За да не уморяваме читателя, няма да удължаваме разказа, а ще го помолим да си представи, че е минала една седмица между сцената, с която завърши предишната глава, и събитията, за които искаме да разкажем в тази.
Времето вървеше към промяна; лятната зеленина все по-бързо отстъпваше пред кафявата и пъстра премяна на листопада. Небето беше забулено от препускащи облаци, напластени на грамади един върху друг, които буйните вихри въртяха стремително или внезапно разкъсваха, отваряйки за миг пролуки в чистото, лъчезарно небе, тъй прекрасно и величествено във вечния си покой, че не можеха да го смутят мимолетните тревоги на долния свят. А там, ниско, вятърът метеше дивите, голи степи с такава бурна сила, каквато рядко може да се наблюдава в по-закритите части на нашия континент. В старо време, когато са се раждали митовете, човек лесно можел да си представи, че богът на ветровете е позволил на подвластните си помощници да се измъкнат от бърлогата си и сега те вилнееха из тия пусти простори, където нито дърво, нито планина, нито преграда, сътворена от човека — никакво препятствие не можеше да попречи на лудориите им.
Макар че преобладаваща черта на местността, където се налага да пренесем сега действието на нашата повест, беше все същата пустинност, все пак тук се забелязваха известни признаци на човешки живот. Сред еднообразната вълниста шир на прерията се извисяваше самотно гола назъбена скала до самия бряг на лъкатушна речица, която, след като изминаваше дълъг път през равнината, се вливаше в един от безбройните притоци на Бащата на реките. В подножието на това възвишение лежеше малка блатиста низина и тъй като по краищата още беше опасана с гъсталак от смрадлика и елша, очевидно бе, че тук някога е имало малка горичка. Самите дървета обаче се бяха прехвърлили по върха и зъберите на съседните скали. Там, на това възвишение именно, се забелязваха, както казахме, признаци на човешки живот.
Ако се гледа отдолу, можеха да се видят бруствер от греди и камъни, наредени така, че по възможност да се спести излишен труд, няколко ниски покрива от дървесна кора и клони, заграждения, построени тук- там като укрепления на самия връх и по склона — на такива места, където изкачването по стръмнината беше по-лесно, отколкото по лицевата страна, и платнена палатка, която бе кацнала на една пирамидална издатина в единия ъгъл на скалата и блестеше отдалеч с белия си връх като снежно петно или, ако си послужим със сравнение, по-подходящо за случая, като чисто, грижливо пазено знаме, което защитниците на крепостта долу трябваше да бранят с цената на кръвта си. Едва ли е нужно да се добавя, че тази груба, своеобразна крепост беше мястото, където Ишмаел Буш бе намерил убежище, след като откраднаха добитъка му.
В деня, е който възобновяваме разказа си, скватерът стоеше подпрян на пушката си до подножието на скалите и гледаше безплодната почва под краката си. Не можеше да се каже кое преобладаваше в погледа му — презрението или разочарованието.
— Време е да променим природата си — каза той на своя шурей, който както винаги се въртеше около него — и от хора, свикнали на християнска храна, да станем преживни животни. Доколкото мога да съдя, Ейбирам, ти спокойно би се прехранвал със скакалци: пъргав си и ще надбягаш и най-бързия им скакач.
— Да, не е за нас тоя край — отвърна Ейбирам, комуто не се харесваше твърде пресиленият хумор на зетя му, — и не бива да забравяме, че мързеливият пътник пътува по-дълго.
— Да не искаш да се впрегна сам в колата и цели седмици или пък месеци да я влача по тая пустиня? — сопна се Ишмаел, който като хората от тоя род в случай на нужда можеше да се труди с всички сили, но не беше свикнал да се напряга много, затова не би вършил нещо, което изисква непрекъснати усилия. — Вие, жителите на селищата, винаги бързате да се приберете в къщи, ала моята ферма, слава Богу, е твърде просторна, тъй че всякога може да се намери място за почивка на стопанина.
— Щом ти харесва тукашната земя, какво чакаш: ори и засявай!
— Лесно е да се говори, но я се напъни, да те видим как ще я ореш! Слушай какво ще ти кажа, Ейбирам, трябва да се махаме оттук, и то не само по тази причина. Както знаеш, аз рядко сключвам сделки, но направя ли го, изпълнявам условията по-честно, отколкото вашите търговци с многословните им договори, написани на хартия! Според нашата уговорка ни остават да изминем още сто мили, нито миля по-малко, и аз ще удържа на думата си.
Като каза това, скватерът вдигна очи към палатката, която увенчаваше върха на назъбената му крепост. Шуреят улови този поглед и му откликна: някаква скрита подбуда — общност на интересите или може би на чувствата — възстанови единодушието помежду им, за миг заплашено да рухне.
— Зная това и съм уверен, че ще удържиш на думата си. Но помня твърде добре защо се впуснах в това проклето пътешествие, за да забравя колко далеч съм още от целта. И за теб, и за мен ще бъде лошо, ако не доведем докрай едно хубаво начало. Да, доколкото зная, цял свят се придържа към това правило! Преди време чух един пътуващ проповедник, който обикаляше Охайо, да казва: ако човек живее праведно сто години, а после един-единствен ден изпадне в прегрешение, всичките му усилия ще отидат по дяволите; никой няма да му зачете доброто, а само злото.
— И ти повярва на този гладен лицемер?
— Кой ти каза, че съм повярвал? — тросна се Ейбирам, но сърдитият му поглед показваше по-скоро страх, отколкото презрение. — Мислиш ли, че като повтарям думите на един мошеник… И все пак, Ишмаел, в края на краищата тоя човек може да е говорил истината! Разправяше ни, че светът бил всъщност като пустиня и имало само една ръка, която можела да води човека, даже и най-учения, по кривите й пътеки. Ако всичко това е вярно като цяло, може да е вярно и за отделния случай…
— Стига си хленчил, Ейбирам, ами си го кажи направо! — прекъсна го скватерът с хрипкав смях. — Още малко и ще коленичиш да се молиш! Ала каква полза ще има, както смяташ ти, да служиш на Бога пет минути, а на дявола — цял час? Слушай, приятелю, не съм кой знае какъв земеделец, но от горчив опит зная едно: за да получиш добър добив дори от най-плодородната земя, трябва голям труд. Твоите дърдорковци обичат да сравняват света с житна нива, а хората — с това, което е родила. Затуй ето какво ще ти кажа, Ейбирам: ти си магарешки бодил или лопен… не, прогнило дърво, негодно дори за горене.
В смръщените очи на Ейбирам припламна злобно пламъче, което издаде притаения му гняв, но в миг угасна пред невъзмутимото хладно лице на скватера и това показа, че смелият дух на единия бе надделял над страхливата природа на другия.
Доволен от явната си победа, каквато неведнъж бе постигал при подобни случаи, Ишмаел продължи разговора спокойно, преминавайки вече по-открито към бъдещите си планове.
— Не можеш да отречеш, че справедливостта изисква всеки да си получи заслуженото — поде той. — Откраднаха ми всичкия добитък, ала имам план как да си възвърна загубеното, без да бъда ощетен. Нещо повече: когато при сделка човек полага труд и за двете страни, глупак ще бъде, ако не вземе нещо за себе си като комисиона.
Тъй като скватерът, поразпален от важността на въпроса, заяви това високо, трима-четирима от синовете му, които се изтягаха без работа под скалата, се приближиха с ленивата походка, присъща на цялото семейство.
— Подвикнах на Елен Уейд, която наблюдава от върха на скалата, да я запитам не се ли вижда нещо — забеляза най-големият син, — но тя не отговаря, само клати глава. Елен е твърде неразговорлива за жена. Не е зле да се научи поне на добри обноски, това няма да й развали красотата.
Ишмаел вдигна очи към мястото, откъдето девойката зорко наблюдаваше наоколо, без да ги чува. Тя бе седнала на края на най-горния зъбер, до палатката, на не по-малко от двеста стъпки над равнината. От такова разстояние се различаваха само общите очертания на фигурата й, русите коси, развявани от вятъра зад раменете, и очите, втренчени неподвижно в някаква далечна точка сред прерията.
— Какво има, Нел? — подвикна Ишмаел с гръмовития си глас, който заглуши свистенето на вятъра. — Видя ли нещо по-голямо от лалугер, изскочил от дупката си?
Устните на Елен се разтвориха; тя се изправи, доколкото позволяваше малкият й ръст, без да откъсва очи от неизвестния предмет, но гласът й, ако изобщо бе проговорила, не беше достатъчно силен, за да се чуе през вятъра.
— Това момиче май наистина вижда нещо по-интересно от бивол или лалугер! — продължи Ишмаел. — Хей, Нел, момиче, оглуша ли? Отговаряй де, Нел!… Дай, Боже, да вижда цяла армия червенокожи, защото ще ми бъде много приятно да им платя за любезността под защитата на тези дънери и камънаци!
