засенчи лицето на стареца и открои по-ясно обичайното му изражение на тиха тъга. Докато колите се отдалечаваха една след друга от мястото на лагера, той забелязваше с растящо вълнение настъпващата промяна в картината и често хвърляше изпитателен поглед към малката изоставена шатра, която оставаше на същото място заедно с фургона си, самотна и като че ли забравена. Но, види се, тъкмо заради тази пренебрегната досега част от обоза Ишмаел повика сега мрачния си помощник.
Скватерът и спътникът му първо се огледаха предпазливо и подозрително, след което пристъпиха към малкия фургон и го вмъкнаха под платнището на палатката по същия начин, както го бяха измъкнали оттам предната вечер. После и двамата изчезнаха зад завесата и последва неколкоминутно напрегнато очакване; през това време старецът, подтикван от горещо желание да разбере какво значеше цялата тази тайнственост, неусетно започна да се приближава все повече, докато се озова само на няколко метра от забраненото място. Полюшването на платнището издаваше с какво се занимаваха тия, които се криеха вътре, макар че работеха в пълно мълчание. Изглежда, че вършеха привична работа, в която всеки изпълняваше точно определена задача: Ишмаел нямаше нужда да подсказва нито с дума, нито със знак на навъсения си помощник какво и как да го прави. За по-малко време, отколкото би било необходимо да се разкаже това, работата в шатрата бе свършена и мъжете излязоха навън. Твърде погълнат от заниманията си, за да забележи присъствието на трапера, Ишмаел се залови да отвързва краищата на платнището, закрепени за земята, и да ги увива около колата по такъв начин, че доскорошната шатра отново се превърна в широк фургон. Платненият свод потрепваше при всяко случайно поклащане на леката кола, в която, изглежда, отново бе скътан същият таен товар. Едва бяха свършили работата, и намръщеният поглед на Ишмаеловия помощник съзря неподвижната фигура на стареца, който бе наблюдавал внимателно действията му. Изпускайки теглича, който вече бе вдигнал от земята, за да заеме мястото на животното, по-малко разумно и може би по-малко опасно от самия него, той се провикна сърдито:
— Може наистина да съм глупав, както често ми казваш, ала погледни сам: ако този човек не е враг, ще опозоря баща си и майка си, ще се нарека индианец и ще тръгна на лов със сиуксите!
Облакът, готов да запокити коварна мълния, не е толкова черен и застрашителен, колкото погледът, с който Ишмаел измери натрапника. Той въртеше глава на всички страни, сякаш търсеше достатъчно страшно оръжие, за да унищожи с един удар дръзкия трапер; после навярно си спомни, че и друг път може да му потрябва съветът на стареца, и произнесе с усилие, като едва се сдържаше да не избухне:
— Странниче, мислех, че само жените в градовете и по селищата си пъхат носа в чужди работи, а на мъжете, свикнали да живеят там, където има място за всички, не подобава да душат тайните на съседите си. На кой адвокат или шериф39 смяташ да продадеш новините си?
— Аз не се обръщам към съдии освен към един, и то главно по мои работи — отговори старецът без ни най-малка следа от страх, сочейки тържествено към небето. — Съдията на съдиите. Моите сведения не са му нужни, пък и едва ли има полза да се крие от него каквото и да било — дори в тази пустиня.
Простите, мъдри слова на трапера уталожиха напиращия гняв на недодяланите му слушатели. Ишмаел стоеше мрачен и замислен, а помощникът му неволно погледна крадешком ведрото небе над главата си, тъй широко и синьо, като че ли очакваше да съзре на небесния свод лъчезарното око на Всевишния. Но висши възприятия рядко се задържат в разсъдък, отдавна престанал да мисли. Скватерът не се колеба дълго. Все пак спокойната реч на стареца, твърдите му, сдържани обноски го предпазиха от нови нападки, ако не и от насилие.
— Ако искаше да се проявиш като добър приятел и другар — отвърна Ишмаел с глас, достатъчно суров, за да придаде тежест на чувствата му, макар и не вече заплашителен, — щеше да помогнеш да избутаме някоя от ония коли, вместо да се мотаеш тук, където нямаме нужда от неканени помощници.
— Малкото сила, която ми е останала — възрази траперът, — мога да употребя и за тази кола не по- лошо, отколкото за всяка друга.
— Да не ни мислиш за хлапаци! — разсмя се Ишмаел злобно и едновременно подигравателно и задърпа с мощните си мишци малката кола, която се затъркаля по тревата едва ли не със същата лекота, с която по-рано я бяха теглили конете.
Траперът стоеше загледан в отдалечаващата се кола и все се чудеше какво ли е скрито в нея, докато и тя стигна билото и на свой ред изчезна зад хълма. Тогава извърна очи към опустялото място наоколо. Човек, свикнал толкова отдавна на самота, едва ли би се смутил от това, че около него няма жива душа, ако напуснатият лагер не напомняше толкова много за доскорошните си обитатели и за оставеното от тях опустошение, което старецът тутакси забеляза. Клатейки глава, той вдигна взор към светлата пролука, доскоро запълнена с клоните на тия дървета, които сега лежаха в нозете му, оголени от зеленина — безполезни, захвърлени пънове.
— Да — прошепна той, — трябваше да се сетя… трябваше да се сетя, че ще стане така! Много пъти съм виждал същото. И все пак сам ги доведох тук, сега им показах единственото убежище, което може да се намери на много мили наоколо. Такъв е човекът — алчен, горд, рушител, грешник! Опитомява полския звяр, за да угоди на празните си прищевки, и като лишава животните от естествената им храна, учи ги да оголват дърветата, за да залъжат глада си.
Някакво шумолене в ниските храсти, оцелели малко по-нататък, по края на блатистата низина — останки от горичката, където бе стоял лагерът на Ишмаел, — стигна в тоя миг до ушите на трапера и прекъсна монолога му. По навик, усвоен от дългогодишен живот в тия пущинаци, старецът вдигна пушката си почти със същата живост и бързина, както на младини; но опомнил се изведнъж, свали оръжието с предишната примирена тъга в очите.
— Излез, излез! — подвикна той. — Птица ли си или звяр, тези старчески ръце няма да те погубят. Хапнал съм и съм пийнал, защо ще отнемам нечий живот, щом нуждите ми не изискват жертви? Не е далеч времето, когато птиците ще изкълват беззрачните ми очи и ще накацат може би по оголените ми кости; защото, ако всичко живо е създадено, за да загине, как мога да очаквам аз да живея вечно? Излез, излез де! Тези слаби ръце не могат да ти причинят никакво зло.
— Благодаря за благите ти думи, стари траперю! — викна Пол Ховър и изскокна от скривалището си. — Когато насочи дулото си към мен, видът ти никак не ми харесваше: сякаш говореше, че си бил някога майстор-стрелец.
— Което си е право, право си е! — възкликна траперът и се засмя, спомняйки си с тайно задоволство някогашната си сръчност. — Едно време малцина знаеха по-добре от мен достойнствата на дълга пушка като тази, макар и да изглеждам сега стар и безпомощен. Да, прав си, млади човече: някога беше опасно да помръднеш лист на такова разстояние от мен, че да не чуя, или — додаде той, като сниши глас и се навъси — червенокож минго да надзърне с крайчеца на окото си от засада. Чувал ли си за червенокожите мингоси?
— Чувал съм за миноги40 — каза Пол, като улови стареца под ръка и го побутваше леко към гъсталака; при това той се озърташе трескаво и неспокойно, сякаш да се увери, че никой не го следи. — За най-обикновени миноги, само не и червенокожи.
— Господи, Господи! — продължи траперът, като клатеше глава и се смееше все тъй лукаво, но беззвучно. — Това момче бърка човека с риба! Макар че мингото не пада по-долу от животните, а сложиш ли пред очите му бутилка ром, и то тъй, че да може да я стигне, става по-лош от звяр. Ох, никога няма да забравя оня проклет хурон от Горните езера. Свалих го с един куршум, както се беше разположил на една скала в планините на хори…
Гласът му заглъхна в гъсталака, където се остави да бъде завлечен от Пол: унесен в спомени за места и случки от преди половин век, той следваше младежа, без ни най-малко да се противи.
ГЛАВА VIII
Я как са се вкопчили! Ще ида да погледам.
Този гаден лицемер и мошеник Диомед
е завързал за шлема си оня влюбен хлапак
и жалък глупчо!
