уместно да каже гласно това, а се ограничи да отговори:
— Преживените опасности така здраво се бяха запечатали в паметта им, че и двамата помнеха много живо всички действащи лица.
Траперът гледаше настрана, сякаш се бореше с някакво дълбоко чувство; после се обърна отново към събеседника си и като го гледаше в лицето с честните си очи, в които обаче не се четеше вече предишното явно вълнение, продължи:
— Разказвал ли ти е за всички? Че всички са били червенокожи, с изключение на него и дъщерите на Мънро?
— Не. Имало и един бял, приятел на делауерите. Бил разузнавач в английската армия, но родом от колониите.
— Сигурно някой пияница, негоден скитник, като почти всички бели, които живеят сред индианците!
— Старче, белите ти коси би трябвало да те възпират от злословие! Аз говоря за човек с голяма душевна простота, но с истински достойнства. За разлика от повечето обитатели на граничните райони той събирал в себе си не най-лошите, а всички най-добри качества на двата народа. Този човек бил награден с най-прекрасния и може би най-редкия дар на природата — с умението да различава доброто от злото. Добродетелите му били добродетелите на простотата, защото били плод на начина му на живот, както и самите му недостатъци. По храброст не отстъпвал на червенокожите си събратя; по военно изкуство дори ги превъзхождал, понеже бил по-добре обучен. С една дума, бил „благородна издънка на човешкия род, но не се издигнал както трябва, защото бил расъл в гората“ — точно такива бяха думите на дядо ми, когато говореше за човека, когото ти, стари ловецо, си представяш толкова нищожен!
Траперът бе свел очи към земята, докато непознатият произнасяше тези слова с целия плам на великодушната младост. Той ту си играеше с ушите на кучето, ту опипваше грубата си дреха, отваряше и затваряше подсипа на кремъклийката си, при което ръцете му трепереха така, като че ли не бяха вече способни да си служат с оръжието. Когато разказвачът свърши, старецът додаде пресипнало:
— Значи, дядо ти не беше забравил съвсем този бял?
— О, не, дори дотам, че трима от нашето семейство вече носят името на този разузнавач.
— Името ли, казваш? — възкликна старецът сепнато. — Как!? Името на самотния, неук ловец? Нима такива големи хора, богати, почитани и най-вече човечни, носят неговото име?
— Носят го брат ми и двама от братовчедите ми, макар че не зная подхождат ли им ласкавите думи, с които ги описваш.
— Неговото име ли, казваш? Написано по същия начин: започва с буквата „Н“ и свършва с „л“?
— Точно така — отговори с усмивка младежът. — Не, не, ние не сме забравили нищо, свързано с него. Кучето ми, което в момента гони елен недалеч оттук, произлиза от хрътката, която този разузнавач пратил като подарък на приятелите си. Той винаги имал кучета от тая порода; никъде в целите Щати няма да намериш куче с такъв остър нюх и такива бързи крака.
— Хекторе! — промълви старецът, мъчейки се да сподави вълнението, което го душеше, и заговори на кучето си с тон, с какъвто би говорил на дете. — Чуваш ли, песчо? Имаш в прериите кръвни роднини! Името… О, това е чудесно… Наистина чудесно!
Но не можа да издържи повече. Обезсилен от бликналите необикновени и неизпитвани досега чувства, трогнат от скъпи спомени, пробудени тъй странно и неочаквано, старецът успя само да добави с глух, неестествен глас, като с мъка се владееше:
— Момко, аз съм тоя разузнавач; някога — воин, сега — жалък трапер! — По хлътналите му бузи потекоха сълзи като отдавна пресъхнали извори. Заровил лице между коленете си, той за приличие покри глава с еленовата си дреха и зарида гласно.
Тази сцена не можеше да не развълнува присъстващите. Пол Ховър бе ловил жадно всяка дума на разговора, слушайки поред двамата събеседници, и колкото по-напрегнат ставаше диалогът, толкова повече се възбуждаше. Несвикнал на такива необичайни вълнения, той извръщаше лице ту насам, ту нататък, за да избегне — сам не знаеше какво, докато не видя сълзите и не чу риданията на стареца. Тогава скочи изведнъж и като сграбчи яростно госта за гърлото, запита с какво право разплаква престарелия му другар. Но в същия миг се опомни, пусна капитана и като протегна ръка в буйна радост, улови доктора за косата, която моментално разкри изкуствената си природа, залепвайки за пръстите му и оголвайки бялото лъскаво теме на естественика.
— Какво ще кажеш за това, господин Събирачо на буболечки? — не викна, а направо изрева пчеларят. — Хубава пчелица намерихме в хралупата, а?
— Забележително! Чудесно! Поучително! — откликна с просълзени очи и развълнуван глас любителят на природата, като намести добродушно перуката си. — Рядко и похвално събитие! Макар че според мен тук не се вижда обичайната връзка между причина и следствие.
Но след този внезапен изблик вълнението бързо се уталожи и тримата очевидци на тази сцена наобиколиха трапера, чиито старчески сълзи предизвикваха благоговение.
— Трябва да е истина, иначе отде ще знае толкова добре тази история, известна на малцина извън семейството ни — забеляза най-после младият, капитан и открито избърса очите си, с което не се срамуваше да покаже колко много е развълнуван самият той.
— Истина ли? — повтори Пол. — Ако са нужни още доказателства, аз съм готов да потвърдя всичко под клетва! Зная, че всяка думица тук е свята истина!
— А ние мислехме, че отдавна е умрял! — продължи капитанът. — Дядо ми склопи очи на преклонна възраст, а мислеше, че е много по-млад от приятеля си.
— Рядко се случва на младостта да види слабостта на старческите години! — забеляза траперът, като вдигна глава и огледа всички със спокойно достойнство. — Ако аз съм тук, млади момко, значи, така е угодно на Всевишния, който ме е щадил заради скритите си цели и ме е поживил осемдесет дълги и трудни години. Няма защо да се съмняваш, аз съм човекът, за когото става дума: защо да отида в гроба с такава плиткоумна лъжа на устата?
— Не се съмнявам ни най-малко в думите ти, само се чудя, че е така! Но защо те намирам, уважаеми и прекрасни приятелю на моите родители, сред тая пустош, толкова далеч от източните райони, където животът е по-удобен и по-безопасен?
— Дойдох в тези степи, за да не чувам удара на брадвата; защото тук, то се знае, никога няма да стъпи секач! Ала и аз мога да ти задам същия въпрос. Да не би да си от отряда, който Щатите изпратиха тук, в новите си земи, да видят изгодна ли е покупката?
— Не, не съм от тях. Луис се движи нагоре по реката, неколкостотин мили оттук. Аз идвам тук по лична работа.
— Когато човек загуби сили и зрение и не може вече да стреля дивеч, няма нищо необикновено, ако замени пушката с капан и почне да се навърта около леговищата на бобъра. Но учудва ме, че такъв млад и преуспяващ човек, при това с писмена заповед от Великия баща59, скита из прериите, даже без слуга, който да се грижи за него!
— Присъствието ми тук няма да ти се види чудно, ако знаеш причината му; а ще я узнаеш, ако си склонен да чуеш моята история. Както виждам, всички сте честни хора, готови да помогнат на човек, преследващ благородна цел, а не да го предадат.
— Хайде, разказвай тогава, разказвай спокойно — рече траперът, като седна по-удобно и кимна на младежа да последва примера му.
Последният охотно прие поканата. И когато Пол и докторът се разположиха всеки както му хареса, новодошлият почна да разказва за необикновените обстоятелства, които го бяха довели в тоя пущинак.
ГЛАВА XI
Такова мрачно небе няма да се
проясни, без буря.
