по долното течение на реката, в замяна на няколко капана, които изпратете на мое име в селото на пеоните. Погрижете се само на тях да бъде нарисуван моят знак — буквата „Н“, а до нея — ухо на хрътка и спусък на пушка. Тогава нито един индианец няма да оспори правото ми върху тия капани. За всичкия този труд мога да ви предложа благодарността си и почти нищо повече, освен ако моят приятел пчеларят не се съгласи да приеме кожата на енота и да се заеме изцяло с тая работа.
— Ако я приема, Бог да ме…
Ръката на Елен запуши устата на Пол и го накара да преглътне края на фразата си, което той направи с такова вълнение, че едва не се задуши.
— Добре, добре — отвърна кротко старецът. — Само че не виждам нищо обидно в това предложение. Зная, че кожата на енота не струва кой знае колко, ала и работата, в замяна на която я давам, не е толкова тежка.
— Ти не разбра добре нашия приятел — прекъсна го Мидълтън, като забеляза, че пчеларят се озърта на всички страни, но не и накъдето трябва, и че е абсолютно неспособен да се оправдае сам. — Той съвсем не искаше да каже, че отхвърля поръчението, а само се отказва от всякакво възнаграждение. Но тук са излишни повече приказки. Аз съм задължен да се погрижа да се разплатим както подобава и всички твои нужди да бъдат задоволени.
— Какво? — запита старецът, взирайки се с недоумение в лицето на капитана, сякаш чакаше разяснение.
— Всичко ще бъде както искаш. Сложи кожите си при моя багаж. Смятам, че ще се спазарим.
— Благодаря ти, капитане, благодаря ти. Дядо ти беше щедър и великодушен човек. Всъщност толкова щедър, че справедливият народ — делауерите — го наричаха „Отворената ръка“. Жалко, че сега не съм като едно време, иначе щях да изпратя на жена ти няколко най-пухкави кожи от бялка за палто или пелерина — просто да ти покажа, че умея да се отплащам за любезността. Но не очаквай такова нещо от мен, защото съм много стар и не мога вече да давам такива обещания? Всичко ще бъде както реши Господ. Нищо повече не мога да ти предложа, защото, макар и да съм живял из пущинаците, зная колко взискателен е джентълменът.
— Слушай, стари траперю — извика пчеларят, като плесна с ръка протегнатата отворена длан на стареца тъй силно, че тя изплющя почти като изстрел на пушка, — искам да ти кажа само две неща: първо, че капитанът ти разясни мисълта ми по-добре от самия мен; и, второ, ако ти трябва кожа за собствени нужди или за изпращане на някого, аз имам една, която е на твое разположение: кожата на някой си Пол Ховър!
Старецът му отвърна със здраво ръкостискане и така се заля от особения си беззвучен смях, че зина с цяла уста.
— А можеше ли да стискаш толкова силно, момче, когато тетонските скуоу те бяха наобиколили с ножове в ръка? Ех, млад и силен си ти и ще бъдеш щастлив, ако не се отклониш от правия път. — Загрубялото му лице изведнъж стана строго и замислено. — Ела насам, момко — добави той, дърпайки пчеларя за копчето към брега. И когато се поотдалечиха, заговори му с наставнически и доверителен тон:
— Доста поприказвахме колко приятно и благородно е да се живее в горите и по границите. Не искам да кажа, че всичко, което чу от мен, е лъжа, но различните хора различно схващат нещата. Ти вземаш добра и хубава девойка и сега, когато подреждаш живота си, трябва да мислиш не само за себе си, но и за нея. Теб не те влече много към селищата, но според простата ми глава момичето, трябва да цъфти под слънцето на изсечена поляна, а не под ветровете на прерията. Затова забрави всичко, което си чул от мен, макар и да е право, и насочи мисълта си към живота във вътрешните области на страната.
Пол можа да отговори само с ръкостискане, от което на повечето хора биха потекли сълзи от очите, но здравата ръка на трапера издържа, а той само се разсмя и закима, сякаш приемаше това ръкостискане като обещание, че пчеларят ще помни съвета му. После старецът обърна гръб на своя грубоват, но добросърдечен другар и като повика Хектор от лодката, засуети се, мъчейки се да каже още нещо.
— Капитане — подзе той най-после, — зная, че когато бедняк отвори дума за заем, трябва да говори много предпазливо, както е прието в обществото, а когато стар човек отвори дума за живота, говори за това, което може би никога вече няма да види. И все пак искам да те помоля за нещо, не толкова за себе си, колкото за друго същество. Моят Хектор е добър и верен пес и отдавна е надживял годините, които са му отредени като куче; и на него, като на господаря му, вече не му е до лов, а търси почивка. Но и тази твар има чувства като хората. Напоследък той общува със свой роднина и много се привърза към него, затова, трябва да призная, ще ми бъде много мъчно да ги разделя толкова скоро. Кажи колко искаш за хрътката си и ще се постарая да ти се разплатя за нея напролет, особено ако успея да се сдобия с ония капани; или пък ако ти е жал да се разделиш завинаги е това животинче, ще те помоля да ми го оставиш поне за тая зима. Мисля, няма да сбъркам, ако кажа, че кучето ми няма да доживее до пролетта — добре зная аз тия неща, защото неведнъж през живота ми се е случвало да виждам смъртта на приятел — бил той куче или червенокож, макар че Господ още не е сметнал за нужно да нареди на ангелите си да ме повикат.
— Вземи го, вземи го — извика Мидълтън, — вземи всичко, каквото пожелаеш!
Старецът подсвирна на палето да дойде при него на брега и после пристъпи към последното сбогуване. И двете страни не говориха много. Траперът стисна тържествено ръката на всеки поотделно и промърмори по някоя приятелска и блага дума. Мидълтън бе съвсем онемял и си даваше вид, че се занимава с багажа. Пол свирукаше с все сила, и дори за Овид раздялата беше тежка и трябваше да прикрива мъката си с привиден философски стоицизъм. Когато обиколи всички поред, старецът сам блъсна лодката във водата и пожела на приятелите си бързо и щастливо плаване. Никой не пророни дума, никой не размаха весло, докато пътешествениците не отминаха една височинка край брега, която скри трапера от очите им. Видяха го за последен път застанал на пясъчната ивица, облегнат на пушката си, Хектор лежеше в нозете му, а паленцето, младо и силно, подскачаше весело по пясъка.
ГЛАВА XXXIV
…Сякаш чувах
да вика нечий глас…
Реките бяха пълноводни и лодката се носеше като птица по стремителното течение. Плаването мина бързо и без премеждия. Благодарение на тия бързотечни реки то отне тройно по-малко време, отколкото би било нужно, ако същият път се изминеше по суша. Преминавайки от поток на поток, които като вените в човешкото тяло са свързани с по-големите жизнени артерии, пътешествениците скоро навлязоха в главната водна артерия на Западните щати и слязоха благополучно пред самата врата на бащиния дом на Инес.
Лесно можем да си представим радостта на дон Аугустин и смущението на достойния отец Игнасио. Първият се разплака и отправи благодарности към небесата; вторият също отправи благодарности, ала не заплака. Добросърдечните провинциалисти бяха тъй честити, че не задаваха никакви щекотливи въпроси във връзка с това щастливо завръщане и скоро се разпространи единодушно мнение, че невястата на Мидълтън е била отвлечена от някакъв злодей и върната на близките си със земни средства. Намериха се,
