изпарила смелостта, с която, зная, съм ви родила на тоя свят, у вас има достатъчно мъжество да укротите всички мечки, западно от Голямата река. Повикайте кучетата, казвам ви! Хей, Инок, Абнър, Габриел! Да не сте оглушели от слисване?
Един от младежите се подчини и след като едвам успя да откъсне хрътките от мястото, около което те не преставаха да се въртят, ги поведе към края на горичката.
— Насъскай ги да влязат в храсталака, момче! Насъскай ги! — не мирясваше майката. — А вие, Ишмаел и Ейбирам, ако там се окаже нещо лошо или опасно, покажете, че пограничният жител умее да върти пушката. Ако ви липсва достатъчно смелост, аз ще ви засрамя пред децата си!
Младежите, които държаха кучетата, пуснаха кожените каишки, с които бяха вързани, и почнаха с викове да ги насъскват. Но изглежда, че някаква причина задържаше по-старото куче — или бе усетило нещо необикновено, или опитът го възпираше от необмислена постъпка. След като се приближи на няколко метра от горичката, то изведнъж се спря, разтреперано с цялото си престаряло тяло, явно неспособно да върви нито напред, нито назад. То не чуваше насърчителните викове на младите мъже или отговаряше само с тихо, жално скимтене. За минута паленцето също се държа по такъв начин; но по-буйно по нрав, то най- после не устоя и направи няколко скока напред, след което се мушна в гъсталака. Чу се тревожен, уплашен вой и само след минута кученцето изскочи от шумака и започна отново да се върти на място, диво и объркано като преди.
— Няма ли между децата ми нито един мъж? — запита Естър. — Я ми подайте нещо по-свястно от тая детинска сачмалийка, да ви покажа на какво е способна една храбра жена от пограничните краища!
— Стой, майко! — провикнаха се Абнър и Инок. — Ако искаш да видиш звяра, остави ни да го изкараме оттам!
И в по-важни случаи младежите не бяха произнасяли толкова много думи наведнъж, но след като бяха обявили така тържествено намеренията си, нямаше вече връщане назад. Проверявайки най-внимателно оръжието си, те запристъпяха твърдо към горичката. Хора, с по-слаби нерви от тия калени млади жители на границата биха се стъписали пред опасностите, които криеше такова рисковано начинание. Колкото по напредваха, толкова по-пронизително и жално виеха кучетата. Лешоядите и мишеловите се спуснаха така ниско, че закачаха храстите с тежките си криле, а вятърът метеше с дрезгав вой голата прерия, сякаш духовете на въздуха също се бяха спуснали да бъдат свидетели на приближаващата развръзка.
За миг дъхът на безстрашната Естър спря и всичката кръв се отдръпна от лицето й, като видя как синовете й разтвориха сплетените клони на храстите и изчезнаха в гъсталака. Настъпи дълбока, тържествена тишина. После бързо един след друг отекнаха два силни, пронизителни вика, последвани пак от тишина, още по-страшна и зловеща.
— Върнете се, върнете се, деца мои! — завика жената; майчинските чувства взеха връх над всичко друго.
Ала гласът й секна и тя цяла се смрази от ужас, когато в същия миг храстите отново се разтвориха и двамата смелчаци излязоха бледи и почти безчувствени и положиха в нозете й вкочаненото и неподвижно тяло на изчезналия Ейза; във всяка черта на пребледнялото му лице явно личеше отпечатък от насилствена смърт.
Кучетата нададоха за последен път провлачен вой, след което дружно скочиха от мястото си и се загубиха по изоставената еленова следа. Птиците се устремиха кръгообразно нагоре, изпълвайки небето с жалбите си, че им е отнета жертва, която, колкото и да беше страшна и отвратителна, още пазеше твърде много от човешкия си облик, за да стане плячка на лакомията им.
ГЛАВА XIII
Гробарю стар, копай, копай
за чужд и за съсед,
и бързай, че комай, комай
е близо твоят ред!
— Дръпнете се! Дръпнете се всички! — обърна се Естър с пресипнал глас към групата, наобиколила съвсем близо трупа. — Аз съм му майка и имам по-голямо право от всички вас! Кой е направил това? Кажете ми, Ишмаел, Ейбирам, Абнър! Разтворете си устата и сърцата и нека излезе оттам божията истина, и нищо друго освен истината. Кой е извършил това кърваво злодеяние?
Мъжът й не отговори, а стоеше облегнат на пушката си и с тъжни, но все тъй неподвижни очи гледаше обезобразените останки на своя син. Майката обаче се държеше другояче: хвърли се на земята и като сложи студената и страшна глава на скута си, седна и загледа това загрубяло лице, на което още лежеше страшният печат на предсмъртната агония, и мълчанието й беше по-красноречиво от всякакви жалби, изплакани на глас.
Мъката сякаш бе смразила гласа на тази жена. Напразно се опитваше Ишмаел да я утеши с някоя и друга недодялана дума — тя нито слушаше, нито отговаряше. Синовете й я наобиколиха и почнаха с присъщата си непохватност да изразяват съчувствие към нейната скръб и болката си от тази своя лична загуба, но тя ги отстрани с нетърпеливо движение на ръката. Пръстите й ту опипваха сплъстената коса на мъртвеца, ту се опитваха с леко докосване да загладят мъчително напрегнатите мускули на страшното лице, както майчината длан се плъзга в бавна ласка по личицето на спящото й дете. А понякога ръцете й се отдръпваха като изплашени от това ужасно занимание, почваха да блуждаят наоколо, като че търсеха напразно средства против смъртоносния удар, тъй неочаквано поразил детето й — най-голямата й надежда, майчинската й гордост. В един такъв момент, изтълкувал по своему тези странни движения, вечно сънливият Абнър се извърна и като преглътна непривичното вълнение, което се надигаше в гърлото му, забеляза:
— Мама показва, че трябва да търсим следи, за да разберем как Ейза е намерил смъртта си.
— Пак проклетите сиукси са виновни! — отвърна Ишмаел. — За втори път вече имам да уреждам сметки с тях! Третия път ще се разплатя за всичко наведнъж.
Недоволни от това благовидно обяснение и може би тайно зарадвани, че могат да отвърнат очи от гледката, която будеше в закоравелите им сърца такива необикновени, непривични чувства, синовете на скватера се отдръпнаха едновременно от майка си и от трупа и тръгнаха да търсят това, за което, мислеха те, майка им тъй настойчиво ги бе молила. Ишмаел не възрази; дори се залови да помага на децата си в търсенето, но без видим интерес, а по-скоро да покаже, че се подчинява на желанието им, защото би било неприлично да се противи в такъв момент. Колкото и да бяха простовати, преселниците познаваха добре много неща, свързани с живота в граничните райони, а тъй като търсенето на белези и улики наподобяваше много проследяването на дивеч в гора, можеше да се очаква, че то ще се извърши умело и успешно. Така че те пристъпиха с голямо усърдие и вещина към печалната си задача.
Абнър и Инок бяха единодушни, когато описваха в какво положение бяха намерили тялото: седял почти изправен, подпрян с гръб о гъст храст, стиснал в едната си ръка отчупена елшова клонка. Вероятно поради първото обстоятелство — седящата поза — тялото се бе предпазило от лакомията на лешоядните птици, които се виждаха да се реят над горичката; а второто — клонката в ръката — показваше, че злополучната жертва бе попаднала в тоя гъсталак, когато животът още не я е бил напуснал напълно. Сега всички се съгласиха с предположението, че младежът е получил смъртоносната рана в откритата равнина и се е довлякъл с последни сили до горичката, за да се скрие там. Изпокършените храсти потвърждаваха това. От огледа се установи, че до самия край на гъсталака бе станала отчаяна борба. Това се доказваше убедително от отъпканите клони, от дълбоките отпечатъци по влажната почва и от обилно пролятата кръв.
— Застреляли са го на открито поле, а той е дошъл тук да се скрие — каза Ейбирам. — Тези следи ясно показват това. Нападнала го е цяла орда червенокожи и момчето се е било като истински герой, докато са го надвили и тогава са го завлекли в храстите.
С това правдоподобно обяснение сега не се съгласи само един човек — мудният и упорит Ишмаел, който настоя да се огледа и тялото, за да се добие по-точна представа за нанесените рани. Огледът показа, че
