— Чуваш ли, песчо, какво обеща вождът? — запита траперът, опитвайки се да привлече вниманието на бездушното животно, което мислеше за своето куче.
Но като не срещна в отговор никакъв поглед и не чу дружеско скимтене, старецът опипа устата и се помъчи да провре пръсти между студените устни. Тогава истината прониза като мълния мисълта му, макар че още не бе прозрял напълно измамата. Той се отпусна на креслото си и оброни глава, като под тежък и неочакван удар. Докато беше така в мимолетен унес, двама млади индианци побързаха да махнат чучелото със същата деликатност, която ги бе подтикнала към такава благородна измама.
— Кучето е умряло! — промълви траперът, като помълча няколко минути. — И кучето като човека си има определено време. А Хектор живя честно и почтено! Капитане — додаде той, като едва намери сили да махне с ръка на Мидълтън, — радвам се, че дойде, защото, макар че тия индианци са добри и отзивчиви, каквито са по природа, не им подобава да погребват бял човек. Мислех си и за това куче в нозете ми. Не е хубаво да внушаваш на хората, че християнин ще чака да се срещне с кучето си на оня свят. И все пак няма да бъде голяма беда, ако се заровят останките на такъв верен другар до костите на неговия господар.
— Ще бъде както желаеш.
— Радвам се, че си съгласен с мен. Значи, за да не си правиш излишен труд, положи кучето в нозете ми или пък до тялото ми. Ловецът не бива да се срамува да лежи редом с кучето си!
— Обещавам да изпълня волята ти.
Старецът дълго мълча, като че ли се замисли. От време на време вдигаше тъжно очи, сякаш искаше да заговори отново на Мидълтън, но, изглежда, някакво вътрешно чувство го възпираше. Когато забеляза колебанието му, капитанът се опита да го насърчи, като запита има ли някакво друго желание.
— Аз си нямам никого на тоя широк свят! — отвърна траперът. — Когато си отида, ще свърши и моят род. Ние никога не сме били големци, ала винаги сме живели честно и сме принасяли полза на хората — мисля, че никой не може да ни отрече това. Баща ми е погребан край морето, а костите на сина му ще побелеят в прериите.
— Кажи ни къде е гробът му и тялото ти ще лежи до праха на твоя баща — прекъсна го Мидълтън.
— Няма нужда, капитане, няма нужда. Остави ме да спя там, където съм живял — далеч от шума на селищата! Пък и не разбирам защо трябва да се крие гробът на един честен човек като индианец в засада. Аз платих на един каменоделец в селищата да издяла камък с надпис и да го сложи до главата на баща ми. Това ми струва дванайсет боброви кожи, ала е майсторски изпипано! Та тоя камък известява на всеки, който дойде на гроба, че под него лежи тялото на еди-кой си християнин; описва как е живял, до каква възраст е стигнал и колко честен е бил. Когато се справихме с французите в тогавашната война, аз отидох дотам да видя добре ли е свършена работата и с радост мога да кажа: каменарят е удържал на думата си.
— Значи, искаш на твоя гроб също да има такъв камък?
— На моя ли? Не, не, аз нямам друг син освен Твърдото сърце, а индианецът не отбира много от нравите и обичаите на белите. Пък и без това съм му вече задължен, тъй като съм направил толкова малко, откакто живея сред племето му. Пушката наистина би покрила разходите за такава работа… но зная, че тоя момък с удоволствие би я окачил в жилището си, защото много елени и птици е простреляла тая пушка пред собствените му очи. Не, не, пушката трябва да се изпрати на тоя, чието име е издълбано на затвора.
— Но тук има човек, който с радост би изпълнил желанието ти, за да докаже колко те обича. Човек, който ти дължи не само избавлението си от толкова много опасности, но и е получил в наследство от предните си дълг на признателност. И над твоето тяло ще има надгробен камък.
Старецът протегна изсъхналата си ръка и стисна е благодарност десницата на капитана.
— Така си и мислех — че ще пожелаеш сам да сториш това, ала не смеех да те помоля — рече той, — нали не си ми роднина. Не слагай там хвалебствени думи — просто името, възрастта, кога съм умрял, нещичко от Библията и нищо повече. Така името ми няма да остане съвсем забравено на земята, нищо повече не ми трябва.
Мидълтън обеща да направи това и пак последва мълчание, прекъсвано само сегиз-тогиз от несвързаните фрази на умиращия. Той, изглежда, бе приключил сметките си с тоя свят и чакаше само последния призив, за да го напусне. Мидълтън и Твърдото сърце, за станали от двете му страни, следяха с печална загриженост как се менеше лицето му. Два часа тези изменения бяха почти неуловими. Повехналите и проядени от годините черти на лицето му изразяваха тих, величествен покой. От време на време траперът заговорваше — ту промълвяше някакво кратко наставление, ту запитваше нещо за тия, чиято участ му беше присърце. И през цялото това тържествено и напрегнато време всеки от племето стоеше неподвижно на мястото си, изключително сдържан и търпелив. Когато старецът говореше, всички наклоняваха глави да го чуят; а когато млъкнеше, като че ли се замисляха над мъдростта и смисъла на думите му.
Пламъкът вече догаряше, гласът на стареца заглъхна и в някои моменти околните се питаха жив ли е още. Мидълтън следеше всяка промяна в изражението на това обрулено от времето лице с живия интерес на наблюдател, който обича да вниква в човешката природа, и едновременно с любов и уважение и му се струваше, че разчита по суровите черти какво става в душата на стареца. И може би това, което образованият офицер смяташе за фантазия, беше действителност — защото кой се е върнал от оня незнаен свят, за да ни обясни под каква форма и по какъв начин е бил въведен в неговото страшно царство? Без да твърдим, че сме в състояние да обясним нещо, което ще остане завинаги тайна за живите, ще се ограничим да изложим фактите.
Цял час траперът почти не помръдна. Само от време на време очите му се отваряха и затваряха. Когато се отваряха, погледът му сякаш се устремяваше към облаците, надвиснали над западния хоризонт, които отразяваха ярките краски на американския залез и придаваха отчетливост и прелест на цветното му великолепие. И този час, и спокойната красота на това време на годината, и това, което ставаше — всичко беше съчетано, за да изпълни зрителите с тържествено благоговение. Изведнъж, замислен над необикновеното си положение, Мидълтън усети, че ръката, която държеше, стисна дланта му с невероятна сила и старецът, подкрепян от приятелите си, се изправи на крака. Той огледа за миг заобикалящите го, като че подканяше всички да слушат (все още жив остатък от човешка слабост!), след това, с вдигната по войнишки глава и с достатъчно ясен глас, за да го чуят всички в това множество, насъбрало се около него, произнесе една-единствена дума:
— Тук!
Това съвсем неочаквано движение, величието и смирението, тъй причудливо съчетани върху лицето на трапера, необикновената яснота и сила на гласа за миг смутиха всички наоколо. Когато Мидълтън и Твърдото сърце, всеки неволно протегнал ръка, за да подкрепи стареца, се обърнаха отново към него, видяха, че обектът на вниманието им вече не се нуждае от техните грижи. Те печално положиха тялото в креслото, а Льо Балафре се изправи и извести на племето, че всичко е свършено. Гласът на престарелия индианец звучеше като ехо от оня невидим свят, където току-що бе отлетяла смирената душа на трапера.
— Доблестният, справедлив и мъдър воин вече е тръгнал по пътеката, която ще го отведе в блажените поля на неговия народ! — рече той. — Когато Уаконда го повика, той беше готов и тутакси се отзова. Вървете си, чеда мои, помнете справедливия вожд на бледолините и разчистете от трънаци собствените си пътеки!
Изкопаха гроб под сянката на величествени дъбове. И до ден-днешен пеоните го пазят грижливо и често го показват на пътници и търговци като място, където почива справедлив бял човек. След време поставиха до главата му надгробен камък с прост надпис, както бе пожелал сам траперът. Мидълтън си позволи само една-единствена волност — добави думите: „Да не дръзне ничия ръка да оскверни праха му“.
Информация за текста
© 1973 Борис Миндов, превод от английски
James Fenimore Cooper
The Prairie, 1827
