на Мидълтън и Пол да го последват и ги поведе към групата, която заемаше центъра на кръга. И тук именно гостите намериха обяснение на всичко, което им бе вдъхвало съвсем неоснователни опасения.
На грубо кресло, направено нарочно така, че тялото да бъде в изправено, но удобно положение, седеше траперът. Още от пръв поглед някогашните му приятели разбраха, че старецът е призован най-после да плати последната дан на природата. Очите му бяха изцъклени и безизразни, сякаш не виждаха. Лицето му беше малко по-измършавяло и набраздено от преди, но с това като че ли се ограничаваше цялата промяна във външността. Близкият му край не можеше да се припише на някаква определена болест: това беше постепенно и тихо угасване на физическите сили. Наистина животът все още не го напускаше, но от време на време сякаш беше вече готов да отлети, а после като че ли пак се връщаше в немощното тяло — не искаше да отстъпи мястото си в това свое вместилище, непокварено от пороци и неразядено от болести. Човек с малко повече въображение би си представил как душата трепти на кротките устни на стария горски скитник, сякаш не иска да напусне обвивката, която тъй дълго й бе служила за чисто и почтено убежище.
Тялото на стареца беше поставено така, че светлината на залязващото слънце да пада право на величавото му лице. Главата беше гола, дългите кичури редки побелели коси се развяваха леко от вечерния вятър. Пушката лежеше на коленете му, а останалите ловни принадлежности бяха сложени до него така, че да може да ги стигне. В нозете му се беше проснало куче, прилепило глава до земята като заспало. Позата му беше така свободна и естествена, че едва като се взря по-добре, Мидълтън разбра, че не вижда Хектор, а неговия труп, който индианците бяха препарирали тъй грижовно и изкусно, че изглеждаше като жив. Собственото му куче играеше по-настрана с малкия син на Тачичена и Матори. Самата майка стоеше наблизо, държейки на ръце второ дете, което можеше да се похвали с не по-малко славно потекло, защото негов баща беше не друг, а сам Твърдото сърце. Льо Балафре седеше до умиращия трапер и целият му вид говореше, че и неговият край е вече близък. Всички останали в средата на кръга също бяха старци, очевидно дошли по-наблизо, за да гледат как един справедлив и безстрашен воин тръгва на най-далечния си поход.
За целия си живот, преминал в неуморен труд и самолишения, старецът получаваше в награда спокойна и тиха смърт. Може да се каже, че силите не му бяха изневерили до самия край. И когато наистина го напуснаха, това стана бързо и безболезнено. Цяла пролет той бе ходил на лов с племето, ала към края на лятото, краката му изведнъж отказаха да изпълняват определените им функции. Започна да слабее телом и духом. Пеоните разбраха, че скоро ще загубят един мъдър съветник, когото се бяха научили да обичат и да уважават. Но както казахме, нетленната душа не искаше да напуска своето убежище. Светилникът на живота мъждееше, ала не угасваше. Сутринта, в същия ден, когато пристигна Мидълтън, силите на стареца като че ли се възвърнаха. Езикът му отново нареждаше полезни наставления и от време на време очите се спираха на някой от приятелите му, сякаш изведнъж го познаваше. Но това беше само последно кратко съприкосновение със света на живите, защото околните смятаха, че духом той вече не е между тях.
Когато доведе гостите си при умиращия, Твърдото сърце помълча известно време — не само от приличие, но и от искрена скръб, после се наклони леко напред и запита:
— Чува ли баща ми словата на своя син?
— Говори — отвърна траперът с глас, който излизаше сякаш дълбоко от гърдите му, но в околната тишина звучеше отчетливо, което го правеше страшен. — Аз се готвя да напусна селището на пеоните и скоро ще бъда толкова далеч, че гласът ти няма да стига до мен.
— Нека мъдрият вожд не се безпокои, че тръгва на път — продължи Твърдото сърце, забравил в искрената си скръб, че и други чакат да поговорят с втория му баща. — Сто пеони ще разчистват пътеката му от трънаци.
— Пеони, аз умирам така, както съм живял — като християнин! — заговори отново траперът с такава сила в гласа, че слушателите му се сепнаха, сякаш чуха тръба, чиито звуци, изпървом едва доловими в далечината, изведнъж екват свободно из въздуха. — Искам да напусна живота така, както съм го започнал. Човек от моето племе няма нужда нито от кон, нито от оръжие, за да се яви пред Великия дух. Той знае какъв е цветът на кожата ми и ще съди за делата ми според моите дарби.
— Баща ми ще разкаже на моите млади воини колко мингоси е сразил и какви дела на доблест и справедливост е извършил, за да се научат да му подражават.
— Небето на белия човек не обича да слуша самохвален език! — възрази тържествено старецът. — Великият дух е видял всичко, което съм вършил. Очите му са винаги отворени. Той помни всяко добро дело; ако съм съгрешил, няма да забрави да ме накаже, макар че ще бъде милостив в наказанието си. Не, сине мой, бледоликият не може да пее хвалебствия за себе си и да се надява, че Бог ще ги приеме!
Малко разочарован, младият вожд се отдръпна смирено назад, давайки път на новодошлите. Мидълтън улови измършавялата ръка на трапера и като се мъчеше да овладее гласа си, каза кой е.
Старецът слушаше като човек, чиито мисли са заети с нещо съвсем друго, но когато разбра с кого говори, посърналото му лице се озари от радост.
— Надявам се, че не си забравил тия, на които помогна тъй много! — каза Мидълтън накрая. — Ще ми бъде мъчно, че не съм оставил по-силна следа в паметта ти.
— Рядко съм забравял това, което съм видял — възрази траперът. — Свършват вече дългите ми, тягостни дни, но няма нито един между тях, който да не бих искал да погледна. Аз помня и тебе, и всички твои спътници. И твоя дядо, дето беше преди теб… Радвам се, че се върна в тия степи, защото ми трябва човек, който да говори родния ми език, а не може да се вярва твърде на търговците из тия краища. Ще изпълниш ли молбата на един умиращ старец?
— Кажи само каква е — рече Мидълтън — и ще я изпълня.
— Много далеч е, за да се пращат такива дреболии — продължи старецът, който говореше на пресекулки, тъй като не му стигаха нито сили, нито дъх. — Далечен и тежък е пътят, ала добрината и дружбата не бива да се забравят. В планините Отсего има едно селище…
— Зная това място — прекъсна го Мидълтън, виждайки, че му е все по-трудно да говори. — Кажи само какво трябва да направя.
— Вземи тая пушка… и торбичката за куршуми… и рога за барут… и ги прати на човека, чието име е издълбано върху затвора на пушката… Един търговец изряза буквите с ножа си… Отдавна се канех да му ги пратя като знак на моята любов!
— Ще ги изпратя. Желаеш ли нещо друго?
— Почти нямам какво повече да завещая. Капаните си давам на моя син индианец, защото е добър и удържа честно на думата си. Нека той застане пред мен.
Мидълтън обясни на вожда какво казва траперът и му отстъпи мястото си.
— Пеони — подзе отново старецът, сменяйки както винаги езика, в зависимост от човека, с когото говореше, като често нагаждаше думите си и към изразяваната мисъл, — според обичая на моя народ бащата благославя сина си преди да склопи завинаги очи. Аз ти давам тази благословия, приеми я, защото молитвите на християнина не могат да направят пътеката на един справедлив воин към блажените прерии нито по-дълга, нито по-трънлива. Нека богът на белите следи с благосклонно око твоите дела и никога да не сториш нещо, което би помрачило лицето му. Не зная ще се срещнем ли пак някога. Има най-различни предания за обиталището на добрите духове. Не подобава на мен, макар и стар и опитен, да противореча на цял един народ. Ти вярваш в блажените прерии, а аз — изповядвам вярата на моите бащи. Ако е вярно и едното, и другото, ние ще се разделим навеки, ако се окаже обаче, че под различни думи се крие един и същ смисъл, ние пак ще стоим един до друг, пеони, пред лицето на вашия Уаконда, който тогава ще бъде не друг, а моят Бог. Много може да се каже в полза на тия две вери, защото всяка като че ли подхожда за своя народ, пък и, не ще съмнение, така е било предопределено. Боя се, че не съм бил напълно такъв, какъвто трябва да бъде белият, защото ми е мъчно да се разделя завинаги с пушката и с насладите на лова. Но аз сам съм си виновен, Бог не може да бъде упрекван за това. Да, Хекторе — продължаваше той, като се понаведе малко напред, мъчейки се да напипа ушите на кучето, — най-после дойде време да се разделим, песчо, и дълъг ще бъде тоя лов. Ти беше честно, смело и вярно куче. Не бива да убиваш тая хрътка на гроба ми, пеони, защото където падне християнско куче, там остава да си лежи навеки. Ала когато умра, от любов към господаря му бъди добър и към него.
— Словата на баща ми влязоха в моите уши — отвърна младият вожд и с тържествен, почтителен жест изрази съгласието си.
