петите, както би описал недостатъчно запознат с анатомията човек необикновеното усещане, което доктор Бациус изпита при това неочаквано вмешателство, той намери сили да отговори, като сниши глас колкото от благоразумие, толкова и от страх:
— Моя добра Нели! Много се радвам, като виждам, че си ти, а не някой друг. Ш-шт, чедо, тихо! Узнае ли Ишмаел нашите планове, няма да се поколебае да хвърли и двама ни от тази скала чак долу в равнината. Тихо, Нели, тихо!
Докторът произнесе наставлението си на части — при всяка почивка по стръмнината — и го довърши точно когато двамата — и той, и слушателката му — бяха стигнали най-горната площадка.
— А сега, доктор Бациус — запита сериозно момичето, — може ли да зная защо, като нямате криле, се излагате на такъв голям риск да политнете от тия скали и да си счупите врата?
— Всичко ще ти разкрия, достойна и честна Нели… но сигурна ли си, че Ишмаел няма да се събуди?
— Няма защо да се страхувате от него; той ще спи, докато слънцето опърли клепачите му. Леля ми е много по-опасна.
— Естър спи дълбоко! — отвърна тържествено докторът. — Елен, ти дежури ли днес на тая скала?
— Така ми беше заповядано.
— И видя, както обикновено, и бизона, и антилопата, и вълка, и елена — животни от разредите Pecora, Belluae и Ferae?
— Видях животните, които назовахте на наш език, ала индианските езици не разбирам.
— Сигурно си видяла и още един разред, който не споменах — разреда примати, нали?
— Не мога да кажа. Такова животно ми е непознато.
— Недей така, Елен, нали говориш с приятел! От рода Homo, чедо?
— Във всеки случай, каквото и да видях, то не беше веспертилио хориби.
— По-тихо, Нели, разпалеността ти ще ни издаде! Кажи ми, момиче, не си ли виждала да бродят из прерията някакви двуноги, наричани човеци?
— Как не, видях! Следобед чичо ми и синовете му отидоха на лов за биволи.
— Ще трябва да говоря на простолюден език, за да ме разберат. Елен, става дума за вида Кентъки.
Елен почервеня като роза, но мракът прикри руменината и. Тя се поколеба за миг, после събра кураж и каза решително:
— Щом обичате да говорите с гатанки, доктор Бациус, търсете си друг слушател. Задавайте си въпросите на разбран език, и ще ви отговарям откровено и ясно.
— Аз, Нели, както знаеш, тръгнах да пътувам из тая пустиня, за да търся животни, скрити досега от очите на науката. Между другото открих примат от рода Homo, вид Кентъки, който наричам Пол…
— Ш-шт, за Бога — прошепна Елен, — говорете по-тихо, докторе, че ще ни погубите!
— …Ховър. По професия — събирач на Aes, тоест пчели — продължи естественикът. — Достатъчно просто ли говоря сега? Разбираш ли ме?
— Напълно, напълно — отвърна девойката, която едва си поемаше дъх от вълнение. — Но какво става с него? Да не би той да ви е казал да се качите на тая скала?… Той сам нищо не знае: клетвата, която дадох пред чичо си, не ми позволява да говоря.
— Да, но има един, който не е дал клетва, и той ни разкри всичко. Ех, да можеше булото, което обвива тайните на природата, да бъде дръпнато по същия начин, та да разкрие скритите й съкровища! Елен, Елен! Човекът, с когото несъзнателно встъпих в компактум, тоест договор, се оказа за жалост крайно нечестен! Говоря за твоя чичо, чедо.
— За Ишмаел Буш, втория мъж на вдовицата на чичо ми! — поправи го малко високомерно оскърбената девойка. — О, наистина, не е ли жестоко да бъда упреквана за такава случайна връзка, която с радост бих скъсала завинаги!
Унизената Елен не можа да каже нито дума повече, а коленичи до самия ръб на скалата и се разрида така, че положението им стана двойно по-опасно. Докторът промърмори нещо, мъчейки се да се оправдае, по преди да успее да довърши тържествените си обяснения, момичето се изправи и каза решително:
— Не съм дошла тук да си губя времето в глупави сълзи и да ме утешавате. Какво всъщност ви е довело тук?
— Аз трябва да видя обитателя на оная палатка.
— Знаете ли какво има в нея?
— Мисля, че зная, защото ми разкриха това; и нося писмо, което трябва да предам собственоръчно. Ако животното се окаже четириного, Ишмаел е честен човек, ако е двуного — пернато или непернато, все едно — значи, е лъжец и нашият компактум се разваля!
Елен даде знак на доктора да не мърда от мястото си и да мълчи. След това се вмъкна в палатката, където се застоя няколко минути, които се сториха на чакащия навън крайно мъчителни и тревожни; но когато най-после излезе, тя веднага го улови за ръката и двамата се мушнаха зад гънките на тайнствената завеса.
ГЛАВА XII
Дай, Боже, Иоркският дук да се оправдае!
На другата сутрин преселниците се събраха мълчаливи, начумерени и мрачни. На закуската не се чуваше неблагозвучният акомпанимент, с който Естър неизменно оживяваше трапезата: действието на силното сънотворно средство, което й бе дал докторът, още замъгляваше мозъка й. Отсъствието на по-големия брат изпълваше с мрачни мисли младите хора, а Ишмаел току поглеждаше изпод вежди ту към един, ту към друг, готов да пресрещне и пресече всеки опит за бунт срещу бащината му власт. В тази обстановка на семейна неприязън Елен и среднощният й съучастник, естественикът, заеха обичайните си места между децата, без да предизвикат нито подозрения, нито хапливи забележки. Единствената явна последица от преживяното от двамата приключение бяха погледите, които докторът хвърляше от време на време нагоре, но тези, които ги забелязаха, погрешно ги изтълкуваха като съзерцаване на небето с научни цели, докато в действителност ученият следеше крадешком потрепващото платнище на неприкосновената палатка.
Най-после скватерът, след като напразно бе следил за някаква по-смела проява на очаквания бунт сред синовете му, реши да им разкрие намеренията си.
— Ейза ще трябва да ми даде обяснение за това свое непокорство — забеляза той. — Цяла нощ се шляе някъде из прерията, когато и ръката му, и пушката му можеха да потрябват в някоя схватка със сиуксите! Сигурно е знаел, че няма да има нападение.
— Пази си гласа, добри човече — обади се жена му, — пази си гласа: може да стане нужда още много да викаш сина си, докато ти отговори!
— Вярно, някои мъже са такива баби, че позволяват на младите да командват старите! Но ти, Истър, трябва да разбереш, че в семейството на Ишмаел Буш това няма да го бъде.
— Я гледай! Когато стане напечено, почваш да тормозиш момчетата! Това ми е добре известно, Ишмаел! С грубото си държане ти прогони вече един от синовете си — и то във време, когато най-много се нуждаем от него.
— Татко — намеси се Абнър, чиято вродена леност лека-полека премина в оживление, което му даде подтик да се реши на такава смела стъпка, — ние с братлетата се уговорихме да тръгнем заедно да търсим Ейза. Според нас не е на добре, че е останал да нощува в прерията, вместо да дойде да си легне по човешки — всички знаем колко обича да спи на удобна постеля.
— Глупости! — измърмори Ейбирам. — Момчето сигурно е убило елен или даже бивол и сега е легнало да спи до трупа, за да го пази от вълците, докато се съмне. Скоро ще го видим или ще го чуем, като викне да му помогнем да пренесе товара си.
— Моите синове не викат за помощ, когато трябва да се пренесе на гръб елен или да се разсече диво говедо — възрази майката. — И как можеш, Ейбирам, да говориш ту тъй, ту инак! Нали още вчера сам
