казваше, че тук се въртят червенокожи…
— Аз ли?! — провикна се брат й, бързайки да поправи грешката. — И тогава го казах, и сега го повтарям, и скоро ще видите, че е така: тетоните обикалят наоколо и голям късмет ще бъде, ако момчето успее да се скрие от тях.
— А аз мисля — заговори доктор Бациус изтежко, с онова чувство за собствено достойнство, което изпитва всеки, когато след трезво размишление е стигнал до определени изводи, — аз мисля, като човек, който не е добре запознат с обичаите и традициите на индианската война, особено из тия далечни равнини, но който, смея да кажа без самохвалство, умее да вниква в тайните на природата — аз, с моите скромни знания, мисля, че когато съществуват съмнения по някой важен въпрос, благоразумието изисква безусловно те да се отстранят.
— Стигат ми твоите докторски съвети! — сопна се Естър. — Достатъчно фокуси си правил със здравето на семейството ни! Бях си здрава и права, само се попресилих да вливам разум в главите на малките, а ти ме упои с лекарство, дето сега тежи на езика ми като гира на крилцето на колибри!
— Още ли й действа лекарството? — запита Ишмаел язвително. — Силен илач трябва да е, щом е могъл да скове езика на баба Истър!
— Приятелю — продължи докторът, като се опита с движение на ръката да укроти разгневената съпруга, — самото оплакване на добрата мисис Буш е достатъчно доказателство, че това средство не се е оказало чак толкова силно, колкото се мисли. Но да се върнем на отсъстващия Ейза. Има съмнения за съдбата му и предложение как да се реши въпросът. В естествените науки винаги е desideratum61 да се установи истината; и съм склонен да мисля, че същото важи и в сегашния случай на несигурност в домашното огнище, която може да се сравни с вакуум, появил се там, където според законите на физиката трябва да има налице осезаеми веществени доказателства…
— Не го слушайте, той съвсем откачи! — викна Естър, като забеляза, че останалите му бяха дали ухо с голямо внимание дали защото бяха съгласни с предложението му, или защото не можеха да схванат смисъла му. — Във всяка дума, която изрече, има от тая упойка.
— Доктор Бациус иска да каже — вметна скромно Елен, — че щом като според някои от нас Ейза е в опасност, а други мислят обратното, цялото семейство трябва да отдели някой и друг час, за да го потърси.
— Така ли смята? — прекъсна я майката. — Тогава доктор Бациус е по-умен, отколкото предполагах! Момичето е право, Ишмаел, и трябва да постъпим така, както казва. Аз сама ще нарамя пушка и горко на оня червенокож, който ми се изпречи на пътя! Не за пръв път ще дърпам спусък. Да! И не за пръв път ще чуя да изпищи индианец, колкото и да ми е жал за него!
Настроението на Естър се предаде и на синовете й, като боен вик, който въодушевява. Те наскачаха вкупом и заявиха, че са готови да подкрепят смелото решение на майка си. Ишмаел благоразумно се поддаде на порива, на който не можеше да устои, и след няколко минути жената се яви с пушка на рамо, готова да поведе лично ония от потомците си, които решат да я последват.
— Който иска, нека остане с децата — каза тя, — а който няма пилешко сърце, да тръгне с мен!
— Не е хубаво, Ейбирам, да се оставят колибите без надзор — прошепна Ишмаел, поглеждайки нагоре.
Този, към когото се обърна, трепна и отговори с необикновена разпаленост:
— Аз ще остана да пазя лагера.
Десетина гласа моментално възразиха на това предложение. Ейбирам е нужен да показва местата, където е видял вражеските следи. А заядливата му сестра подхвърли язвително, че това не е достойно за мъж като него. Ейбирам неохотно отстъпи и тогава Ишмаел даде нови разпореждания за защитата на лагера; всички се съгласиха, че това е много важно за тяхната сигурност и спокойствие.
Скватерът предложи поста комендант на крепостта на доктор Бациус, който обаче безпрекословно и малко високомерно отхвърли тази съмнителна чест, при което размени с Елен многозначителен поглед. Ишмаел излезе от затруднението, като назначи самата девойка за пазач, но оказвайки й толкова високо доверие, не пропусна да я обсипе с всевъзможни предупреждения и наставления. След тези подготвителни мерки младежите се заловиха да приготвят средствата за защита и сигналите за тревога, съобразени със силите и състава на гарнизона. Няколко големи камъка бяха довлечени на горната площадка и разположени на купчини до самия ръб, така че при нужда Елен и помощничките й да ги запокитят със слабите си ръце по главите на неканените гости, които при опит за нахлуване неминуемо ще бъдат принудени да се изкачат на възвишението по тесния и труден проход, за който вече няколко пъти споменахме. В добавка към това страшно препятствие загражденията бяха подсилени и направени почти непроходими. Натрупаха се и обилни запаси от по-дребни камъни, които можеха да бъдат хвърлени дори от по-малките деца, но които от такава височина биха могли да се окажат крайно опасни. На най-горната площадка събраха сухи листа и трески за сигнален огън; сега вече дори взискателният скватер счете, че крепостта може да издържи сериозна обсада.
Щом се реши, че скалата е достатъчно защитена, отрядът, съставен, тъй да се каже, за вилазка, потегли на опасната си експедиция. Най-отпред вървеше Естър, която, пременена в полумъжки дрехи и с оръжие в ръце като останалите, изглеждаше напълно подходящ предводител на групата гранични жители в груби одежди, които я следваха.
— Хайде, Ейбирам! — подвикна амазонката с треперлив и дрезгав глас, понеже много често го бе пресилвала. — Хайде, Ейбирам, забий нос в земята и тичай! Покажи, че си породиста хрътка и че добре са те дресирали. Нали ти видя отпечатъците от индиански мокасини, дай възможност и на други да ги видят! Върви! Върви напред, човече, води ни смело!
Братът, който, изглежда, винаги се прекланяше пред властната си сестра, и този път се подчини, но с такава явна неохота, че предизвика подигравателна усмивка дори у ненаблюдателните и мързеливи синове на скватера. Самият Ишмаел крачеше сред снажните си синове с вид на човек, който не очаква нищо от това търсене и с еднакво безразличие ще приеме неговия успех или провал. В такъв ред се движеше отрядът, докато крепостта така се смали в далечината, че едва се различаваше като мъглява точица на хоризонта. Досега бяха вървели мълчаливо и доста бързо, защото, минавайки хълм след хълм, без да срещнат нито едно същество, което да оживи еднообразието на пейзажа, безпокойството на Естър все повече растеше и сковаваше дори нейния език. Но тук Ишмаел реши да се спре и като спусна приклада на пушката от рамото си и го опря на земята, рече:
— Достатъчно. Следи от биволи и от елени колкото щеш, но къде са ти следите от индианци, Ейбирам?
— По на запад — отвърна шуреят, като показваше с ръка посоката. — Точно тук попаднах на еленска следа, а едва след като повалих елена, се натъкнах на следата на тетон.
— И хубаво си се оплескал от тая работа, драги! — викна скватерът, като сочеше подигравателно изцапаните с кръв дрехи на шурея си, а после тържествено показа на присъстващите собственото си облекло, за да подчертае разликата. — Ето на, прерязах гърлата на две бързи сърни и един скоклив елен и тук не остана ни петно, ни следа, а ти с несръчността си само създаваш работа на Естър и на дъщеричките й, като че ли по занаят си касапин. Да тръгваме, момчета, стига толкова. Аз съм вече стар и добре познавам следите в граничните райони; от последния дъжд тук не е минавал индианец. Вървете подире ми; ще тръгнем натам, където ще бъдем възнаградени за труда си поне с някой бивол.
— Вървете подир мен! — отекна гласът на Естър, която се устреми непоколебимо напред. — Аз ви водя днес и искам да ме следвате. Кажете ми, кой друг освен майката може да бъде водач, когато се търси загубеното й дете?
Ишмаел изгледа упоритата си съпруга с усмивка на жалостиво снизхождение. Той виждаше, че вече е избрала свой път — не тоя, по който водеше Ейбирам, и не тоя, по който сам скватерът бе решил да тръгне, и тъй като не искаше тъкмо сега да затяга много юздите на своята власт, подчини се на волята й. Но доктор Бациус, който досега бе мълчал и следвал замислено жената, в тоя момент сметна за уместно да надигне слабия си глас.
— Съгласен съм с вашия другар в живота, достойна и любезна мисис Буш — каза той, — и мисля, че някакъв ignis fatuus62 на въображението е подвел Ейбирам и са му се привидели белезите или симптомите, за които ни разправяше.
— Симптом си ти! — сряза го опърничавата съпруга. — Сега не е време за купешки думи и не му е тук
