през тялото на покойника бе преминал куршум от пушка, който бе влязъл под мускулестата му плешка и бе излязъл през гърдите. Човек трябва да отбира от рани, причинени от огнестрелно оръжие, за да реши този деликатен въпрос, но животът в граничните райони бе дал на тия хора опит, който се оказа ценен в случая; усмивка на диво и странно задоволство премина по лицата на Ишмаеловите синове, когато Абнър уверено обяви, че враговете са нападнали Ейза изотзад.
— Така и трябва да е било — рече скватерът, който слушаше с мрачно внимание. — Той беше от добър сой и твърде опитен, за да обърне съзнателно слабата си страна към човек или към звяр! Запомнете, момчета: когато вървите смело с лице към врага, какъвто и да е той, няма опасност да ви нападне подло, изневиделица… Хей, Истър, жено! Какво си задърпала детето за косата и за дрехите? С нищо не можеш да му помогнеш сега.
— Гледайте! — прекъсна го Инок, като извади от изпокъсаната дреха късчето олово, което бе сломило силата на такъв юначага. — Ето го и куршума!
Ишмаел сложи оловото на дланта си и дълго, внимателно го разглежда.
— Не може да има грешка — промърмори той най-после през стиснати зъби. — Куршумът е от торбичката на оня проклет трапер. И той като много други ловци си има един определен знак на калъпа за отливане, за да няма съмнение, че пушката си върши работата. Ето тук виждате ясно: шест дупчици на кръст.
— Бог да ме убие, ако не е така! — провикна се Ейбирам тържествуващо. — Той сам ми показа знака и се хвалеше колко елени бил убил в прерията с тия куршуми. Е, Ишмаел, вярваш ли ми сега, когато ти казвам, че тоя дърт негодник е шпионин на червенокожите?
Оловото минаваше от ръка на ръка и за нещастие на доброто име на стареца някои от братята също си спомниха, че са видели този особен белег по куршумите на трапера, когато с любопитство бяха оглеждали снаряжението му. Впрочем освен тази пробойна рана имаше и още много други, не толкова опасни, но по общо мнение всичко това потвърждаваше вината на трапера.
Между мястото, където бе пролята първата кръв, и шубраците, където Ейза се бе оттеглил — в това всички вече бяха убедени, — за да потърси прикритие, се виждаха следи от непрекъснато подновявана борба. Това бе изтълкувано като още едно доказателство за слабостта на убиеца: той по-бързо е щял да се справи с жертвата си, ако умиращият юнак, дори когато вече е губел сили, не е изглеждал толкова страшен на немощния старец. Злодеят очевидно не бе искал да си послужи отново с пушката, след като тя бе изпълнила важната задача да обезвреди жертвата, от страх да не би повторните изстрели да привлекат и други ловци на това място. Оръжието на убития не бе намерено — сигурно убиецът го бе взел като трофей заедно с много други по-дребни и не толкова ценни предмети, които Ейза обикновено носеше със себе си.
Но не по-малко красноречиво от куршума говореха и самите следи, които бяха още едно убедително доказателство, че траперът е виновник за това злодеяние: те показваха ясно, че младежът, макар и смъртно ранен, още е имал сили да оказва продължителна, отчаяна съпротива на неколкократните усилия на убиеца. Ишмаел наблягаше на тази улика със странна смесица от печал и гордост: печал — защото бе загубил син, когото бе ценил високо в моментите, когато не се караха; и гордост — защото до последния си предсмъртен дъх синът му бе проявявал храброст и сила.
— Той е умрял, както подобава да умре мой син — рече скватерът, черпейки празно утешение от такава неестествена радост, — но последния си миг е бил страшилище за врага, без да вика на помощ закона! Е, деца, хайде да го погребем, а после ще търсим убиеца!
Синовете на скватера се заловиха за печалната си работа в тъжно мълчание. Изкопаха яма в твърдата земя, което им отне много труд и време, и загърнаха тялото в излишните дрехи, които гробарите можаха да смъкнат от гърба си. Когато завършиха тези приготовления, Ишмаел се приближи до наглед вцепенената Естър и обяви, че възнамерява да пристъпи към погребението на покойника. Тя го изслуша, покорно пусна мъртвеца, в когото се бе вкопчила, и се изправи мълчаливо, за да го изпроводи до тясното място на вечния му покой. Тук, до главата на гроба, тя седна отново на земята и започна да следи всяко движение на младежите, без да откъсва от тях трескавите си очи. Когато безчувствената плът на Ейза бе затрупана с достатъчно пръст, за да бъде защитена от осквернители, Инок и Абнър слязоха в ямата и я утъпкаха здраво с огромната тежест на собствените си тела, вършейки това със странна, да не кажем дивашка смесица от старателност и равнодушие. Тази обичайна предпазна мярка бе взета с оглед да не би тялото да бъде тутакси изровено от хищните зверове на прерията, чийто инстинкт щеше да ги доведе на това място. Дори лешоядните птици като че ли разбираха смисъла на тази церемония, защото, предизвестени от някакви тайнствени сили, че нещастната жертва скоро ще бъде изоставена от хората, отново започнаха да се въртят над мястото на погребението и закрещяха, сякаш искаха да пропъдят гробарите, които тъй грижовно и с любов бяха заровили своя близък.
Ишмаел, застанал със скръстени ръце, следеше внимателно как се изпълнява този неотменен дълг, а когато всичко свърши, свали шапка и се поклони на синовете си в знак на благодарност за труда им, с достойнство, каквото би подхождало на много по-възпитан човек. А и през цялото време на погребалната церемония — винаги тържествена и поучителна — скватерът се държа важно и сериозно. Едрото му лице ясно изразяваше дълбока мъка; но то не трепна нито за миг, докато той не обърна гръб — навеки, както си мислеше — към гроба на своя първороден син. Тогава природата се развихри у него с пълната си сила и мускулите на суровото му лице почнаха забележимо да потрепват. Синовете бяха впили очи в баща си, сякаш искаха да разберат дали да дадат воля на странните чувства, които бяха раздвижили и техните корави сърца, но борбата в гърдите на скватера внезапно секна и като улови жена си под мишница, повдигна я като дете да се изправи на крака и каза с твърд глас, макар че внимателният наблюдател би забелязал, че сега този глас звучеше по-меко от обикновено:
— Истър, сторихме всичко, което е по силите на баща и майка. Отгледахме син, направихме го такъв, какъвто рядко би се срещнал по границите на Америка, и го спуснахме в гроба. Сега да си вървим по пътя.
Жената вдигна бавно очи от прясната пръст, сложи ръце на раменете на съпруга си и се взря с тревога в очите му.
— Ишмаел! Ишмаел! — каза тя. — Ти се раздели с момчето в гнева си!
— Нека Господ прости греховете му тъй великодушно, както аз прощавах простъпките му! — отвърна спокойно скватерът. — Жено, върни се на скалата и прочети нещо от Библията си: някоя и друга глава от тая книга винаги ти принася полза. Ти, Истър, поне знаеш да четеш — щастие, на което аз не мога да се радвам.
— Да, да — промърмори жената, отстъпвайки пред силата му и позволявайки му да я отведе от това място, макар че сърцето й не даваше. — Да,
Мъжът й не отговори, а продължи неотклонно да я води към временното им убежище. Когато стигнаха хребета на последното възвишение, откъдето още можеше да се види лобното място на Ейза, всички се обърнаха като по общо съгласие да хвърлят прощален поглед на гроба. Самата могилка вече не се виждаше, ала се отличаваше със зловещ знак — ятото кресливи птици, което кръжеше над нея. От противоположната страна на хоризонта се очертаваше нисък синкав хълм, който напомняше на Естър за оставените там малки деца и я зовеше към себе си, след като с мъка се бе откъснала от последното убежище на най-големия си син.
Природата заговори в сърцето на майката при тази гледка; и най-после тя се отказа от правата на мъртвия, за да се погрижи за по-належащите нужди на живите.
Гореописаните събития раздухаха искра в коравите сърца на тия хора, загрубели от несгодите на скитническия живот, и от тази искра се разпали гаснещата жар на семейната любов. Синовете бяха съединени с родителите само от нездравите връзки на навика и Ишмаел съзираше в бъдеще опасност, че роякът синове ще напусне родния кошер и ще остави бащата да се блъска сам с тая невръстна и безпомощна челяд, без поддръжката на тия, които вече бе отхранил като зрели мъже. Духът на неподчинение, зародил се първоначално у злополучния Ейза, бе обзел и по-младите му братя и скватерът с натежало сърце си спомни за времето, когато в разцвета на силите и волната младост, отхвърляйки хомота на покорно добиче, бе напуснал престарелите си и немощни родители, за да навлезе в живота свободен и
