излъчвана от звездите. Прилепвайки се до шията на коня си, старецът прошепна:
— Къде е кученцето ми? Къде е Хектор?… Къде си, песчо?
Кучета улови добре познатите звуци и отговори с приятелско скимтене, което заплашваше да премине в пронизителен вой. Траперът се канеше да се изправи след това успешно начало, когато усети на гърлото си ръката на Уюча, който очевидно бе решил да заглуши гласа му чисто и просто като го удуши. Възползвайки се от това обстоятелство, траперът издаде отново тих звук, като че се напрягаше да си поеме дъх, и в отговор вярната хрътка изскимтя повторно. Уюча моментално пусна господаря, за да излее злобата си върху кучето. Ала в тоя миг отново се чу гласът на Естър. Индианецът забрави всичко друго и наостри уши.
— Ех, скимтете и вийте, преправяйте си гласовете както щете, изчадия на мрака! — викна тя с преграквал, но горд смях. — Зная ви аз. Почакайте, ей сега ще ви светна, да можете да вършите поразиите си! Подхвърли въгленче, Фиби, подхвърли въгленче, да запалим огън, та да видят баща ти и батковците ти, че ги чакаме тук да посрещат гости.
Едва издума това и на самия връх на скалата блесна силна светлина като ярка звезда; след това се появи пламък, който изплези раздвоен език, заизвива се в огромния куп вършини и лумна нагоре в плътна маса, разлюляна от вятъра, която хвърляше ярък отблясък върху всеки предмет около себе си, докъдето стигаше светлината. Отгоре проехтя подигравателен смях, към който се присъединиха всички деца, сякаш ликуваха, че са разкрили тъй успешно коварните замисли на тетоните.
Траперът се огледа, за да провери готови ли са приятелите му. Подчинявайки се на сигналите, Мидълтън и Пол бяха се поотдръпнали настрана и сега очевидно чакаха третото изскимтяване на кучето, за да побягнат. Хектор, изплъзнал се от дивия си преследвач, отново се бе изтегнал на земята до коня на господаря си. Но светлият кръг постепенно се разширяваше, ставаше все по-ярък, и старецът, на когото очите и разсъдъкът тъй рядко му изневеряваха, търпеливо зачака по-благоприятен момент, за да изпълни плана си.
— Хайде, Ишмаел, мъжо мой, ако очите и ръката ти са верни както винаги, тъкмо сега е време да напердашиш тия червенокожи, които са решили да сложат ръка на цялото ти имущество, даже на жена ти и децата ти! Хайде, мъжленце, покажи им какъв си и от какво си племе!
От далечината, отдето се приближаваше скватерът със синовете си, се чу вик, който известяваше на женския гарнизон, че помощта е близка. Естър отговори на този успокоителен звук с ново хрипкаво провикване и в изблик на радост се изправи с цял ръст на скалата, да я видят всички отдолу. Без да мисли, че така се излага на опасност, тя тъкмо се канеше да замаха ликуващо, когато Матори изскочи като тъмна сянка в кръга на светлината и изви ръцете й. На върха се мярнаха още трима воини — три силуета, като голи демони, реещи се в облаците. Във въздуха се размахаха факлите на сигналния огън; след това настъпи непрогледна тъмнина, също като в оня трепетен миг, когато угасват последните лъчи на слънцето, затъмнени от изплуващия диск на луната. Индианците на свой ред нададоха вик на тържество, а след тях — не като подражание, а по-скоро като съпровод — прозвуча силният, продължителен вой на Хектор.
За миг старецът се озова между конете на Мидълтън и Пол и ги улови за юздите, за да задържи нетърпеливите им ездачи.
— Тихо, тихо! — зашепна той. — Сега за щастие очите им не виждат, сякаш Господ ги е ослепил, ала ушите им са отворени. Тихо, тихо! Най-малко двеста метра трябва да се движим бавно.
Следващите пет минути на неизвестност се сториха като вечност на всички с изключение на трапера. Когато постепенно зрението им се възвърна, всекиму се стори, че мракът, който се възцари мигновено, щом угасна огънят на върха, ще се смени с ярка пладнешка светлина. Постепенно старецът позволи на конете да ускорят крачка, докато стигнаха средата на една от низините в прерията. Тогава с тих смях той отпусна поводите и рече:
— А сега нека препускат колкото им държат краката, ала карайте по сухата трева, тя ще заглуши тропота на копитата.
Излишно е да обясняваме с каква радост го послушаха всички. След няколко минути бегълците изкачиха билото на един хълм и като го превалиха, продължиха с възможната най-голяма бързина, на която, бяха способни конете им, следвайки посочената звезда, както платноход в морето се устремява към маяка, който му сочи пътя към безопасното пристанище.
ГЛАВА XXII
И облаци, и слънчеви лъчи,
що сенки хвърляха и светлина,
стопиха се, не виждат ги очи
във тихата небесна висина.
Над мястото, току-що напуснато от бегълците, лежеше същата дълбока тишина, както и в мрачните степи пред тях. Дори траперът, колкото и да напрягаше острия си слух, не можеше да долови нито един от познатите признаци, които биха потвърдили важното обстоятелство, че между хората на Матори и Ишмаел се е завързал бой; конете ги бяха отнесли толкова далеч, че шумът на сражението не би стигнал до ушите им, а и нищо друго не показваше, че то наистина е започнало. От време на време старецът промърморваше недоволно, но изразяваше растящата си тревога само с това, че непрекъснато подканяше конете да бързат. Пътем той показа опустялата блатиста котловина, където семейството на скватера бе разположило лагера си вечерта, когато за пръв път го представихме на читателя, след което потъна в зловещо мълчание — зловещо, понеже спътниците му вече достатъчно познаваха неговия нрав и разбираха, че само действително критични обстоятелства можеха да нарушат невъзмутимото спокойствие на стареца.
— Не препускахме ли достатъчно? — запита, след няколко часа Мидълтън, обезпокоен в състояние ли са нежни създания като Инес и Елен да понесат такава умора. — Яздихме бързо и изминахме доста път през равнината. Време е да потърсим място за почивка.
— Търсете го в небесата, щом не ви е по силите да продължавате — измърмори старият трапер. — Ако бяхме сигурни, че тетоните и скватерът са се счепкали, както беше редно да се очаква, щяхме да имаме време да се поогледаме и да помислим не само за рисковете, а и за удобствата на пътуването, но при сегашното положение на нещата мисля, че ако затворим очи и заспим, без да се скрием в някакво убежище, почивката би означавала, сигурна смърт или плен до края на живота ни.
— Не зная — отвърна младият капитан, който мислеше повече за страданията на крехкото същество, което подкрепяше, отколкото за предупрежденията на опитния си спътник, — не зная. Изминахме много мили и аз не виждам особени признаци за опасност. Ако пък се боиш за себе си, добри ми приятелю, повярвай ми, ти се заблуждаваш, защото…
— Да беше жив дядо ти и да се намираше тук — прекъсна го старецът, като протегна ръка и сложи тържествено длан върху рамото на Мидълтън, — не би изрекъл такива думи. Знаеше той, че дори в разцвета на годините, когато окото ми беше по-остро от око на ястреб, а нозете ми — по-леки от крака на сърна, никога не съм се вкопчвал прекалено жадно в живота, тъй че защо да изпитвам сега детинска привързаност към него, когато зная, че е толкова суетен, пълен с болка и печал? Каквото и зло да са способни да ми причинят тетоните, няма да видят жалък и немощен трапер, който крещи от болка и моли за пощада.
— Прости ми, мой достойни, мой неоценими приятелю! — възкликна засраменият младеж, като стисна горещо ръката, която траперът искаше да отдръпне. — Не съзнавах какво говоря… или по-право, мислех само за тия, с чиято слабост трябва преди всичко да се съобразяваме.
— Достатъчно. У теб говори природата, а тя винаги има право. В случая дядо ти би постъпил точно по същия начин. Ех, колко зими и лета, есени и пролети се изтърколиха над бедната ми глава, откакто се сражавахме с него сред червените хурони от езерата в Скалистите планини на стария Йорк! И колко прекрасни елени е повалила ръката ми от тоя ден, а и колко разбойници-мингоси! Кажи ми, момко, разказвал ли ти е генералът — защото чух, че после станал генерал — разказвал ли ти е как убихме елена през нощта, когато разузнавачите на това проклето племе ни подгониха към пещерите на острова, и как ядохме и пихме
