там колкото ни душа иска, без да ни е грижа за нищо?
— Често ми е разказвал до най-малка подробност за тази нощ, само че…
— Ами за певеца? Зинал с цяло гърло и гласът му кънти посред битката! — добави старецът и се разсмя весело, сякаш се радваше на силата на паметта си.
— За всичко, за всичко — нищо не беше забравил, дори и най-дребните случки. А ти да не би…
— Какво? Значи, ти е разправял за оня дявол зад дънера?… И за нещастника, който падна във водопада?… И за негодника на дървото?
— За всички и за всичко, за всяка подробност, свързана с това. Предполагам, че…
— Да — продължаваше старецът и гласът му показваше с каква яснота се бяха запечатали тези картини в съзнанието му, — седемдесет години съм живял в горите и в пустинята и ако някой може да твърди, че познава света и е видял много страхотии, това съм аз! Но никога преди и след това не съм виждал човек в такова смъртно отчаяние, както тоя червенокож. Ала гордостта не му позволяваше нито да каже дума, нито да извика, нито да признае безнадеждното си положение! Такъв им е нравът и той достойно издържа докрай!
— Слушай, стари траперю — прекъсна го Пол, който досега бе яздил, в необичайно за него мълчание, щастлив, че Елен го е обхванала с ръка през кръста. — Денем очите ми са верни и остри като на колибри, ала при звездна светлина не мога да се похваля със същото. Какво шава там в падината? Болен бивол ли се влачи, или е някой заблуден кон на тетоните?
Всички се спряха да видят какво им показва Пол. Почти през целия път те бяха яздили през тесни котловини, за да се крият в сянката им, но точно сега се бяха изкачили по билото на един хълм, за да прекосят същата тая падина, в която забелязаха непознатото животно.
— Да се спуснем там — предложи Мидълтън. — Звяр ли е или човек, ние сме достатъчно силни, за да не се боим от него.
— Хм, да не беше това на практика така невъзможно — промърмори траперът, — да не беше това на практика невъзможно, щях да кажа, че е човекът, който скита да търси влечуги и насекоми — нашият спътник, докторът.
— Какво невъзможно има тук? Нали сам му каза да държи тази посока, за да се присъедини към нас?
— Да, ама не съм му казвал да изпревари кон с магаре… Но ти си прав… прав си — додаде траперът, когато разстоянието постепенно намаля и се увери с очите си, че действително вижда Овид и Азинус. — Напълно си прав, макар че това е истинско чудо. Господи, какво не прави страхът!… Е, как е, приятелю? Май доста сте се озорил, докато изминете толкова път за тъй кратко време. Удивително бързокрако е това магаре!
— Азинус е капнал — отговори тъжно естественикът. — Това животинче не е спирало, откакто се разделихме с вас, но сега не иска да чуе никакви увещания и подкани да продължава. Надявам се, че в момента нямаме причина да се страхуваме от индианците?
— Не бих казал, не бих казал! Работата между скватера и тетоните не се разви както трябва и сега не мога да гарантирам за скалпа на нито един от нас. Горкото добиче няма вече сили! Карал си го да тича по- бързо, отколкото му се полага по природа, затова е като задъхана хрътка. Дори когато човек бяга да спаси кожата си, не бива да забравя жалост и мярка.
— Ти посочи звездата — отвърна докторът — и аз реших, че трябва с всички сили да се движа по тоя път.
— Да не би да се надяваше да я стигнеш с такава бързина? Ех, говориш смело за божите твари, но виждам добре, че си дете по отношение на всичко, що се отнася до техните способности и инстинкти. В какво ли окаяно положение щеше да бъдеш ти, ако се беше наложило да бягаме пеш бързо и надалеч?
— Грешката е в устройството на четириногото — каза Овид, чийто кротък нрав не можа да изтърпи толкова чудовищни обвинения. — Ако двата му крака бяха заменени с въртящи се лостове, половината умора щеше да му се спести…
— Какви ти там лостове, човече! Преумореното магаре си е преуморено магаре и който отрича това, е негов побратим. Няма как, капитане, ще трябва да избираме една от двете злини: или да изоставим тоя човек, който е преминал с нас толкова сполуки и беди, че няма да ни е лесно да го напуснем, или да потърсим скривалище, където животното да си почине.
— Уважаеми венаторе! — възкликна изплашеният Овид. — Заклевам те във всички тайни връзки на общата ни природа, във всички скрити…
— Охо, страхът го накара да вложи малко разум в приказките си! Действително, противно на природата е да се изоставя брат в беда и Господ ми е свидетел, че никога не съм извършвал такова срамно нещо. Прав си, приятелю, прав си, всички трябва да се скрием, и то колкото се може по-скоро. Но какво да правим с магарето! Приятелю докторе, наистина ли цениш живота на това създание?
— То ми е стар и верен слуга — отвърна безутешният Овид — и ще ми бъде мъчно, ако му се случи нещо лошо. Да му вържем крайниците и да го оставим да си почине на това тревисто островче. Гарантирам, че на сутринта ще го намерим, където сме го оставили.
— Ами сиуксите? Какво ще стане с животинчето, ако някой от тия червенокожи дяволи съзре ушите му, щръкнали над тревата като два стръка лопен? — извика пчеларят. — Ще го надупчат с толкова стрели, колкото карфици има на женски игленик, и на всичко отгоре ще си помислят, че са повалили прадядото на всички зайци! Ала мога да се закълна, че ще открият грешката си още с първата хапка!
Тук се намеси Мидълтън, комуто бе започнал да дотяга проточилият се спор, и тъй като поради чина си се ползваше с уважение, бързо успя да убеди двете страни да се съгласят на един вид компромис. Покорният Азинус, твърде кротък и уморен, за да окаже съпротива, скоро бе вързан и положен да легне на сухата трева, където господарят му го остави с пълна увереност, че след няколко часа ще го намери пак на същото място. Старецът възразяваше енергично против това решение и няколко пъти намекна, че ножът ще свърши по-добра работа от въжето, но молбите на Овид спасиха живота на бедното животно, а и на самия трапер скришом му беше жал да го убива. Когато Азинус бе настанен по тоя начин, както смяташе господарят му — на сигурно и безопасно място, бегълците тръгнаха да търсят къде да се разположат на почивка самите те, докато добичето възстанови силите си.
Според изчисленията на трапера от началото на бягството бяха изминали двайсет мили. Крехката Инес започна да клюма от умора; Елен, макар и по-издръжлива, все пак като жена не можеше да не се почувства изнурена от непосилното напрежение. Самият Мидълтън също нямаше нищо против да отдъхне и дори здравият и жизнерадостен Пол не би се поколебал да признае, че малко почивка нямаше да навреди никому. Само старецът като че ли оставаше безразличен към естествените повели на природата. Макар и несвикнал с необичайния начин на придвижване, към който беше принуден да прибегне, той изглеждаше неуязвим от слабостите, присъщи на човека. Наглед толкова близко до разтление, измършавялото му тяло все още се държеше като ствол на вековен дъб, който стои изсъхнал, оголен, обрулен от ветровете, ала непревзимаем и твърд като камък. Сега той тутакси се залови да търси място за почивка с цялата енергия на младостта, уравновесена от благоразумието и опитността на преклонната възраст.
Обраслата с трева падина, където бегълците се срещнаха с доктора и където, след това оставиха магарето, ги изведе подир малко на място, където вълнистите хълмове на прерията се преливаха в обширна плоска равнина, покрита на много мили със същия буренак.
— Аха, ето тук е тъкмо за нас, тук е тъкмо за нас — рече старецът, когато стигнаха края на това море от изсъхнала трева. — Това място ми е познато, често съм лежал с дни в скритите му ями, докато червенокожите гонеха биволи из степта. Оттук нататък трябва да вървим много предпазливо, за да не оставим широка следа: може да я забележат, а любопитството на индианеца е опасен съсед.
Като мина пред всички, той избра място, където коравата трева се издигаше по-високо, права и гъста като тръстиков храсталак. Тук той пристъпи изпървом сам, после заповяда на другите да го последват един по един, като се стараят да вървят по стъпките му. Когато се вдълбочиха по тоя начин на сто-двеста крачки в най-гъстия треволяк, траперът заръча на Пол и Мидълтън да продължават направо все по-навътре, а сам той слезе от коня и по собствената си следа се върна в началото на поляната. Тук прекара доста време, като изправяше утъпканата трева и се стараеше да заличи по възможност всякакви следи от минаването им.
Междувременно останалите продължаваха напред — много бавно и с много усилие, — докато
