да преглътне нито хапка повече. — И режи по-близо до сърцето, както казва тоя старец, там е най- хубавото.
— Сърцето ли?! — възкликна докторът, вътрешно зарадван, че му предоставят да разгледа определен орган. — Добре, дайте ми да видя сърцето — то веднага ще ми помогне да определя вида на животното… Хм, това, разбира се, не e cor42… Да, ясно: като се има пред вид склонността на животното към тлъстеене, то трябва да се причисли към групата Belluae43.
Прекъсна го продължителният и сърдечен, но все тъй беззвучен смях на трапера, който обиденият естественик сметна за твърде неуместен — такова държане не само пресича мигновено хода на речта, но и предизвиква застой в течението на мисълта.
— Чуваш ли го: това животно било от групата на дебелите! — каза старецът, доволен от явното смущение на съперника си. — И разправя, че нямали кора! Слушай, човече, при все че си назубрил много книги и си служиш със засукани думи, ти си по-далеч от истината, отколкото от населено място; и ще ти кажа направо — няма да те разбере нито едно племе и нито един народ източно от Скалистите планини. Каквито и склонности да имат, тия животни пасат из прериите с десетки хиляди, а това в ръката ти е сочен къс от биволски гръб, за какъвто би мечтал всеки стомах!
— Престарели приятелю — рече Овид, мъчейки се да подтисне растящото раздразнение, което според него не подобаваше на докторското му достойнство, — твоята система е погрешна както в предпоставките, така и в заключенията, а класификацията ти е тъй объркана, че в нея са смесени всички научни особености. Биволът съвсем не е надарен с гърбица, а месото му не е тъй вкусно и здравословно, както несъмнено трябва да се охарактеризира предметът на нашето внимание…
— Тук аз съм против теб и решително за трапера — прекъсна го Пол Ховър. — Човек, който казва, че биволското месо не е хубаво, не е достоен да го яде!44
Докторът, който досега едва бе удостоявал пчеларя с поглед, при това вмешателство изгледа вторачено младежа, сякаш внезапно го бе познал.
— Главните отличителни черти на твоето лице, приятелю — произнесе той, — са ми познати. Виждал съм или теб, или някой друг образец от твоя клас.
— С теб се срещнахме в горите на изток от Голямата река и ти ме увещаваше да проследя един жълт стършел до гнездото му: като че ли не виждам добре и мога посред бял ден да взема друга твар за медоносна пчела! Сигурно помниш, че скитахме с теб цяла седмица. Ти гонеше жабите и гущерите си, аз търсех хралупи и дънери и хубава работа свършихме и двамата! Аз напълних гърненцата си с най-сладкия мед, който ми се е случвало да изпращам досега в селищата, а отгоре на това и си отнесох в къщи цяла дузина кошери.45 А чантата ти пращеше от твоя пълзящ музей. Не съм имал досега смелост да те запитам направо, странниче, ала ти, както ми се струва, събираш всякакви чудновати неща?
— Да, това е още една тяхна пакостна прищявка! — възкликна траперът. — Убиват и елени, и лосове, и диви котки, и всякакви там зверове, дето бродят из горите, натъпкват ги с непотребни парцали, слагат на главата им стъклени очи, а после ги излагат на показ и ги наричат „твари божи“. Като че ли изделие на простосмъртен може да се сравнява с това, що е създал Бог!
— Познавам те, как да не те познавам! — отвърна докторът, на когото жалбата на стареца очевидно не направи никакво впечатление. — Познавам те — и протегна сърдечно ръка на Пол. — Беше много плодотворна седмица, както ще докажат някой ден моите хербарии и каталози. Да, млади човече, много добре те помня. Ти си от класа бозайници, разред — примати, род — Homo46, вид — кентъкийски. — Естественикът млъкна, за да се усмихне на собствената си шега, и продължи: — След като се разделихме, аз предприех далечно пътешествие, за което сключих компактум, или споразумение, с някой си Ишмаел…
— Буш! — прекъсна го нетърпеливият и прибързан Пол. — Ей Богу, траперю, това е същият кръвопускач, за когото ми разказваше Елен!
— Значи, Нели не се е отнесла към мен с нужното уважение — отвърна простодушният доктор, — защото аз съвсем не спадам към флеботомичната47 школа и предпочитам да си служа със средства, които пречистват кръвта, а не да пускам кръв.
— Неправилно се изразих, добри ми странниче. Момичето те нарече „изкусен лекар“.
— В такъв случай е преувеличила заслугите ми — продължи доктор Бациус, като направи скромен поклон. — Все пак Елен е добро, мило и при това смело момиче. Да, винаги съм намирал Нели Уейд мило и приятно момиче!
— Я гледай! Намирал си, а?! — извика Пол, като захвърли мръвката, която смучеше, защото никак не му се оставяше вкусното ядене, и впи свиреп поглед право в устата на неподозиращия лекар. — Ти, странниче, май искаш да сложиш и Елен в колекцията си?
— Не бих докоснал косъм от главата й за всички съкровища на растителния и животинския свят! Аз обичам това дете; изпитвам към него чувство, което може да се нарече amor naturalis48 или по-право paternuf, сиреч бащинска любов.
— Така ли?… Е, това вече по подхожда при такава разлика в годините — вметна хладно Пол и пак протегна ръка да вземе захвърления къс месо. — Иначе щеше да бъдеш като стар търтей, който плюска и се рои ведно с младите пчелици.
— Да, разумно говори, защото се води от природата — забеляза траперът. — Но, приятелю, ти каза, че си живеел в лагера на някой си Ишмаел Буш?
— Точно така. По силата на компактум…
— Не зная за какъв звяр става дума, макар че на стари години се занимавам с капани, за да се препитавам. Ала отдавна съм престанал да убивам повече животни, отколкото са ми нужни за храна и за облекло… Във всеки случай видях с очите си как сиуксите нахълтаха в лагера ви и отмъкнаха добитъка; не оставиха на тоя клетник, когото наричаш Ишмаел, нито еднокопитни, нито двукопитни.
— С изключение на Азинус — промърмори докторът, който в това време се справяше с порцията си от биволско месо, забравил дори да мисли за научната характеристика на своето блюдо. — С изключение на Азинус доместикус американус.
— С радост чувам, че са се запазили толкова много, макар и да не зная колко чинят животните, които споменаваш, ала, в това няма нищо чудно, тъй като отдавна не съм стъпвал в селище. Но няма ли да ми кажеш, приятелю, какво носи преселникът под бялото платнище, та го пази като вълк, който се бори с остри зъби за оставения от ловеца труп?
— Значи и ти си чул за това! — възкликна докторът и от изненада изпусна парчето, което се готвеше да налапа.
— Не, нищо не съм чул, само видях платнището, а като поисках да разбера какво е скрито под него, едва не ме изядоха за това страшно злодеяние.
— Едва не те изядоха ли?! Значи, животното трябва да е месоядно! Много е кротко, за да бъде Ursus horribilis; да беше Canis latrane49, щеше да го издаде гласът му. Ако пък принадлежеше към рода Ferae50, Нели Уейд нямаше да влиза тъй спокойно при него. Уважаеми ловецо, самотният звяр, затварян денем в оная кола, а нощем — в палатката, обърква моя ум повече, отколкото целият останал списък на quadrupedis51 и то по съвсем проста причина: не зная как да го класифицирам.
— Мислиш ли, че е хищник?
— Зная, че e quadrupes. Опасността, на която си бил изложен, показва, че е месоядно.
По време на това заплетено обяснение Пол Ховър седеше мълчалив и замислен и с дълбоко внимание поглеждаше ту единия, ту другия от събеседниците. Но изведнъж нещо в тона на доктора го накара да се оживи. Последният едва бе успял да доизкаже мнението си и младият човек запита внезапно:
— Моля те, приятелю, кажи ми какво значи „квадрупес“?
— Каприз на природата, при който тя по-малко, отколкото във всичко друго, е проявила безграничната си мъдрост. Ако чифт крайници можеха да се заменят с чифт въртящи се лостове, в съгласие с усъвършенстването в моя нов разред phalangacrura, на простонароден език — лостоноги, цялата конструкция ще придобие съвършенство и хармоничност. Но тъй като квадрупесът е конструиран такъв, какъвто си е, аз го наричам просто каприз на природата. Да, нищо друго освен каприз на природата.
