без окови. Ала поне засега опасността бе поотминала и бащината му власт, ако и да не се възстанови с всичката си предишна сила, получи отново признание и можеше да запази влиянието си още известно време.
Но макар че последното събитие бе подействало на синовете му, във флегматичните им умове се зароди и страшно съмнение в това, как големият им брат бе намерил смъртта си. Смътни, неопределени картини възникваха в мозъка на двама-трима от най-големите братя, които си представяха бащата готов да последва примера на Аврам — само че не можеше да оправдае гнусното си дело с повеля на Всевишния, която бе направлявала светия човек. Но тези картини бяха тъй мимолетни и мъгляви, че не оставяха забележима следа; и въобще случилото се, както вече казахме, не отслаби, а, напротив — заздрави бащината власт на Ишмаел.
В такова душевно състояние групата продължи пътя си към мястото, откъдето тази сутрин бе потеглила, за да започне дирене, увенчано с такъв печален резултат.
Дългият и безплоден поход, който бяха предприели под водачеството на Ейбирам, намирането на трупа и неговото погребване бяха отнели толкова много време, че когато поеха обратно по широката пуста равнина, която лежеше между гроба на Ейза и скалата, слънцето вече клонеше към залез. С приближаването им възвишението се издигаше все повече, като кула, която излиза от дъното на океана, а когато стигнаха на една миля от него, започнаха да се очертават смътно и най-малките предмети на върха.
— Тъжна ще бъде срещата за момичетата! — рече Ишмаел, който из целия път от време на време казваше по нещо, което според него щеше да утеши наранената душа на другарката му. — Малките много обичаха Ейза, а той рядко пропускаше на връщане от лов да не донесе нещо, което им се нрави.
— Да, вярно, вярно — промърмори Естър. — Момчето беше гордост на семейството. Другите ми деца са нищо в сравнение с него!
— Не говори така, мила ми жено — възрази бащата, като погледна не без известна гордост върволицата юначаги, които крачеха малко по-назад. — Не говори така, моя стара Истър: малко бащи и майки могат с такова право да се хвалят с децата си.
— Да бъдат благодарни за тях, благодарни! — прошепна смирено жената. — Не да се хвалят, Ишмаел, а да бъдат благодарни за тях!
— Тогава нека бъде „благодарни“, щом тази дума ти харесва повече, мила моя… Но какво става с Нели и с малките? Това момиче е забравило какво му заръчах и не само е позволило на децата да заспят, но и, обзалагам се, сигурно в тоя момент сънува полята на Тенеси. Твоята племенница май мисли най-вече за селищата.
— Да, мястото й не е при нас; така мислех и аз и го казвах, когато я приютих, след като смъртта й отне всички други близки. Смъртта, Ишмаел, носи нещастие на семействата! Ейза имаше слабост към това момиче и ако нещата се бяха развили другояче, можеха някой ден да заемат местата ни.
— Не, не я бива за жена на пограничен жител, ако така гледа къщата, докато мъжът е на лов. Абнър, гръмни с пушката, да разберат, че се връщаме. Боя се, че Нели и малките са заспали.
Младият човек се подчини с усърдие, което показваше колко би се радвал да види изящната, пъргава фигура на Елен, която оживяваше назъбения връх на скалата. Но изстрелът не бе последван нито от сигнал, нито от какъвто и да било друг отговор. За миг всички замряха в очакване да видят какво ще стане, после една и съща мисъл ги подтикна едновременно да стрелят с пушките си, които изтрещяха толкова силно, че не можеха да не бъдат чути от такова малко разстояние.
— Аха, най-после излизат! — извика Ейбирам, който обикновено бързаше пръв да отбележи всяко обстоятелство, което можеше да ги избави от неприятни опасения.
— Това е фуста, която се развява на въжето — каза Естър. — Аз сама я окачих там.
— Права си. Но ето че сега излиза и Нели. Тая госпожица се е излежавала в палатката!
— Не, не е така — рече Ишмаел, чиито черти, обикновено неподвижни, започваха да изразяват тревога. — Това е платнището на палатката, което се развява от вятъра. Тия глупави деца са измъкнали колчетата и ако не ги забием отново, палатката ще се събори!
Но едва произнесе тези думи и силен вятър профуча край тях, вдигайки по пътя си вихрушки от прах; после, сякаш направляван от умела ръка, се откъсна от земята и се вдигна право към точката, в която бяха приковани очите на всички. Разхлабеното платнище се залюшка под натиска му, но пак се усмири и за момент остана неподвижно. После облак листа се завъртя игриво над същото място, след това се устреми надолу с бързината на връхлитащ ястреб и се понесе далеч из прерията на дълги прави редици, като ято лястовички които се реят на неподвижните си криле. А след малко ги последва и снежнобялата палатка, която обаче скоро падна зад скалата, оставяйки върха й така гол, както беше се извисявал по-рано сред пълното усамотение на пустинята.
— Убийците са били и тук! — простена Естър. — Дечицата ми! Моите дечица!
За миг дори Ишмаел трепна под тежестта на такъв неочакван удар. Но отърсвайки се като събуден лъв, той се втурна напред, разблъска като перца преградите и загражденията по пътя си и полетя нагоре по стръмнината с устременост, която показваше колко страшен може да стане муден по природа човек, когато съвсем се пробуди.
ГЛАВА XIV
На чия страна сте, граждани?
За да запазим последователността на събитията в нашата повест, трябва да се върнем на онова, което се случи, докато Елен Уейд пазеше скалата.
Първите няколко часа честната и добросърдечна девойка посвети на грижи за малките момиченца, задоволявайки многобройните им желания: даваше им да ядат, да пият и изпълняваше всичките им други безкрайни прищевки, с които децата в своята разглезеност и егоизъм обикновено хабят времето и нервите на възрастните. Тя успя да се отърве за малко от натрапчивостта им и да се вмъкне в палатката, където трябваше да се погрижи за човек, който се нуждаеше повече от нежното й внимание, но един внезапен крясък на децата й напомни задълженията, които за миг бе забравила:
— Гледай, Нели, гледай! — викаха в надпревара пет-шест гласчета. — Там долу има хора, а Фиби казва, че са индианци сиукси!
Елен извърна очи в посоката, накъдето бяха вече протегнати толкова много ръце, и за свой ужас съгледа някакви хора, които явно се приближаваха с бързи крачки право към скалата. Тя преброи четирима, но не можа да определи какви са — виждаше само, че не са от тия, които имаха право да влизат в крепостта. Това беше страшен момент за Елен. Като обгърна с поглед изплашените дечица, които се бяха вкопчили в полата й, тя се мъчеше да възстанови в помътеното си съзнание нещо от многото разкази за женски героизъм, с които изобилстваше историята на западната граница. Според един от тях някакъв си мъж, подкрепян от три-четири жени, няколко дни успешно отблъсквал атаките на вражески отряд от сто човека, който обсаждал укреплението му, защитено с висока дървена ограда. В друг случай сами жени съумели в отсъствието на мъжете да защитят децата си и по-дребното си имущество; спомни си и трети случай, когато самотна жена, попаднала в плен, избила заспалите си похитители и по този начин освободила не само себе си, но и невръстните си дечица. Този случай най-много наподобяваше положението, в което се намираше сега Елен. И с пламнали бузи и искрящи очи девойката почна да оглежда и подготвя оскъдните си средства за отбрана.
По-големите момиченца постави на лостовете, с които щяха да хвърлят камъни върху нападателите; по-малките, които не можеха да вършат по-полезна работа, щяха да заблуждават неприятеля, че има насреща си многобройна сила, а самата тя, като всеки пълководец, възнамеряваше да ръководи бойните действия и да поддържа духа на войската си. След като разположи така силите си, тя зачака по- нататъшните събития, мъчейки се да запази външно спокойствие, за да вдъхне увереност на помощничките
