надяваме се, за последен път, в неохраняваната й територия често проникваха бели авантюристи. Полуцивилизовани ловци от Канада, същата категория хора, но малко по-просветени, от Щатите и метиси, тоест полубели-полуиндианци, които се причисляват към белите, се пръснаха да живеят сред различните индиански племена или да изкарват оскъдното си препитание, усамотени из пущинаците, обитавани от бобрите и бизоните или на местното наречие — биволи54.
Ето защо никак не беше обичайно да се срещат непознати из пустинните равнини на Запада. По белези, неуловими за неопитно око, жителят на граничните райони познаваше, че има наблизо свой сънародник, и според нрава или интересите си избягваше неканения гост или търсеше сближение с него. Обикновено тези срещи минаваха мирно; защото имаха да се страхуват от един общ враг — коренните и може би най-законни жители на страната. Но не бяха редки случаите, когато завистта и алчността водеха до печална развръзка — до открито насилие и безжалостно предателство. Затова, когато двама ловци се срещнеха в американската пустиня — както понякога намираме за удобно да наричаме тази област — обикновено те се приближаваха един към друг подозрително и предпазливо, като два кораба в гъмжащо от пирати море: нито една от двете страни не иска да издаде слабостта си, като покаже недоверие, нито една не е склонна да направи първата приятелска стъпка, която може да я обвърже и да затрудни отстъплението.
В известна степен такава беше и описваната среща. Непознатият пристъпяше решително, но без да из- пуска от очи нито едно движение на тримата сътрапезници, като от време на време нарочно позабавяше крачка, сякаш се опасяваше да не би приближаването му да бъде много прибързано. От друга страна, Пол изчакваше, играейки си със спусъка на пушката: гордостта не му позволяваше да внуши на непознатия мисълта, че трима могат да се страхуват от един-единствен човек, но в същото време благоразумието му подсказваше да не пренебрегва съвсем обичайните предпазни мерки. Забележимата разлика в начина, по който двамата организатори на пиршеството посрещаха гостите си, се дължеше главно на разликата във външността на първия и втория пришълец.
Докато естественикът изглеждаше несъмнено мирен човек и разсеян чудак, то новодошлият беше силен на вид, а по стойка и походка не беше трудно да се познае веднага, че е военен. Той носеше на главата си войнишко кепе от тънко синьо сукно, от което висеше замърсен златист пискюл и което беше почти потънало в гъсти, къдрави, смолисточерни коси. Около шията му беше завързана небрежно широка черна копринена вратовръзка. Беше облечен в тъмнозелена ловджийска дреха, украсена с ресни и ширити, каквито можеха да се видят понякога по униформата на пограничните войски на Конфедерацията. Под тази дреха обаче се забелязваха яка и ревери на куртка от същото синьо сукно, от каквото беше и шапката. На краката си носеше гамаши от еленова кожа и прости индиански мокасини. Една богато украсена кама беше затъкната в плетен пояс от червена коприна; на втори пояс, или по-право колан от необработена кожа, висяха чифт малки пистолети и изящни кобури, а през рамото му беше преметната къса, тежка военна пушка; торбичката за патрони и рогът за барут заемаха обичайните си места — под лявата и дясната ръка. На гърба си носеше раница с всеизвестните инициали, заради които по-късно правителството на Съединените щати получи чудатото шеговито прозвище Чичо Сам55.
— Аз не идвам като враг — каза непознатият, твърде привикнал да вижда оръжие, за да се уплаши от смешната войнствена поза, която доктор Бациус бе счел за нужно да заеме. — Идвам като приятел, като човек, чиито цели и намерения няма да пречат на вашите.
— Слушай, странниче — рече Пол Ховър рязко, — можеш ли да проследиш пчела от ей това открито място до горското й убежище, да речем, на дванайсетина мили оттук?
— Никога не е ставало нужда да гоня птица като пчелата — засмя се непознатият, — при все че навремето бях и нещо като птицелов.
— Така и предполагах! — възкликна Пол и протегна ръка непринудено, с оная истинска свобода на държането, с която се отличава американецът от граничните райони. — Дай да си стиснем лапите. С теб няма какво да делим, щом мед не те интересува. А сега, ако в стомаха ти има някое празно кътче и умееш да гълташ истинска роса, когато ти капе право в устата, ето ти тъкмо мръвка за теб. Опитай я, странниче, и ако след това не кажеш, че никога не си ял толкова вкусно, откакто… Впрочем отдавна ли си напуснал селищата?
— От много седмици вече и се боя, че още много седмици няма да се върна. Във всеки случай с радост ще се възползвам от поканата ти, защото постя от вчера сутринта, пък и зная колко хубав е бизонският гръб, затова няма да се откажа от такова ядене.
— Аха, това ястие ти е познато! Значи, имаш предимството, че си го опитал преди мен, макар че сега, смея да кажа, съм те догонил. Щях да бъда най-големият щастливец от Кентъки до Скалистите планини, ако имах уютна колиба край някоя стара гора, пълна с кухи дървета, ей такова ядене на трапезата всеки ден, наръч прясна слама за кошери и малката Ел…
— Коя малка? — запита пришелецът; откровеността и общителността на пчеларя явно го забавляваха.
— Нещо, което ще имам някой ден и което засяга само мен — отвърна Пол и се залови да чопли кремъка на пушката си и да си подсвирква безгрижно една мелодия, известна по Мисисипи.
Докато се водеше този встъпителен разговор, непознатият вече бе приседнал до печеното и успял сериозно да се задълбае в това, което бе останало от него. В това време доктор Бациус следеше движенията му с ревнивост, далеч по-поразителна от радушието, току-що проявено от чистосърдечния Пол.
Но съмненията или по-право опасенията на естественика се пораждаха от причина, съвсем различна от тази, породила доверчивостта на пчеларя. Бе му направило силно впечатление, че пришълецът бе назовал животното, с което се гощаваше, не с изопаченото, а с правилното му име; и тъй като самият той едва ли не пръв се бе възползвал от премахването на пречките, които политиката на Испания поставяше по пътя на всички изследователи на отвъдатлантическите й владения, независимо дали те се ръководеха от търговски цели или като него — от благородните интереси на науката, практицизмът, от какъвто съвсем не беше лишен, му подсказваше, че подбудите, които го бяха подтикнали тъй неудържимо към това начинание, можеха да въздействат по същия, начин и на някой друг естествоизпитател. Така че той беше изправен пред възможността от опасно съперничество, което заплашваше да му отнеме най-малко половината от справедливата награда за всичките му усилия, лишения и претърпени опасности. Ето защо, като се има пред вид това душевно състояние на естественика, никак не беше чудно, че природното му добродушие бе поставено на изпитание и той започна да следи най-зорко действията на непознатия, за да вникне в злите му замисли.
— Печеното е действително великолепно! — сподели неподозиращият млад пришълец, защото с пълно право можем да го наречем и млад, и красив. — Или гладът придава особен вкус на месото, или пък бизонът има право да претендира за първо място в цялото волско семейство!
— Естествениците, сър, когато си служат с простонародния език, обикновено приписват родовите достойнства на кравата — заяви доктор Бациус, убеден в правотата на тайните си подозрения; той се прокашля, преди да заговори, както дуелист оглежда острието на шпагата си, преди да я забие в тялото на противника. — Такова определение е по-съвършено, защото Bos, което значи вол, е неспособен да служи за продължение на рода; но в по-широко значение на думата Bos, тоест Vacca56, е далеч по-благородно животно.
Тонът, с който докторът изказа съжденията си, показваше готовността му да пристъпи незабавно към полемика, защото не се съмняваше, че между него и пришълеца имаше различия в гледищата, и сега чакаше контраудара на противника си, за да атакува още по-енергично. Но младият пътник явно предпочиташе да се възползва от хубавото ядене, предложено му тъй навреме, вместо да се впуска в спор по тоя или оня заплетен проблем, който би дал на ревнителите на науката повод за умствен двубой.
— Твърде възможно е да сте прав, сър — отговори той с най-оскърбително безразличие към важността на позициите, от които се отдръпваше. — Да, изглежда, че сте напълно прав, и думата Vacca тук е по- уместна.
— Извинете, сър, но вие съвсем погрешно тълкувате забележката ми, ако смятате, че включвам безусловно Eubulus americanus в семейството Vacca. Защото, както ви е добре известно, сър… или може би трябва да ви назова доктор? Вие сигурно имате медицинска диплома?
— Правите ми незаслужена чест — прекъсна го непознатият.
— Значи, сте студент?… Или може би сте завършили някоя друга специалност от хуманитарните науки?
