— И този път грешите, уверявам ви.
— Но вие, млади човече, не можете да постъпите на такава важна… бих казал, ужасна служба, без някакво свидетелство, че сте годен за нея! Без някакъв документ, който да потвърждава правото ви да се занимавате с такава работа и да се държите на равна нога с колегите си, посветили се на същите благородни цели!
— Не мога да разбера на какви основания или с какви цели се месите в моите работи! — кипна младият човек, като почервеня и скочи с живост, която показваше колко малко значение имат за него чревоугодните нужди, когато е засегната близка до сърцето му тема. — И вашият език ми е непонятен, сър. Професията, която за други може наистина да е „благородна цел“, за мен е висш дълг. А и трябва да призная, не мога да разбера защо ми е нужно и защо трябва да представям свидетелство.
— Редът изисква да разполагате с такъв документ — отвърна докторът сериозно — и да го представяте в съответните случаи, за да могат сродни и дружески умове веднага да отхвърлят недостойните подозрения и отминавайки, така да се каже, риторичните въпроси, незабавно да пристъпят към ония проблеми, които са desiderata57 и за двете страни.
— Странно искане! — промърмори младият човек, като местеше навъсен поглед от един към друг, сякаш изучаваше що за хора са събеседниците му, за да прецени физическите им сили. После бръкна под дрехата си, извади оттам малка кутийка и като я подаде с достойнство на доктора, продължи: — От това ще разберете, сър, че имам достатъчно право да пътувам в страна, която сега е владение на Съединените щати.
— Я да видим! — проникна се естественикът, разтваряйки един голям сгънат документ. — Аха, подписът на учения Джефърсън58! Държавният печат! Втори подпис — на министъра на войната! Но това е свидетелство за произвеждане на Дънкън Ункас Мидълтън в чин капитан от артилерията!
— На кого? На кого? — подзе траперът, който в течение на целия разговор бе седял и бе разглеждал жадно непознатия, с очи, които сякаш попиваха всяка черта на лицето му. — Как е името? Ункас ли каза? Ункас?? Ункас ли беше?
— Така се казвам — отвърна малко високомерно младежът. — Име на племенен вожд, което вуйчо ми и аз носим с гордост. Дадено ни е в памет на една голяма услуга, направена на семейството ни от един воин във войните срещу английското владичество.
— Ункас! Ункас ли го нарече? — повтори траперът и като се приближи до младежа, отмахна от челото му гъстите черни къдрици, без ни най-малка съпротива от страна на смаяния им притежател. — Ех, очите ми са стари и не тъй остри, както едно време, когато сам бях воин, ала разпознавам в сина образа на бащата! Още щом се приближи, забелязах това; но толкова много неща са минали оттогава пред слабеещите ми очи, че не можех да си спомня къде съм срещал човека, който прилича на него! Кажи ми, момко, под какво име е известен баща ти?
— Той беше офицер на Щатите във войната за независимост и, разбира се, носеше същото име — Мидълтън. А братът на майка ми се казваше Дънкън Ункас Хейуърд.
— Пак Ункас! Пак Ункас! — повтаряше старецът, разтреперан от вълнение. — А неговият баща?
— И той се казваше така, само че без името на индианския вожд. На него именно и на баба ми била направена услугата, за която споменах преди малко.
— Знаех си! Така си и знаех! — завика старецът с треперещ глас и обикновено неподвижното му лице се сгърчи, като че назоваваните от младежа, имена събудиха отдавна задрямали чувства, свързани с отколешни събития. — Така си и знаех! Син или внук, все едно — същата кръв, същото лице! Кажи ми: тоя, който се казва Дънкън, без „Ункас“… жив ли е още?
Младият човек поклати тъжно глава и отговори:
— Умря на преклонна възраст, почитан от всички. Беше обичан, щастлив и даряваше щастие на другите!
— На преклонна възраст? — повтори траперът и погледна измършавелите си, но още мускулести ръце. — Да, той живееше в селищата и беше мъдър дотолкова, доколкото можеш да бъдеш мъдър там. Но ти често си се виждал с него; не си ли го чувал да разказва за Ункас и за дивите лесове?
— О, много често! Той бил навремето кралски офицер; но когато пламнала войната между Англия и нейните колонии, дядо ми не забравил къде се е родил и като се отказал от празната преданост към титли, останал верен на родината си и се бил за свободата.
— Правилно е постъпил, и най-важното — вслушал се е в гласа на кръвта! Ела седни до мен, момко; седни и ми разкажи всичко, което говореше дядо ти, когато се пренасяше мислено в ония чудни земи.
Младежът се усмихна не само на настойчивостта, но и на интереса, проявен от стареца, но като видя, че всякаква сянка на враждебност е изчезнала, изпълни молбата му без колебание.
— Разказвай на трапера всичко поред, в подробности — обади се Пол, като се настани спокойно от другата страна на младия воин. — Старостта обича да се рови в такива древни предания, пък и аз, откровено казано, нямам нищо против да послушам.
Мидълтън пак се усмихна, този път може би малко иронично, но се обърна добродушно към трапера и започна:
— Това е дълга и тягостна история. Изпъстрена е с кръвопролития и с ужасните жестокости, на които са способни индианците по време на война.
— Добре, добре, разказвай всичко както си е, странниче — настояваше Пол. — Ние в Кентъки сме свикнали на такива работи и, трябва да ти кажа, според мен не е лошо, когато в разказа има някой и друг скалп.
— Значи, ти е разправял за Ункас, а? — подзе пак траперът, без да обръща внимание на забележките на пчеларя, сякаш изобщо не го чуваше. — И какво мислеше, какво разказваше за младия индианец там, в богатите си салони, заобиколен от всички удобства на спокойния живот в селищата?
— Струва ми се, че говореше на същия език, с който би си служил в горските пущинаци и ако е бил лице срещу лице с приятеля си…
— Нима наричаше червенокожия свой приятел? Бедния, гол, нашарен с бои воин? Значи, гордостта не му е пречела да нарича индианеца приятел?
— Даже се гордееше с това приятелство; и както вече си чувал, кръстил на него първородния си син и сега вероятно това име ще се предава от поколение на поколение до последния потомък на рода му.
— Добре е постъпил! Като истински човек. Да, като човек и християнин! А разправяше ли, че делауерът е бил бързоног… споменаваше ли това?
— Като антилопа! Всъщност често го наричаше Бързоногия елен — такова прозвище му дали заради пъргавината му.
— И смел, и безстрашен! Нали така, момко? — додаде траперът, взирайки се жадно в очите на събеседника си, което показваше колко приятно му е да слуша похвали за човек, когото очевидно някога бе обичал дълбоко.
— Смел като настървена хрътка! Безстрашен! Дядо често сочеше Ункас и баща му, наричан заради мъдростта си Голямата змия, като пример на героизъм и твърдост.
— И заслужено! Заслужено ги е сочил! По-верни хора няма да намериш в нито едно племе, в нито един народ, какъвто и да е цветът на кожата им. Виждам, дядо ти е бил справедлив човек и е възпитал внука си както трябва! Много изстрада той тогава из планините и се държеше достойно! Кажи ми, момко — или капитан да те наричам, защото нали си капитан, — това ли е всичко?
— Не, разбира се. Както казах, това е страшна история, изпълнена с трагични случки, със спомените на дядо и баба…
— Да! Тя се казваше Елис! — провикна се траперът и замахна с ръка, а лицето му светна при спомените, пробудени от това име. — Елис или Елои, това е едно и също. В щастливи минути беше весело и игриво девойче, а при нещастие плачеше — беше тъй чувствителна! Косата й беше лъскава и жълта като косъма на, млада сърна, а кожата й — по-чиста и от най-бистрата вода, капеща от скала. Да, добре си я спомням! Много добре!
Устните на младежа се поприсвиха и той погледна стареца с изражение, в което лесно можеше да се прочете, че почтената стара дама съвсем не беше такава в спомените на внука, но, изглежда, не сметна за
