докосват одеждата му. Те знаят, че Уаконшече, злият дух, обича чедата си и няма да остави ненаказан оня, който им причини зло.
Старецът изрече тези слова със зловещо-наставнически тон и веднага се отдалечи, сякаш да подчертае, че няма какво повече да каже. Очакванията му се оправдаха. Воинът, към когото се бе обърнал, не закъсня да предаде тази важна новина на целия ариергард и след малко естественикът стана предмет на всеобщо почтително любопитство. Траперът знаеше, че туземците често се прекланяха пред злия дух, за да го умилостивят, и с вид на пълно безразличие зачака резултатите от хитростта си. Скоро той видя как тъмните фигури една по една шибнаха конете си и препуснаха напред, към средата на отряда, докато най-после при него и при Овид остана само Уюча. Тъпотата на този подъл индианец, който продължаваше с някакво глупаво възхищение да зяпа мнимия магьосник, беше сега единствената пречка за успешния завършек на хитрия му план.
Познавайки нрава на тоя червенокож, старецът побърза да се отърве и от него. Като препускаше редом с Уюча, той каза с ласкав шепот:
— Пил ли е днес моят брат от млякото на Големите ножове?
— Хау! — възкликна тетонът и при този въпрос всичките му празни мисли се върнаха от небето на земята.
— Защото великият вожд на моя народ, който язди отпред, има крава, чието виме е винаги пълно. Зная, че след малко той ще каже: „Не е ли пресъхнало гърлото на някой от моите червени братя?“
Едва произнесе тези думи, и Уюча на свой ред шибна коня си и скоро се смеси с останалите силуети, които яздеха с умерен ход на петдесетина метра по-напред. Траперът, който знаеше колко лесно и внезапно се променя настроението на индианците, побърза да се възползва от благоприятния случай. Той отпусна поводите на нетърпеливия си жребец и само след миг беше отново до Овид.
— Виждаш ли оная мигаща звездичка над прерията, може би на четири пушки разстояние оттук, малко на север?
— Да, тя е от съзвездието…
— Пет пари не давам за твоите съзвездия, човече, ами те питам виждаш ли звездата? Кажи ми на прост и ясен език: да или не?
— Да.
— Щом се обърна гърбом към теб, ще дръпнеш юздите на магарето и ще го задържаш, докато индианците се загубят от погледа ти. Тогава се уповавай на Бога и нека оная звезда ти бъде пътеводител. Не завивай нито надясно, нито наляво и използвай добре времето си, защото добичето ти не е твърде бързоного, а всяка крачка, повече, която успееш да направиш в тая прерия, ще удължи времето на свободата ти или на живота ти.
Без да дочака въпросите, с които естественикът се готвеше да го обсипе, старецът пак отпусна поводите на коня си и скоро също се смеси с групата ездачи отпред.
Овид остана сам. След малко той даде знак — по-скоро от отчаяние, тъй като не бе разбрал много добре указанията на трапера — и Азинус се подчини послушно на волята на господаря си и съответно забави крачка. Но тъй като тетоните препускаха в лек галоп, само няколко секунди след като магарето намали ход, ездачът му ги загуби съвсем от очи. Като не знаеше какъв план да следва, какво може да очаква, на какво да се надява, а мислеше само как по-скоро да се избави от опасните си съседи, докторът първо провери опипом дали чантата с жалките останки от образците и записките му е окачена здраво на седлото, обърна добичето в казаната посока и като риташе бясно, скоро накара търпеливото животно да побегне в бърз тръс. Но едвам успя да се спусне в една долчинка и да се изкачи на отсрещния хълм, когато чу или му се стори, че чува името си, изтръгнато на чист латински от двайсет тетонски гърла. Тази измама на слуха още повече разпали усърдието му, и никога учител по езда не е прилагал изкуството си с такова старание, с каквото естествоизпитателят забиваше пети в ребрата на Азинус. Тази борба продължи без прекъсване няколко минути и по всяка вероятност щеше да продължи и до ден-днешен, ако кроткото животно накрая не излезе от кожата си. Заимствайки от своя стопанин начина, по който той изразяваше възбуждението си, Азинус на свой ред реши да използва по новому копитата си: в негодуванието си ги вдигна едновременно във въздуха, с което и реши моментално спора в своя полза. Овид напусна седлото като позиция, която не можеше да удържи повече, ала няколко секунди продължи да се носи напред в същата посока, докато магарето с вид на победител завладя бойното поле и захрупа сухата трева — плодовете на победата.
Когато доктор Бациус се изправи отново на крака и събра мислите си, разстроени от твърде прибързаното изоставяне на позицията, той се върна да търси образците и магарето си. Азинус прояви великодушие, като посрещна радушно господаря си, и оттук нататък естественикът продължи набелязания път с похвално усърдие, но обуздал излишната си разпаленост.
В това време старият трапер следеше внимателно развоя на важното начинание, което бе започнал. Овид не се излъга, като предположи, че вече са забелязали отсъствието му и го търсят, при все че въображението му бе преобразило виковете на индианците във всеизвестната латинизирана форма на името му. А истината беше проста: воините от ариергарда не бяха пропуснали да предупредят авангарда за тайнствената сила, с която траперът бе благоволил да надари неподозиращия естественик. Същото безгранично изумление, което при получаването на това известие бе подтикнало хората от ариергарда да минат напред, сега накара мнозина от авангарда да минат назад. Докторът, разбира се, не се оказа на мястото си и дивият вик, който той чу, беше просто изблик на разочарованието на индианците.
Но Матори неволно подпомогна находчивия план на трапера, като бързо и властно прекрати този опасен шум. Когато редът бе възстановен и вождът разбра защо младите му воини се бяха държали така недостойно, старецът, който стоеше до Матори, с тревога забеляза пламъчето на съживено недоверие, което блесна на тъмното му лице.
— Къде е вашият магьосник? — запита вождът, като се обърна внезапно към трапера, сякаш хвърляше върху него вината за изчезването на Овид.
— Способен ли съм да кажа на моя брат колко звезди има на небето? Пътищата на великия магьосник не се схождат с пътищата на простосмъртните.
— Чуй ме, белоглави, и внимавай в думите ми — продължи Матори, като се наведе към грубоватия лък на седлото си, сякаш беше средновековен рицар от някакъв благороден род и говореше с високомерния тон на господар. — Дакотите не са си избрали за вожд жена. Когато Матори почувства силата на великата магия, ще затрепери, а дотогава ще гледа със собствените си очи, а не с очите на бледолик. Ако вашият магьосник не се върне до утре при своите приятели, младите ми воини ще тръгнат да го търсят. Ушите ти са отворени. Толкова!
Тази голяма отсрочка никак не огорчи трапера. Той и по-рано бе подозирал, че предводителят на тетоните е от ония дръзки души, които смело прекрачват границите, в които възпитанието и традициите държат човека във всяко общество, но сега ясно разбра, че ако иска да измами вожда, трябва да измисли някаква по-тънка хитрост от тая, с която бе успял да изиграе хората му. Но появата на скалата, чиято гола, назъбена грамада изплува внезапно от мрака пред тях, сложи край на разговора, тъй като Матори насочи всички свои мисли към плановете си да сложи ръка върху останалото имущество на скватера. Радостен шепот премина през отряда, когато всеки тъмнолик воин видя пред себе си въжделената цел, а после и най-тънкият слух напразно би се напрягал да долови някакъв звук, по-силен от шумоленето на нозе във високата трева на прерията.
Но не беше тъй лесно да се измами бдителността на Естър. Тя отдавна се ослушваше тревожно в подозрителния шум, който се приближаваше откъм голата равнина, а и внезапният вик на червенокожите също не убягна от вниманието на неуморните часови. Индианците, които се бяха спешили наблизо, още не бяха успели да заобиколят подножието на скалата безшумно и дебнешком, както се движат винаги, когато екна гласът на амазонката:
— Кой е там долу? Отговаряйте, ако ви е мил животът! Сиукси ли сте или дяволи, не ме е страх от вас!
Викът не получи отговор. Всеки воин бе замрял на мястото си, уверен, че тъмната му фигура се слива със сенките на равнината. Точно тоя момент траперът избра за бягство. Той и приятелите му бяха оставени под надзора на тия, на които бе възложено да пазят конете, и тъй като никой от тях не слезе от седлото, сега като че ли беше сгодно време за изпълнение на замисъла му. Вниманието на пазачите беше приковано в скалата, а гъстият облак, който минаваше в тоя момент над главите им, затъмни дори слабата светлина,
