се готви да се върне с мир при своя народ. Ще разкаже на съплеменниците си, че пеоните са справедливи и между двата народа ще се проточи наниз от вампуми80. Нека цялото племе пожелае на чуждоземните да се завърнат благополучно в градовете си. Воините-пеони умеят не само да посрещнат достойно враговете си, но и да разчистват пътеката на приятелите си от трънак.
Сърцето на Мидълтън заби силно, когато младият вожд81 спомена за чара на Инес, и погледът му пробяга бързо по малката редица артилеристи, но от този момент нататък индианецът като че ли съвсем забрави за прелестната испанка, сякаш никога в живота си не бе я виждал. Дори и да имаше някакво чувство към нея, той съумя да го прикрие под студената маска на индианското безразличие. Младият пеони стисна ръка на всеки от войниците, като не пропусна и най- незначителния от тях, но хладният му и съсредоточен поглед нито за миг не се обърна към Инес или Елен. Вярно, той се бе погрижил за удобствата им със старателност и прилежност, които поучудиха младите му воини, ала с нищо друго не оскърби мъжкото им достойнство, което не допускаше каквото и да било внимание към слабия пол.
Всички започнаха да се сбогуват тържествено. Всеки пеони се стараеше да не пропусне да окаже внимание на нито един от войниците-чуждоземци и естествено тази церемония отне доста време. Единственото изключение, и то непълно, бе допуснато спрямо доктор Бациус. Наистина мнозина от гладите индианци не бързаха да обсипват с любезности човек с такава съмнителна професия, но достойният естественик все пак намери известна утеха в по-мъдрата учтивост на старците, които смятаха, че макар на война да няма особена полза от „великия магьосник“ на Големите ножове, в мирно време обаче може да върши добра работа.
Когато целият отред на Мидълтън се настани в лодката, траперът вдигна малкия вързоп, който през цялото време на церемонията бе лежал в краката му, подсвирна на Хектор да дойде при него и последен зае мястото си. Артилеристите извикаха обичайното „ура“, племето отвърна със своя възглас, лодката бе тласната в средата на реката и се понесе леко по течението.
Раздялата бе последвана от продължително и дълбоко, ако не и тъжно мълчание. Пръв го наруши траперът, в чийто мрачен и печален поглед се четеше може би най-силна скръб.
— Те са юначно и честно племе — рече той. — Мога смело да кажа това и според мен ги превъзхожда само оня могъщ някога, но сега пръснат по земята народ — делауерите от планините. Ех, капитане, да беше видял като мен толкова хубаво и лошо от тия червенокожи племена, щеше да знаеш колко струва един храбър и простодушен воин. Зная, срещат се хора, които и мислят, и казват, че индианецът не стои по-горе от зверовете из тия голи равнини. Ала трябва сам да бъдеш честен, за да съдиш за честността на другите. Няма съмнение, да, няма съмнение, червенокожите знаят какви са враговете им и не се престарават да проявяват хъм тях особено доверие или любов.
— Такъв е човекът — отвърна капитанът. — И тези хора навярно не са лишени от нито едно природно качество, присъщо на човешкия род.
— Вярно, вярно. Имат почти всичко, с което може да ги надари природата. Но оня, който е видял само един индианец или само едно племе, познава толкова малко нрава на червенокожия, колкото би познавал цвета на птичите пера, ако е виждал само врана. А сега, приятелю кормчия, насочи лодката към оная пясъчна ивица, тази услуга няма да ти струва много труд.
— Защо? — запита Мидълтън. — Сега ние се движим по средата на реката, където течението е най- бързо, а ако се приближим до брега, ще загубим скорост.
— Няма да се забавим много — възрази старецът и сам се запретна да свърши това, което искаше. Гребците, които бяха забелязали какво влияние имаше траперът върху началника им, не се възпротивиха на желанието му и преди някой да успее да възрази, носът на лодката докосна пясъчната ивица.
— Капитане — продължи траперът, развързвайки внимателно торбичката си, и като че ли дори му правеше удоволствие да пипа бавно, — искам да ти предложа една малка сделка. Може би не много изгодна, ала все пак това е най-доброто, което може да предложи на раздяла човек, чиято ръка е загубила сръчността си в стрелба, та е станал само жалък трапер.
— На раздяла! — повториха устата на всички, които доскоро бяха делили опасностите с него и бяха се възползвали от добрината му.
— Какви, ги разправяш, стари траперю! Да не искаш да вървиш пеш до селищата, когато имаме лодка, която ще измине тоя път двойно по-бързо, отколкото би го пробягало магарето, което докторът даде на пеоните?
— До селищата ли? Аз, момче, отдавна съм се простил с градовете и селата, където умеят само да рушат и злочинстват. Живея тук, в край без гори, защото така го е създал Господ, и затова съвестта ми е чиста. Но никой няма да ме види да се завра по своя воля там, където ще затъна в порочност.
— Не предполагах, че ще се разделим — отвърна Мидълтън, търсейки утешение в лицата на приятелите си, но те също бяха натъжени. — Напротив, надявах се, дори бях уверен, че ще дойдеш с нас на юг, където, давам ти честната си дума, ще имаш всичко, за да живееш приятно и спокойно.
— Да, момче, да. Ще се постараеш… Но напразни са усилията на човека, когато му се изпречи Дяволът. Ех, да зависеше всичко от любезни предложения и добри желания, отдавна да бях конгресмен или пък губернатор. Твоят дядо също беше готов да направи много за мене, а и в планините Отсего, предполагам, още са живи тия, които с радост биха ми предоставили за жилище цял палат. Ала защо ти са богатства без радост? Сега май имам още малко да живея, та си мисля: не е голям грях, ако човек, който е вършил честни дела толкова зими и лета, желае да прекара на спокойствие малкото часове, които му остават. Ако пък според теб върша грях, като съм стигнал дотук и искам сега да ви напусна, ще ти обясня причината за това, капитане, без да се стеснявам и без да крия нищо. Макар и да съм живял толкова дълго сред пустините, трябва да кажа, че и по кожа, и по чувства съм си останал бял човек. Тъй че щеше да бъде неприлично тия вълци-пеони да видят слабостта, на един стар воин, ако наистина покажех слабост, като се разделя завинаги с тия, които с право обичам, макар и да не съм се привързал към тях дотолкова, та да желая да ги последвам до селищата.
— Слушай, стари, траперю — каза Пол, като се прокашля с все сила, сякаш искаше да даде на гласа си свободен отдушник, — щом като подхвърляш дума за търговска сделка, аз също имам на ум нещо подобно и то е, ни повече, ни по-малко, следното: предлагам ти от своя страна половината от скромното си жилище, дори нека бъде по-голямата половина; освен това — най-сладкия и най-чистия мед, който може да се получи от дива акация; винаги ядене до насита — сегиз-тогиз по къс еленско, а понякога и биволска гърбица, след като вече зная колко ценно е това животно — пък и гозбата ще бъде хубава и вкусна, тъй като ще я сготвя изкусна готвачка като Елен Уейд, която скоро ще се нарича Нели… няма да кажа чия. А колкото до общите грижи, те ще бъдат такива, каквито може да предложи един честен човек на най-добрия си приятел, или, да речем, син на баща. В замяна на това от време на време ти ще ни разказваш за младостта си, при нужда ще ни даваш полезни съвети — по мъничко от всичко, и ще отделяш колкото ти е възможно от свободните си минути, за да ни правиш приятна компания.
— Хубаво говориш… хубаво говориш, момко — отвърна старецът, попипвайки торбичката си. — Предложението ти е чистосърдечно и не мисли, че ще го отхвърля от неблагодарност… само че това е невъзможно; не, никога не може да стане.
— Уважаеми венаторе — обади се доктор Бациус, — всеки има задължения към обществото и към цялото човечество. Време е да се върнеш при сънародниците си, за да им предадеш известна част от твоя запас от познания, които несъмнено си натрупал от опит, след като си живял толкова дълго по диви места, защото тези познания, макар и изопачени от превзети съждения, ще се окажат полезно наследство за ония, с които, както сам казваш, скоро ще трябва да се разделиш завинаги.
— Приятелю — възрази траперът, гледайки доктора непоколебимо в лицето, — както не може да се съди по навиците на лоса за нрава на гърмящата змия, така е трудно и да се прецени доколко полезен е един човек, като се превъзнасят делата на друг. Ти, както всеки, предполагам, си имаш свои способности, на които не желая да преча. Но Господ ме е предопределил да върша работа, а не да приказвам, затуй, мисля, няма да те обидя, ако си запуша ушите за твоята покана.
— Достатъчно — намеси се Мидълтън. — Много съм слушал за тоя необикновен човек, а и много съм видял сам, затова зная, че никакви обещания няма да променят решението му. Първо нека чуем какво искаш ти, приятелю, а после ще видим какво може да се направи за теб.
— Дребна работа, капитане — отвърна старецът, успял най-после да развърже торбичката си. —
