вкусни биволи, повече елени и всякакви дарове божи в изобилие, тъй че няма да бъдем лишени от нищо. Може дори да убием бобър и да се гощаваме с опашката му, която е рядко лакомство.75
— По какъв път смяташ да продължим, когато отклониш тези копои от следите ни? — запита Мидълтън.
— Моят съвет е — вметна Пол — да стигнем колкото е възможно по-скоро някоя река и да поемем надолу по течението й. Дайте ми топола и за едно денонощие ще ви издялам лодка, която ще побере всички ни без магарето. Елен е сръчно момиче, но не е добра ездачка и много по-удобно ще й бъде да измине с лодка шестстотин-осемстотин мили, отколкото да препуска като сърна из прерията; и при това по водата не остава следа.
— Е, в това не съм сигурен — възрази траперът. — Понякога ми се струва, че очите на червенокожия биха открили следа и във въздуха.
— Погледни, Мидълтън — възкликна Инес във внезапен изблик на младежка жизнерадост, забравила за миг положението си, — колко красиво е небето! То като че ли обещава по-щастливи дни!
— Да, чудесно е! — отвърна мъжът й. — Прекрасна е онази яркочервена ивица, а ето там е още по- ярка. Рядко съм виждал такъв великолепен изгрев.
— Изгрев! — повтори бавно старецът и се изправи с целия си висок ръст, вперил замислено очи в сменящите се и наистина красиви багри, които заливаха небосвода. — Изгрев! Не ми харесват мен такива изгреви. Ех, хубаво са ни надхитрили тия дяволи! Прерията гори!
— Бог да ни е на помощ! — извика Мидълтън и притисна Инес до гърдите си, сякаш да я предпази от неминуемата опасност. — Няма време за губене, старче, всяка секунда струва колкото цял ден. Да бягаме!
— Накъде? — запита траперът и със спокойно достойнство му даде знак да си стои на мястото. — В тоя пущинак от трева и тръстика си като кораб без компас сред безбрежните езера. Една погрешна стъпка може да погуби всички ни. Рядко се случва, млади войниче, дори и при най-близка опасност да няма достатъчно време да се помисли, преди да се пристъпи към действие. Затова нека почакаме да видим какво ще ни подскаже разумът.
— А аз мисля — каза Пол Ховър, като се оглеждаше с явна тревога, — че ако този сух буренак се подпали здравата, пчелицата ще трябва да литне доста по-високо, за да не опърли крилцата си. Така че, стари траперю, аз съм съгласен с капитана и казвам: бързо на конете и да бягаме!
— Не си прав… и двамата не сте прави: човек не е животно, та да се води само от инстинкта си и от това, което смътно е доловил по миризмата във въздуха или по някакво шумолене; той трябва да гледа и да разсъждава, а после да решава. Затуй вървете с мен малко наляво, към онова хълмче, откъдето можем да огледаме наоколо.
Старецът махна властно с ръка и без повече умуване тръгна към посоченото място, последван от своите разтревожени спътници. По-неопитно око от неговото едва ли би забелязало такова малко възвишение: то приличаше просто на издутина сред полето, където тревата беше по-висока. Когато обаче стигнаха там, оскъдната трева показваше, че на това място няма оная влага, която подхранваше гъстия буренак в по- голямата част от равнината наоколо, и по това именно траперът позна отдалеч, че под нея се крие възвишение. Тук загубиха няколко минути да късат върховете на тревата, която, въпреки изгодната им позиция, се издигаше дори над главите на Мидълтън и Пол; така можеха свободно да огледат заобикалящото ги море от пламъци.
Страшната гледка никак не засили надеждите им за благополучен изход. Макар че бе почнало да се разсъмва, ярките краски на небето ставаха все по-гъсти, сякаш бясната стихия бе влязла в нечестив двубой със слънчевата светлина. Тук-там по края на равнината се извиваха огнени езици като трептящо Северно сияние, но по-буйни и по-страшни по тон и по игра на багрите. Тревогата върху суровото лице на трапера забележимо се засили, но той продължаваше да следи хладнокръвно пожара, който се разстилаше на широк пояс около мястото, където бяха намерили убежище, докато обхвана целия хоризонт.
Старецът поклати глава, поглеждайки отново натам, откъдето опасността като че ли беше най-близка и идеше най-бързо, и каза:
— Ех, излъгахме се, като мислехме, че сме заличили следите си. А ето ви доказателство, че тетоните не само знаят къде сме залегнали, но и възнамеряват да ни опушат и да ни измъкнат оттук като спотаили се хищници. Вижте, тия дяволи са подпалили тревата около цялата низина едновременно и сега сме заобиколени отвсякъде от огън, както остров — от вода.
— На конете и да препускаме! — извика Мидълтън. — Да не даваме живота си без борба!
— Къде ще отивате? Да не би тетонският кон да може като саламандър76 да мине невредим през пламъците? Или мислите, че Бог ще направи чудо заради вас, както в старо време, и ще ви прекара непокътнати през тая пещ, която виждате да пламти там долу под червеното небе? А зад огнената стена има сиукси, които ни дебнат от всички страни със стрелите и ножовете си, или пък нищо не разбирам от кръвожадните им хитрости.
— Ще се врежем в центъра на бандата — отвърна разпалено младият капитан, — да видим толкова ли са храбри!
— Ех, хубаво е на думи, ама да видим как ще излезе на дело. Тук имаме пчелар, който може да те научи как е най-умно да се постъпи в такъв случай.
— В този случай, стари траперю — каза Пол и изпъна снажното си тяло като звяр, съзнаващ силата си, — аз съм решително на страната на капитана: трябва да заобиколим огъня, докато не е станало късно, ако ще да ни подмами в тетонски вигвам. Ето, Елен ще…
— Каква полза… каква полза от смелите ви сърца, когато трябва да се справяме не само с човешки същества, а и с божията стихия? Огледайте се, приятели: димът, който се вие на кълба от низините, ясно показва, че не може да се измъкнем оттук, ако не минем през огнения обръч. Погледнете сами, драги мои, погледнете сами и ако намерите дори една-единствена пролука, готов съм да ви последвам.
Внимателният оглед, който спътниците му направиха моментално, не разпръсна страховете им, а само потвърди, че са в безнадеждно положение. Грамадни стълбове дим пълзяха по равнината и се сгъстяваха в тъмни облаци по целия хоризонт; заревото на пожара ту обливаше в червена светлина огромните им кълба, ту проблясваше на друго място, когато пламъкът отдолу пропълзяваше напред, като оставяше всичко зад себе си обвито в страшен мрак и по-ясно от всякакви думи показваше, че опасността неизбежно приближава.
— Това е ужасно! — възкликна Мидълтън, като притисна разтрепераната Инес до сърцето си. — В такъв момент и по такъв начин!…
— Вратите на Рая са отворени за всички, които вярват истински — прошепна набожната католичка в обятията му.
— Такова примирение със съдбата може да подлуди човека! Но ние сме мъже и няма да се дадем току тъй! Какво ще кажеш, храбри и умни приятелю: да се качим ли на конете и да се опитаме да минем през пламъците, или да останем тук и да гледаме страшната гибел на тия, които ни са най-скъпи, без да помръднем пръст?
— Според мен най-добре е да литнем в рой и да се борим за живота си, докато в кошера не е станало толкова горещо, че да не може да се трае — отговори пчеларят, който никак не се съмняваше, че Мидълтън се обръща именно към него. — Е, стари траперю, ти сам виждаш, че трябва да бързаме, ако искаме да се спасим. Бавим ли се още, ще се натръшкаме тук като пчели около кошер, когато го опушват за меда. Вече се чува пращенето на огъня, а от опит зная, че когато пламъкът стигне прерийната трева, ако нямаш бързи крака, не можеш му избяга.
— Вярваш ли — възрази старецът презрително, сочейки заобикалящия ги гъсталак от суха и сплъстена трева, — че кракът на простосмъртен може да надбяга огъня по такава пътека? Ех, да знаех от коя страна са залегнали тия негодници!…
— А какво ще кажеш ти, приятелю докторе? — викна обърканият Пол, обръщайки се към естественика с оная безпомощност, с която силните често търсят подкрепата на слабите, когато човек стои беззащитен пред могъща стихия. — Какво ще кажеш? Какво ще ни предпишеш в случая, когато се касае за живот или смърт?
Естественикът стоеше с бележник в ръка и съзерцаваше страшната гледка така спокойно, като че ли
