отрядът на тетоните. Те обикаляха с конете си в кръг, който постепенно се стесняваше около мястото, където бяха залегнали бегълците. Не беше трудно да се отгатне тайната на тази маневра. Снегът бе навалял тъкмо навреме, за да покаже на тетонските воини, че тези, които търсеха, не са отпред, а в тила им, и сега те с типично за индианците неуморно упорство и търпение кръжаха по равнината, за да открият скривалището на бегълците.
С всяка минута опасността растеше. Пол и Мидълтън грабнаха решително пушките и когато Матори, вперил неотлъчно очи в тревата, по която се приближаваше с коня си, най-после стигна на петдесет стъпки от тях, те се прицелиха и дръпнаха едновременно спусъка. Но последва само изщракване на кремъка по стоманата.
— Достатъчно — каза старецът и се изправи с достойнство. — Аз изхвърлих запалките, защото вашата привързаност щеше да ни погуби. А сега да посрещнем съдбата си като мъже. Молбите и жалбите предизвикват само презрение у индианците.
Когато траперът се показа, вик на ликуване се разнесе нашир и надлъж по равнината и секунда по-късно стотици червенокожи се понесоха бясно към скривалището на бегълците. Матори посрещна пленниците с присъщата си сдържаност; само за миг на мрачното му лице проблесна злорадство и кръвта на Мидълтън се смрази, като забеляза с какво изражение вождът погледна почти безчувствената, но все тъй прелестна Инес.
Тетоните така ликуваха от пленяването на белите, че известно време никой не забелязваше тъмната, неподвижна фигура на червенокожия им другар. Застанал неподвижно настрана, той не удостояваше враговете си с нито един поглед и сякаш бе замръзнал в тази поза на величаво спокойствие. Но след малко и този второстепенен обект привлече вниманието на тетоните. Едва сега траперът узна — по тържествуващите викове, по продължителния радостен вой, който се изтръгна от сто гърла наведнъж, и по многократно повтореното страшно име, което кънтеше из въздуха, че младият му приятел не е никой друг, а прославеният и непобедим досега воин — Твърдото сърце.
ГЛАВА XXV
Какво, помири ли се с Пистъл?
Завесата на нашата незавършена драма сега трябва да се спусне, за да се вдигне отново за друга сцена. Между нея и предишната бяха минали вече няколко дни, които промениха съществено положението на действащите лица. Време на действието — пладне, място на действието — висока равнина, която се спускаше стръмно към плодородната долина на една от многобройните реки в тоя край. Реката извираше недалеч от полите на Скалистите планини и след като напояваше голяма част от равнината, вливаше водите си в друга, още по-голяма река, за да се загуби най-после в мътния поток на Мисури.
Пейзажът значително се бе променил, макар че ръката, придала такъв пустинен вид на околните земи, бе оставила отпечатъка си и върху него. Все пак растителността тук не беше така оскъдна, както из безплодните простори на вълнистата прерия. По-начесто се срещаха групички дървета, а по хоризонта на север се точеше дългата назъбена линия на гора. Тук-там в низината се виждаха засадени местен вид зеленчуци, който растат бързо и виреят добре без особена обработка на тлъстата наносна почва. По самия край на това плато бяха накацали стоте колиби на една орда сиукси-чергари. Тези леки постройки бяха разположени съвсем безразборно. Единственото нещо, което се е вземало пред вид при избора на място, е била близостта до вода, но и това важно условие често се е пренебрегвало. Докато повечето колиби се редяха по края на равнината, над самата урва, други бяха настанени по-надалеч, на първото място, което се бе харесало на своенравните им, простодушни собственици. Това селище не представляваше военен лагер и не беше защитено от неочаквано нападение нито с разположението си, нито пък с някакво укрепление. То беше открито от всички страни и достъпно отвсякъде, като всяко друго място из тоя пущинак, ако не се смята слабото естествено препятствие, което предлагаше реката. С една дума, имаше такъв вид, като че ли е било обитавано по-дълго, отколкото бяха възнамерявали първоначално стопаните му, очевидно готови всеки момент да го напуснат, ако се наложи.
Това беше временният стан на онази част от племето, която под водачеството на Матори отдавна ловуваше из тия земи, отделящи постоянните убежища на неговия народ от тия на войнствените племена на пеоните. За жилища им служеха високи конусовидни палатки от кожа, построени най-просто и примитивно. Пред входа, или по-точно пред отвора на всяко жилище, имаше забит прът, на който бяха окачени щитът, копието, лъкът и колчанът със стрелите на собственика. Около, пръта бяха разхвърляни безразборно разните домашни потреби на жена му — или двете, или трите му жени, в зависимост от заслугите на воина, а тук-там от неудобните пеленки, ушити от дървесна кора, надничаше кръглото, бузесто, спокойно личице на някое детенце, окачено на същия прът с ремъци от еленова кожа и полюлявано там от вятъра. По-големите деца се боричкаха и търкаляха весело. При това дори в тая ранна възраст проличаваше надмощието на момчетата над момичетата, което с течение на годините щеше да очертае рязко разграничението помежду им. Юношите бяха в низината, където опитваха младите си сили, укротявайки дивите коне на своите бащи, а от време на време някое непослушно девойче захвърляше работата си и се приближаваше крадешком, за да се полюбува на пламенната им, несдържана смелост.
На пръв поглед това беше обичайна картина на спокоен за сигурността си бивак. Но пред шатрите над самата урва се бе струпала тълпа, очевидно развълнувана от нещо необикновено. Няколко съсухрени и злобни бабички се бяха насъбрали на купчина, готови при нужда да пуснат в действие ехидните си гласове, за да насъскват потомците си към дела, приятни за извратения им вкус, както богата римска матрона следи борбата и агонията на гладиатора. Мъжете се бяха разделили на групи, според делата и славата си.
Младежите, стигнали вече оная възраст, когато можеше да се допускат на лов, но все още с недостатъчно укрепнал разум, за да им се позволи да тръгнат по пътеката на войната, стояха в краищата на тълпата, усвоявайки от суровите воини, които им служеха за пример, сериозността и сдържаността в поведението, което с течение на времето трябваше да стане тяхна дълбоко вкоренена черта. Някои от по- големите, чували вече бойния вик, си позволяваха да се приближат повече до вождовете, но все пак не дръзваха да влязат в кръга на техния съвет; достатъчна им беше тая чест, че им разрешаваха да ловят мъдростта, която се лееше от устата на толкова почитани хора. Обикновените воини се държаха самоуверено и без стеснение се смесваха с вождовете от по-низш ранг, макар и да не се осмеляваха да оспорват мненията на признатите храбреци или да поставят под съмнение разумността на мерките, предлагани от най-умните съветници на племето.
Самите вождове странно си приличаха по външност. Те можеха да се разделят на две категории: тези, които бяха придобили влияние най-вече благодарение на физическата си сила и бойните си подвизи, и такива, които се бяха прославили по-скоро с мъдростта си, отколкото с бойни заслуги. Първите бяха далеч по-многобройни и с по-голяма власт. Те се отличаваха с величествена осанка и със сурово изражение на лицето, двойно по-внушително поради доказателствата за храброст, грубо отбелязани по него от ръцете на враговете им. А хората, които бяха добили влияние чрез духовното си превъзходство, бяха съвсем малко на брой. Те пък се отличаваха с живи, подвижни очи, с неувереност, която проличаваше в движенията им, а понякога и с пламенност на гласа при ония внезапни душевни изблици, когато даваха своите съвети.
Точно в средата на кръга, образуван от тия избрани съветници, се възправяше фигурата на привидно спокойния, но вътрешно разтревожен Матори. И във външността, и в нравствения му облик бяха събрани отличителните качества на всички останали вождове. За утвърждаването на неговата власт допринасяха и умът, и силата му. Белезите му бяха многобройни и дълбоки като у най-беловласите воини на племето, ръцете и нозете му — в разцвета на силата, смелостта му — безпределна. Това рядко съчетание на духовно и физическо превъзходство вдъхваше уважение и дори най-дръзкият на това събрание бързаше да сведе очи под заплашителния му поглед. Храбростта и умът му бяха извоювали надмощието, а времето го бе затвърдило. Той така добре се бе научил да съчетава властта на разума с властта на силата, че в общество с друга степен на развитие — там, където енергията му би могла да се разгърне по-широко — този тетон
