— Ейза — каза бащата, пристъпяйки напред с онова достойнство, с което ръката на природата очевидно го бе надарила като родител, — ти удари брата на собствената си майка!
— Ударих негодник, който клевети цялото ни семейство! — отвърна гневно младежът. — И ако не научи езика си да говори по-кротко и въздържано, ще се раздели с него. Аз не въртя много добре ножа, но при нужда бих могъл да клъцна един злослов…
— Днес, момче, ти два пъти се самозабрави. Внимавай да не се случи трети път. Когато законът на страната е слаб, законът на природата трябва да бъде силен. Ти ме разбираш, Ейза, и ме познаваш. А ти, Ейбирам, знай, че щом моят син ти е нанесъл обида, моя грижа е да го накажа. И запомни: ще го накажа справедливо, и това е достатъчно. Но ти наговори лоши неща за мен и семейството ми. Ако копоите на закона са разлепили афишите си по дърветата и дънерите около сечищата, това, както знаеш, не е заради някаква нечестна работа, а защото се придържаме към правилото, че земята принадлежи на всички. Ех, Ейбирам, ако мога да измия ръцете си от стореното по твой съвет така лесно, както бих ги измил от извършеното по внушение на Дявола, щях да спя по-спокойно нощем и всеки, който носи името ми, ще може да го произнася без срам. Усмири се, Ейза, и ти, Ейбирам. И без това се казаха много излишни неща. Нека всеки от нас помисли добре, преди да добави още една дума, която да подлюти раните.
След всичко това Ишмаел махна властно с ръка и се обърна, уверен, че тези, на които бе говорил, няма да посмеят да престъпят волята му. Личеше, че Ейза едва се сдържа да не възрази, но природната му отпуснатост постепенно надделя и той си остана такъв, какъвто си беше: опасен само от време на време, защото дори страстите му бяха мудни и кипваха за кратко. Ейбирам обаче не беше такъв. Когато избухна кавгата между него и племенника-великан, целият му вид изразяваше несъмнено растящ страх; но сега, когато между него и нападащия застана властта и огромната сила на бащата, бледността на лицето му се смени със силна червенина, която показваше колко дълбоко се бе загнездила в сърцето му нанесената обида. Но и той като Ейза се примири с решението на скватера; и ако не истинско, то поне привидно разбирателство се възцари отново между тези хора, възпирани не от някакво силно чувство за дълг, а от преклонение пред властта, която Ишмаел бе съумял да наложи на децата си и която беше всъщност нездрава като паяжина.
Впрочем кавгата отвлече мислите на младия човек от новодошлата. Спорът, който пламна, когато прекрасната непозната се скри, като че ли ги накара съвсем да забравят за нея. Наистина на няколко пъти младежите се събираха на групички и си шепнеха тайнствено и възбудено, а посоката на погледите им показваше предмета на разговора; но скоро изчезнаха и тези тревожни признаци и всички се пръснаха както винаги — мълчаливи и равнодушни.
— Аз ще се кача на скалата, момчета, да погледна виждат ли се диваците — рече Ишмаел, който след малко се приближи до тях с изражение, което според него трябваше да показва и примирение, и твърдост. — Ако няма от какво да се страхуваме, ще поизлезем из полето; не бива да губим такъв хубав ден в празни приказки като гражданки, които се занимават с одумки на чаша чай и сладки.
Без да дочака съгласие или възражение, скватерът се приближи до подножието на скалата, чиито склонове образуваха почти отвесна стена, висока близо двайсет стъпки. Ишмаел обаче се насочи към мястото, откъдето можеше да се изкачи по една тясна вдлъбнатина, която предвидливо бе укрепил в бруствер от тополови дънери, на свой ред защитен със заграждения от клоните на същото дърво. Това беше ключовата позиция на лагера и тук обикновено стоеше въоръжен часовой. Сега там бе застанал един от младежите, облегнал се лениво на скалата, готов при нужда да прикрива прохода, докато останалите заемат местата си в различни отбранителни точки на укреплението.
Оттук скватерът пое нагоре, като преодоляваше с усилие различните препятствия — кои природни, кои изкуствени — докато стигна нещо като тераса или по-право, каменна площадка; тук бяха построени колибите, където се бе настанило цялото семейство. Такива жилища, както вече споменахме, се срещат, много често в пограничните райони: сглобени надве-натри от дънери, кора и пръти, те спадат към детството на архитектурата. Площадката, на която бяха разположени, имаше неколкостотин квадратни метра повърхност, а извисеността й над долината я правеше почти недосегаема от индиански стрели. Ишмаел бе преценил, че може да остави малките си дъщери тук в относителна безопасност под наблюдението на безстрашната им майка; и сега завари Естър заета с обичайната си домашна работа в обкръжението на момиченцата, които хокаше сърдито, когато малките палавници я ядосваха за нещо. Увлечена във вихъра на собственото си красноречие, тя не знаеше нищо за бурната сцена, разиграла се долу.
— Ама че хубаво място си избрал за лагер, Ишмаел; тук си дават среща всички бури и хали! — подхвана тя или по-право, продължи, като просто остави на мира едно разплакано десетгодишно момиченце и се нахвърли върху мъжа си. — Честна дума, всеки десет минути трябва да броя малките, за да се уверя, че не са отлетели при мишеловите и патиците. Я ми кажи, човече, защо сте се лепнали за тия канари като пълзящи гадини през пролет, когато небето гъмжи от птици! Мислиш ли, че със сън и мързел могат да се напълнят гладни гърла?
— Добре де, Истър, това, което искаш, ще стане! — рече съпругът, изговаряйки името й с провинциално американско произношение, като гледаше кресливата си съпруга по-скоро с привична търпимост, отколкото с нежност. — Ще имаш птиче месо за обед, стига да не подплашиш птиците с езика си. Да, жено — продължи той, застанал вече на мястото, откъдето тъй грубо бе прогонил Елен, — и биволско месо ще имаш, ако окото ми правилно е познало ей онова животно на една испанска левга41 оттук.
— Слизай, слизай, ти казвам, и се залавяй за работа, вместо да дрънкаш! Бъбривият мъж е като лаещо куче. Щом се покажат червенокожите, Нел ще окачи парцал, за да ви предупреди. А ти, Ишмаел, по какво се беше разгърмял? Защото само преди няколко минути — ако не съм се отучила да разпознавам звуците — чух твоята пушка.
— Хм! Подплаших оня ястреб, дето се вие ей там над скалата.
— Ястреб! Цял ден гърмиш само по ястреби и мишелови, а имаш да храниш осемнайсет гладни гърла! Погледни пчелата или бобъра, старче, и се научи как да си търсиш прехраната. Но къде си, Ишмаел?… Бог да ме убие — продължи тя, като изпусна нишката, която усукваше на вретеното, — ако не се е заврял пак в палатката! Кажи-речи, цялото си време губи с тая безделница…
Неочакваното завръщане на мъжа й я накара да млъкне; и когато той седна отново до нея, Естър се залови пак за прекъснатата си работа, като от време на време само промърморваше нещо, ала не смееше да изрази недоволството си с по-гръмки фрази.
Диалогът, който се разви сега между нежните съпрузи, беше достатъчно откровен и изразителен. В началото Естър отговаряше мрачно и отсечено, но мисълта за семейството скоро я накара да премине към по-примирителен тон. Тъй като по-нататък разговорът се сведе до обещание да се използва остатъкът от деня за лов, за да се попълнят хранителните запаси, няма да се бавим да го преразказваме.
След като взе такова решение, скватерът слезе долу и раздели силите си на два отряда, като единия остави да пази крепостта, а другият щеше да го придружава в равнината. Той предвидливо включи Ейза и Ейбирам в своя отряд, тъй като много добре знаеше, че нищо друго освен бащината власт не беше в състояние да обуздае дивата ярост на буйния му син, ако тя се пробудеше. Когато завършиха тези приготовления, ловците потеглиха вкупом, но на известно разстояние от скалата се разпръснаха, за да сключат обръч около далечното стадо бизони.
ГЛАВА IX
Присциан, граматикът, би подскочил,
но от нас да мине!
След като показахме на читателя как Ишмаел Буш бе настанил семейството си, и то при обстоятелства, които биха отчаяли мнозина други, отново ще пренесем сцената на действието само на няколко мили от току-що описаното място, при което обаче ще запазим съответната последователност във времето. Точно
