мястото да спираме и да гълтаме лекарства. Ако са ти омалели краката, кажи си го просто и човешки, седни насред прерията като окуцяло куче и почивай колкото си щеш.
— Споделям вашето мнение — отвърна невъзмутимо естественикът и като прие шеговитото предложение на Естър в буквалния му смисъл, седна преспокойно до някакъв храст от местна порода и тутакси се залови да го изучава да не би науката да загуби един заслужен и важен принос. — Както виждате, аз приемам превъзходния ви съвет, мисис Естър. Вървете да търсите чедото си, а аз ще остана тук да се занимая с нещо по-възвишено, сиреч да надзърна в тайнствената книга на природата.
Естър отговори с презрителен смях, глух и неестествен; и всеки от синовете й, минавайки с бавна и тромава походка край мястото, където естественикът вече бе потънал в размисъл, не пропусна да го награди с надменна усмивка. След няколко минути групата се изкачи на съседния хълм и прехвърли заобления му връх, а докторът остана да се занимава в пълно усамотение с полезното си изследване.
Мина още половин час, през който Естър вървеше все напред и напред, продължавайки наглед безплодното си търсене. Но сега тя все по-често се спираше и блуждаещият й поглед ставаше все по- неуверен, когато изведнъж в долчинката се чу лек тропот и след миг видяха как нагоре по склона профуча елен и със стремителни скокове изчезна от очите им по посоката, където се намираше естественикът. Животното се появи тъй внезапно и неочаквано, а неравната местност беше тъй благоприятна за него, че преди някой от горските скитници да успее да вдигне пушката си, беше вече недосегаемо от куршум.
— Внимавайте, ей сега ще се покаже вълкът! — извика Абнър и заклати глава, ядосан, че е закъснял само с една секунда. — Една вълча кожа ще бъде хубав дар за зимна нощ. А, ето го гладния дявол!
— Стойте! — викна Ишмаел и удари отдолу насоченото оръжие на сина си, разпалил се не навреме. — Това не е вълк, а хрътка, и то от добра порода. Охо! Наблизо има ловци: кучетата са две!
Той още говореше, когато въпросните животни префучаха със скокове по следата на елена, стремейки се с благороден плам да се надтичат. Едното куче беше съвсем старо и като че ли само доблестната надпревара поддържаше силите му, а другото — още паленце, склонно към игривост дори в най-бесен бяг. И двете обаче тичаха с равномерни и дълги скокове и високо вдигнат нос — характерно за животно с много остър и тънък нюх. Те преминаха бързо и само след минута щяха да видят елена и да го подгонят със зинала уста, ако по-младото куче не бе отскочило внезапно настрана и излаяло учудено. Престарелият му другар също се спря и запъхтян и изнемощял се върна обратно натам, където малкото се въртеше бързо и наглед безсмислено на едно място, като продължаваше да джафка яростно и отривисто. Но когато се приближи старото, по-младото седна на задните си лапи и като навири високо нос, нададе продължителен, силен и жален вой.
— Миризмата трябва да е много силна — забеляза Абнър, който заедно с останалите членове на семейството наблюдаваше изумено поведението на хрътките, — щом може да отклони две такива кучета от вярната следа!
— Да ги застреляме! — викна Ейбирам. — Заклевам се, че старото ми е познато: то е кучето на трапера, а той, както знаем, сега ни е смъртен враг!
Макар че даде такъв зловещ съвет, братът на Естър никак не изглеждаше склонен да го приведе в действие. Изумлението, което бе обзело всички, се отрази и в неговия безсмислен, блуждаещ поглед тъй отчетливо, както в смаяните лица, които го заобикаляха. Затова никой не обърна внимание на злобните му думи. А кучетата, без някой да ги насъсква, нито да им пречи, бяха оставени да следват подтиците на тайнствения си инстинкт.
Дълго време нито един от зрителите не наруши мълчанието; най-после скватерът, спомнил си за своята бащинска власт, реши отново да поеме командването на своите синове.
— Хайде, момчета, да се махаме оттук и да оставим кучетата да си пеят, колкото си щат — каза Ишмаел с най-равнодушен вид. — Не ми е по вкуса да убивам животно само защото на господаря му е хрумнало да се настани толкова близо до моя имот. Хайде, момчета, да вървим; и без туй си имаме достатъчно работа, няма защо да се отклоняваме от пътя си и да ходим да вършим работата на всеки, когото срещнем.
— Никъде няма да вървите! — изкряска Естър и думите й прозвучаха като пророчество на Сибила63. — Казвам ви: никъде няма да ходите, деца! В това има някакъв скрит смисъл, някакво предупреждение, и аз като жена и майка искам, да узная цялата истина!
Като изрече това, юначната жена размаха оръжието си с див и властен вид, който неусетно подейства и на другите, и тръгна напред към мястото, където все още се въртяха кучетата и изпълваха въздуха с проточения си жален вой. Всички я последваха: едни не се възпротивиха от мързел, други просто се подчиниха на волята й; и изобщо бяха повече или по-малко възбудени от необикновените неща, които ставаха около тях.
— Я ми кажете, Абнър, Ейбирам, Ишмаел — извика жената, наведена над едно място, където земята беше огазена и утъпкана и явно опръскана с кръв, — кажете ми, като сте ловци: какво животно е намерило смъртта си тук?… Говорете де! Нали сте мъже и познавате прерията. На вълк ли е тази кръв или на пантера?
— На бивол… и е бил благородно и могъщо животно! — отговори скватерът, който гледаше спокойно злокобните следи под краката си, които така странно вълнуваха жена му. — Ето тук личи мястото, където в предсмъртната си агония е удрял с копита земята, а ей там е политнал и е изкопал бразда с рогата си. Да, бивол-самец с необикновена сила и смелост!
— А кой го е убил? — не отстъпваше Естър. — Къде са останките, мъжо?… Вълците?… Но те не биха изяли кожата му! Кажете ми вие, мъже и ловци, това наистина ли е кръв на животно?
— Тази твар се е скрила хей зад онова хълмче — рече Абнър, който се бе поотдалечил, докато останалите се бяха спрели. — Ето! Ще го намерите там, в елшака на оная блатиста низина. Гледайте! Хиляди лешоядни птици се въртят над трупа.
— Животното още не е умряло — възрази скватерът, — иначе мишеловите отдавна вече да са наобиколили плячката си! Ако се съди от поведението на кучетата, трябва да е някакъв хищник. Предполагам, че е сива мечка от горните водопади. Чувал съм, че сивите мечки мъчно умират.
— Я да се върнем обратно — продължи Ейбирам. — Опасно и безполезно е да се напада хищен звяр. Помисли си, Ишмаел: работата е рискована, а ползата — малка!
Младежите се усмихнаха на това ново доказателство за всеизвестното малодушие на вуйчо им. А най- големият дори не се сдържа да изрази открито презрението си, като каза направо:
— Не е лошо да го сложим в кафез с другото животно, което водим със себе си, тогава ще можем да се върнем в населените места с двойна плячка, да обикаляме Кентъки и да показваме менажерията си край съдилищата и затворите.
Бащата смръщи застрашително вежди, с което искаше да го предупреди да не говори много. Младежът се спогледа с братята си, сякаш ги подканяше да се разбунтуват, ала предпочете да замълчи. Пренебрегвайки съвета на Ейбирам да бъдат предпазливи, всички тръгнаха вкупом, но само на няколко метра от гъстия елшак пак се спряха.
Пред очите им се разкри дива и наистина поразителна гледка, която би смаяла не само прости хора като семейството на скватера, но и образован човек, свикнал на такива вълнуващи зрелища. Небето, както става обикновено по това време на годината, беше покрито с тъмни, бясно препускащи облаци, а под тях се носеха безкрайни ята водни птици, които се бяха впуснали отново в труден и уморителен полет към далечните реки на юга. Вятърът се бе засилил и отново метеше прерията с такива силни пориви, че често човек не можеше да се задържи на крака, а после литваше нагоре да гони облаците, извивайки се и трупайки една върху друга черните им, разпокъсани върволици в мрачен и все пак величествен безпорядък. А над елшовата горица продължаваха да кръжат ята птици, които пляскаха тежко с криле над едно и също място; от време на време силният вятър ги подемаше, но положението и височината им помагаха да го надделеят и пак се спускаха упорито над гъстака, без нито за момент да се отклонят настрана, и кряскаха уплашено, сякаш зрението или инстинктът им подсказваха, че часът на хищното им тържество е близък, макар и да не е още настанал.
Ишмаел, жена му и синовете, събрани накуп, стояха няколко минути в захлас, примесен с тайнствен трепет, и гледаха тази сцена в мъртво мълчание. Най-после гласът на Естър изтръгна зрителите от този унес и им напомни, че трябва да преборят съмненията си по начин, по-достоен за мъже, а не да гледат в тъпо бездействие.
— Повикайте кучетата! — каза тя. — Повикайте тия хрътки и ги пуснете в горичката; ако не се е
