край на водата, заплашвайки противника с пушките си.
— На конете, на конете! — завика траперът, щом ги съгледа. — Качвайте се и бягайте, ако ви е скъп животът на тия, които търсят опора у вас. Качвайте се, а нас оставете в божите ръце.
— Наведи си главата, стари траперю — чу се гласът на Пол. — Сгушете се и двамата в гнезденцето си. Дяволът тетон е точно зад вас; наведете си главите и дайте път на кентъкийския куршум!
Старецът обърна глава и видя, че неукротимият Матори, изпреварвайки отряда си, се бе озовал почти на една линия с лодката и пчеларя, който стоеше готов да изпълни страшната си закана. Когато траперът се наведе, чу се изстрел и оловото прелетя със свистене покрай него, без да го закачи, и продължи към по- далечната си цел. Ала окото на тетонския вожд беше не по-малко бързо и вярно от окото на врага му. Само миг преди изстрела той скочи от коня си и се хвърли в реката. Животното запръхтя от страх и болка и щеше да потъне, но с отчаяно усилие измъкна тялото си до половина от водата. После течението го повлече надолу, обагряйки размътения поток с кръвта му.
Скоро тетонският вожд се показа отново на повърхността и като разбра, че е загубил коня си, с няколко силни размаха доплува до най-близкия от младите си юнаци, който естествено веднага отстъпи своя кон на славния воин. Все пак това произшествие предизвика смут сред целия отряд на дакотите, които, изглежда, чакаха да видят какво ще предприеме главатарят им, преди да се опитат повторно да стигнат брега. В това време кожената ладийка се бе добрала до сушата и бегълците отново се събраха на брега на реката.
Тетоните почнаха да се въртят нерешително във водата, както ято гълъби понякога се мята объркано след силен изстрел в челната му колона. Те, изглежда, се колебаеха дали е благоразумно да щурмуват тъй страшно охраняван бряг. Накрая всеизвестната предпазливост на индианеца надделя. Получил горчив урок, Матори поведе воините си обратно към брега, откъдето бяха дошли, за да отморят конете си, които вече започваха да не ги слушат.
— А сега грабвайте нежните си половинки и препускайте хей към оня хълм — заповяда траперът. — Зад него ще намерите друга река. Нагазете във водата, обърнете се към слънцето и вървете по коритото една миля, докато стигнете висока песъчлива равнина; там ще се срещнем. Бързо! На конете! А ние тримата — тоя млад пеони, аз и приятелят ми, докторът, който е безумно смел воин, ще съумеем мъжествено да удържим брега: достатъчно е да ни виждат, няма да стане нужда да стреляме.
Мидълтън и Пол видяха, че няма смисъл да спорят. Зарадвани, че тилът им ще бъде прикриван, макар и с такива слаби сили, те незабавно препуснаха в галоп и скоро изчезнаха в набелязаната посока. Минаха двадесет-тридесет минути, а тетоните на отсрещния бряг все още не се решаваха да предприемат нещо. Виждаше се ясно как Матори даваше заповеди на своите воини и от време на време изразяваше жаждата си за мъст, като размахваше заканително ръка към бегълците, но като че ли засега се въздържаше от някакви други враждебни действия. Ала изведнъж индианците нададоха вой, който показваше, че се е случило нещо ново. В далечината се зададоха Ишмаел и мудните му синове, които скоро се присъединиха към индианците, и всички се спуснаха заедно до самата вода. Скватерът огледа позицията на враговете с обичайната си невъзмутимост и сякаш да провери на какво е способна пушката му, им изпрати куршум, който дори от такова разстояние можеше да бъде смъртоносен.
— Хайде да се махаме оттук! — възкликна Овид, мъчейки се да види куршума, който, както му се стори, изсвири край самото му ухо. — Ние защитавахме смело брега достатъчно дълго. При отстъпление е нужно не по-малко военно изкуство, отколкото при настъпление.
Старецът погледна назад и като видя, че конниците вече са се скрили зад хълма, не възрази нищо. Третия кон той даде на доктора, като му заръча да върви по същия път, който бяха поели Мидълтън и Пол. Когато естественикът се разположи на седлото и пое пътя си, траперът и младият пеони се измъкнаха крадешком, така че врагът да не усети веднага, че са изчезнали. Но вместо да тръгнат през хълма към равнината, където щяха веднага да бъдат забелязани, поеха по по-къс път, през падинка, където бяха скрити от очите на врага, и пресякоха реката на същото място, където Мидълтън според указанията трябваше да излезе от водата, и то навреме, за да се присъедини към останалите. Докторът бе вложил в отстъплението такова старание, че вече бе настигнал приятелите си, тъй че бегълците отново се събраха всички.
Тук траперът се залови да търси удобно място, където да спрат на почивка, както каза той, за около пет-шест часа.
— Почивка ли! — разтревожи се докторът, като чу това опасно предложение. — Уважаеми ловецо, струва ми се, че, напротив, трябва да прекараме няколко дни в неспирно бягство.
Мидълтън и Пол бяха на същото мнение и всеки го изказа по своему.
Старецът ги изслуша търпеливо, но поклати глава, неубеден от възраженията им, и отхвърли всичките им доводи с един решителен отговор.
— Защо да бягаме? — запита той. — Нима нозете на простосмъртен човек могат да надбягат бързоходен кон? Как мислите, дали тетоните ще легнат да спят, или пък ще се прехвърлят през реката и ще почнат да ни търсят? Слава Богу, ние добре измихме следите си в тази река и ако се измъкнем оттук умно и предпазливо, можем да ги заблудим. Прерията не е гора. В гората човек може да върви с дни и да има само една грижа — мокасините му да не оставят отпечатъци; а тук, в тези открити равнини, наблюдател, поставен например на оня хълм, може да вижда надалеч във всички посоки, като ястреб, който се вие и следи отвисоко жертвата си. Не, не! Трябва да настъпи нощта и да ни обвие мрак; само тогава можем да напуснем това място. Но да чуем какво ще каже този пеони; той е храбър момък и, струва ми се, неведнъж е мерил силите си с тия разбойници — сиуксите. Как смята моят брат, достатъчно дълга следа ли оставихме? — попита той на индиански.
— Да не е тетонът риба, та да може дая види във водата?
— Но моите млади другари мислят, че трябва да я удължим още повече, през цялата прерия.
— Матори има очи и ще я види.
— Какво ще ни посъветва моят брат?
Младият воин се вглежда няколко секунди в небето и като че ли се колебаеше. Помисли малко, после отговори, сякаш бе взел окончателно решение.
— Дакотите не спят — рече той. — Трябва да лежим в тревата.
— Ето, тоя момък мисли като мен — каза старецът и предаде накратко на приятелите си отговора на индианеца.
Мидълтън бе принуден да се съгласи, а тъй като явно беше опасно да стоят прави, всички се заловиха дружно да приготвят безопасно убежище. Инес и Елен се настаниха бързо под дебелата бизонова кожа, която осигуряваше топъл и удобен подслон. Над нея наредиха високи стръкове трева, тъй че неопитно око да не може да я забележи. Пол и младият пеони завързаха конете и ги повалиха на земята, в гъстия буренак, като ги запасиха с храна. Когато свършиха всички тези приготовления, без да се губи нито минута, всеки си потърси местенце, където да се подслони и да си почине. И равнината отново изглеждаше пуста и безлюдна.
Старецът успя да убеди другарите си, че е абсолютно необходимо да останат скрити няколко часа. Спасението им зависеше от успеха на тази хитрост. Ако съумееха да измамят проницателните си преследвачи по тоя прост начин, който трудно би се прозрял именно поради своята простота, можеха да продължат бягството си, когато се смрачеше, а като изменяха посоката, по-сигурно щяха да постигнат крайната си цел. Повлияни от тези убедителни съображения, бегълците лежаха и мислеха за положението си, докато съзнанието им се замъгли и накрая сънят овладя един по един всички.
Няколко часа цареше пълна тишина, когато изведнъж траперът и младият пеони доловиха с острия си слух лек възглас на учудване, издаден от Инес. Те скочиха на крака, сякаш готови да се борят на живот или смърт, и видяха, че цялата вълниста равнина, хълмче-то, зад което се бяха скрили, и пръснатите тук-там храсти — всичко беше покрито с ослепителна, бяла снежна пелена.
— Господ да ни е на помощ! — възкликна старецът, като гледаше отчаяно тази картина. — Сега, пеони, разбирам защо ти оглеждаше облаците тъй внимателно, но късно е вече, много е късно! И катеричка би оставила следа по тази светла покривка… Аха, ето че, както можеше да се очаква, се домъкват и тия дяволи! Залягайте, залягайте всички! Защо да отхвърляме доброволно единствената възможност за спасение, колкото и малка да е тя?
Всички побързаха да се скрият наново, макар че от време на време хвърляха крадешком тревожен поглед през високата трева, следейки действията на неприятеля. На половин миля от тях се виждаше
