да не би вироглавият Пол или разсеяният естествоизпитател да ги прекъсват. Съвещанието беше кратко, водеше се по индиански — с високопарно-нравоучителни фрази, и двете страни си размениха необходимите сведения. Когато се присъединиха към останалите, старецът сметна за нужно да уведоми накратко другарите си какво бе научил.
— Да, не съм се излъгал — каза той. — Този красив млад воин — защото наистина е красив и благороден, макар че боята го прави малко страшен, — та този хубав младеж ми каза, че бил на разузнаване по следите на тетоните. Отрядът му не бил достатъчно силен и многочислен, за да удари тия дяволи, слезли от убежищата си в планините на лов за биволи, затова изпратил бързоходци в селата на пеоните да искат помощ. Този момък, изглежда, е смелчак — вървял по следите им сам, докато не бил принуден като нас да се скрие в тревата. Ала ми каза още нещо, приятели — нещо много важно и печално за нас: че хитрият Матори, вместо да се счепка със скватера, се сприятелил с него и двете шайки — червенокожи и бели — са по петите ни и са обкръжили тази горяща равнина, за да ни стегнат в обръч и да ни унищожат.
— Отде знае всичко това? — попита Мидълтън.
— Не те разбирам!
— Как е узнал, че действително е така?
— Как ли? Да не мислиш, че на разузнавача са му нужни вестници и градски глашатаи като в Щатите, за да разбере какво става в прерията? Дори клюкарка, която тича от къща на къща да злослови за съседите си, не би разнесла „новините“ си толкова бързо със своя език, както предават съобщенията си тия хора — със знаци и сигнали, които само те си разбират. В това именно се състои образованието им и най-чудното е, че го получават под открито небе, а не между училищни стени. Уверявам те, капитане: всичко, което казва той, е истина.
— Що се отнася до това — обади се Пол, — готов съм да се закълна, че е така. Разумно е, значи е истина.
— Вярно, момче, вярно, можеш да се закълнеш. След това младият пеони ми каза, че старческите ми очи и този път не са ме излъгали: действително недалеч оттук, на около миля и половина, тече река. Както виждате, огънят е свършил най-много работа тъкмо от тая страна и пътеката ни е задимена. Съгласен е също, че трябва да заличим следите си във водата. Да, тази река трябва да остане между нас и очите на сиуксите и тогава с божия помощ, а и със собствени усилия ще стигнем селото на Вълците.
— Думите няма да ни придвижат нито крачка напред — каза Мидълтън. — Да вървим!
Старецът се съгласи и групата отново се приготви за път. Младият пеони наметна на плещите си биволската кожа и ги поведе, като от време на време хвърляше поглед назад, за да се полюбува скришом на необикновената и невиждана досега от него красота на Инес, която и не подозираше това.
Един час беше достатъчен на бегълците, за да стигнат брега на една от стотиците реки, които чрез мощните артерии на Мисури и Мисисипи носят в океана водите на тази обширна и още незаселена област. Реката не беше дълбока, ала бърза и буйна.
Пламъците бяха обгорили земята до самия бряг, а тъй като струите нагрят въздух се смесваха в утринната прохлада с дима на бушуващия пожар, почти цялата водна повърхност беше покрита с пелена от виещи се пари. Траперът със задоволство посочи това и като помагаше на Инес да слезе от коня до самата вода, забеляза:
— Тези мерзавци сами са се надхитрили! Навярно и аз щях да подпаля прерията, за да прикрия с дима нашите движения, ако тия зли демони не бяха ни изпреварили. Виждал съм на времето да правят такива неща, и то с успех. Хайде, лейди, сложи нежното си краче на земята — доста страх бра напоследък ти, изтънчена и чувствителна душице. Ех, зная колко се напатиха едно време такива млади, нежни, добродетелни, скромни жени от ужасите и превратностите на войната с индианците! Не бой се, до другия бряг има само четвърт миля, а след това следата ни ще се загуби.
Пол междувременно бе помогнал на Елен да слезе от седлото и сега стоеше, оглеждайки тъжно голите брегове на реката. Нито едно дръвце не растеше по склоновете — само тук-там стърчаха самотно ниски хилави шубраци, сред които не биха се намерили и десетина стъбла, годни за най-обикновен бастун.
— Слушай, стари траперю — промърмори мрачно пчеларят, — много е лесно на думи да се прехвърлиш на другия бряг на тази речица или ручейче, или как я наричаш там… Ала според мен трябва бая здрава пушка, за да запратиш късче олово дотам — тоест не на вятъра, а така, че да повалиш индианец или елен.
— Право, много право… макар че при нужда тази моя пушка е вършила работа даже на по-голямо разстояние.
— Да не мислиш да напъхаш в пушката си Елен и жената на капитана и да ги изстреляш през реката? Или искаш да се гмурнат направо във водата като пъстърви?
— Толкова ли е дълбока реката, та да не може да се прегази? — обади се Мидълтън, който като Пол се бе усъмнил ще успее ли да прехвърли благополучно на другия бряг тая, която му беше по-скъпа от живота.
— Когато планинските потоци, които подхранват тази река, се препълнят, тя става, както виждате сега, бърза и буйна. Но на времето съм минавал по пясъчното й корито, без да си намокря коленете. Ала нали разполагаме с конете на сиуксите; обзалагам се, че тези ритливи твари ще плуват не по-лошо от елен.
— Стари траперю — каза Пол, заравяйки, пръсти в къдриците си както винаги, когато се сблъскаше с някаква трудност, — едно време плувах като риба и пак мога, ако стане нужда; не ме е страх от никаква стихия. Но съмнявам се ще може ли Нели да се задържи на коня, когато водата закипи пред очите й като воденичен улей, пък и здравата ще се намокри.
— Ех, право е момчето! Ще трябва да измислим нещо, иначе няма да можем да преминем реката. — И като прекъсна разговора, старецът се обърна към индианеца и му обясни затруднението с жените. Младият воин го изслуша внимателно, свали биволската кожа от раменете си и незабавно се залови да прави някакво приспособление за тази цел, а старецът, разбрал намерението му, помагаше според силите си.
С помощта на ремъци от еленова кожа, с които и индианецът, и траперът се бяха запасили добре, бързо опънаха кожата във формата на чадър или обърнат наопаки парашут. За разпъване им послужиха няколко тънки пръчки, които не й позволяваха да се разпусне или да се свие. Когато завършиха това просто и естествено приспособление, спуснаха го във водата и индианецът даде знак, че то е готово да поеме пътничките си. Обаче Инес и Елен не се решаваха да се доверят на такава крехка лодка, пък и Мидълтън и Пол не им позволиха да се качат, докато всеки от тях не провери сам, че ладийката може да издържи и на по-голяма тежест, отколкото й беше определено да поеме. Едва тогава опасенията им бяха превъзмогнати и кожата най-после прие скъпоценния си товар.
— А сега — каза траперът — нека оставим този пеони да бъде кормчия. Ръката ми не е твърда като едно време, а неговите ръце и крака са яки като клони на хикори. Да се доверим на ловкостта на индианеца.
Така че мъжът и годеникът се принудиха волю-неволю да бъдат дълбоко развълнувани, но безпомощни наблюдатели на този първобитен начин за преминаване на отсрещния бряг. От трите коня младият, пеони без никакво колебание избра жребеца на Матори, с което показа, че достойнствата на това прекрасно животно са му отдавна известни, и като го яхна, навлезе във водата. После набоде кожата с върха на копието си, обърна леката ладийка срещу течението и като отпусна поводите, смело се вряза в потока. Мидълтън и Пол го последваха, стараейки се да бъдат дотолкова близо до лодката, доколкото благоразумието позволяваше. По такъв начин младият воин преведе скъпоценния, си товар на отсрещния бряг невредим, без ни най-малко неудобство за пътничките, с увереност и бързина, които показваха, че и на коня, и на ездача тази работа не им е за пръв път. Когато стигнаха брега, младият индианец разглоби съоръжението си, метна кожата през рамо, взе пръчките под мишница и без да каже дума, се върна обратно, за да преведе по същия начин и останалите на безопасния бряг, както им се струваше.
— Сега, приятелю докторе — рече старецът, когато видя, че индианецът навлезе във водата за втори път, — с увереност бих казал, че можем да се осланяме на този червенокож. Да, той е красив младеж и честен на вид, ала и ветровете небесни не са тъй измамни, както тия диваци, когато дяволът им влезе под кожата. Ако не беше пеони, а тетон или от ония коварни мингоси, дето шареха из горите на Йорк едно време, сиреч преди шейсетина години, сега щяхме да гледаме не лицето, а гърба му. Сърцето ми замря, като видях, че тоя момък избра най-хубавия кон, защото можеше да избяга с него тъй лесно, както лекокрил гълъб би оставил подире си цяло ято кресливи и тежкоподвижни врани. Но както виждате, младежът е
