навярно щеше да стане завоевател и деспот.
Малко по-настрана от тълпата се виждаха хора от съвсем друг род. По-високи и по-мускулести, те бяха запазили белезите, наследени от саксонските и норманските им прадеди, макар че американското слънце им бе придало мургав тен. За човек, който се занимава с такива изследвания, би било интересно да проследи чертите, по които потомците на повечето западноевропейци все още се различават от потомците на народите, населяващи най-далечния край на Азия — сега, когато и едните, и другите в хода на историята са станали съседи, сближили са се не само по обичаи, но до голяма степен и по нрав. Хората, за които става дума, бяха скватерът и синовете му. Те стояха лениво и равнодушно — както винаги, когато нямаше непосредствена нужда, която да събуди дремещата им сила — пред четири-пет вигвама, които техните съюзници тетоните гостоприемно им бяха предоставили. За условията на този неочакван съюз достатъчно красноречиво говореше присъствието на конете и рогатия добитък, които пасяха кротко край реката под зоркото око на безстрашната Хети. Фургоните бяха наредени като ограда около шатрите, което ясно показваше, че собствениците им все още не се доверяваха напълно на своите съюзници, макар че, от друга страна, известен такт или може би самоуспокоение не им позволяваше да проявят твърде открито това недоверие. Своеобразна смесица от безучастно доволство и вяло любопитство дремеше върху тъпото лице на всеки от тях, докато стояха облегнати на пушките си и следяха съвещанието на сиуксите. И все пак дори най-младите не проявяваха нито интерес, нито вълнение, сякаш всички се надпреварваха в привидно безстрастие с най-флегматичните от дивите си съюзници. Те почти не говореха, а когато заговореха, ограничаваха се с кратки презрителни забележки по адрес на индианците, които според тях стояха физически несравнимо по-долу от белите. С една дума, в тоя момент Ишмаел и синовете му като че се наслаждаваха на пълно блаженство, отдавайки се на безделие, макар и да се опасяваха смътно от коварството на тетоните, което щеше по най-груб начин да сложи край на самодоволството им. Ейбирам единствен от всички не беше изпаднал в такова състояние на отпуснатост и безгрижие.
След като цял живот бе вършил хиляди подлости и жалки мерзости, похитителят на негри най-после бе станал толкова безочлив, че се бе решил на отчаяната постъпка, която вече разкрихме на читателя. Влиянието му върху по-дръзкия духом, но по-бездеен Ишмаел не беше тъй голямо и ако скватерът не бе изгонен внезапно от плодородната долинка, която бе заграбил и възнамеряваше да задържи, без да се съобразява с изискванията на закона, Ейбирам никога нямаше да успее да привлече своя зет в работа, която изискваше много решителност и предвидливост. Видяхме вече и първоначалния им успех, и последвалата несполука. Сега Ейбирам стоеше настрана и мислеше как да извлече изгода от начинанието си, което с всяка измината минута му се струваше все по-неосъществимо, тъй като Матори открито показваше възхищението си от нищо неподозиращата жертва на неговото злодейство. Но да оставим този негодник с тревогите и кроежите му и да опишем положението на някои други действащи лица в нашата драма.
Те заемаха друг ъгъл на сцената. На малка издигнатина в десния край на лагера бяха проснати Мидълтън и Пол. Ремъци от бизонска кожа стягаха до болка ръцете и краката им, а от изтънчена жестокост ги бяха сложили така, че всеки да вижда в страданията на съседа си отражение на собствената си мъка. На десетина метра от тях, на стълб, забит здраво в земята, беше завързан Твърдото сърце, снажен като Аполон. Между него и другите двама стоеше траперът. Индианците му бяха отнели пушката, торбичката и рога, но от презрение го бяха оставили свободен. Обаче застаналите наблизо петима-шестима млади воини, които с колчани на гърба и дълги, здрави лъкове през рамо следяха зорко пленниците, с целия си вид показваха колко безплоден ще бъде за немощния старец всеки опит за бягство. За разлика от всички останали, които наблюдаваха важното съвещание, пленниците бяха увлечени в разговор, особено интересен за тях.
— Кажи ми, капитане — подзе пчеларят с комично-загрижен израз на лицето, сякаш никакви несполуки не биха помрачили буйната му жизнерадост, — действително ли този проклет ремък от сурова кожа се е врязал в рамото ти, или така ми се струва, понеже ми е изтръпнала ръката?
— Когато душата страда толкова дълбоко, тялото не усеща болка — отвърна по-изтънченият, макар и едва ли толкова бодър духом Мидълтън. — Ех, да можеха неколцина от верните ми артилеристи да попаднат на тоя проклет лагер!
— Или тия тетонски колиби да се превърнат в стършелови гнезда и насекомите да излетят и да се нахвърлят върху тая сган от полуголи индианци.
Развеселен от собственото си остроумие, пчеларят се отвърна от другаря си и за миг забрави болката, като си представи, че тази фантазия е станала действителност и че пристъпът на стършелите е сломил дори прословутото хладнокръвие на индианците.
Мидълтън предпочиташе да мълчи, но старецът, който се вслушваше в думите им, дойде по-наблизо и се намеси в разговора.
— Тук явно се замисля нещо жестоко и сатанинско! — подзе той и поклати глава, сякаш да покаже, че и опитен човек като него не може да намери изход от това трудно положение. — Нашият приятел пеони вече е вързан на стълба за изтезание и аз виждам добре по лицето и по очите на върховния им вожд, че той насъсква народа си и за други мерзости.
— Слушай, стари траперю — каза Пол, извивайки се въпреки ремъците да види печалното му лице, — ти разбираш индиански езици и познаваш дяволиите на тия червенокожи. Върви в съвета и кажи на вождовете им от мое име — от името на Пол Ховър от щат Кентъки, че ако оставят девойката Елен Уейд да се върне жива и здрава в Щатите, той ще им позволи да смъкнат скалпа му, когато пожелаят и както им се харесва; или пък ако не ги задоволяват тези условия, прибави и един-два часа изтезания, за да се подслади сделката според техния дяволски вкус.
— Ех, момче, те няма и да изслушат твоето предложение, щом знаят, че и без това си вече като мечка в капан и не можеш нито да се съпротивяваш, нито да избягаш. Но не губи кураж, защото, когато бял човек попадне сред тия диви племена, цветът на кожата му понякога значи сигурна смърт, а понякога — надежден щит. Макар и да не ни обичат, все пак благоразумието често им връзва ръцете. Да можеха червенокожите народи да действат по волята си, скоро по разораните поля на Америка щяха отново да израснат дървета и горите да побелеят от християнски кости. Това ще ти каже всеки, който знае каква любов изпитват червенокожите към бледоликите. Но те са ни броили, броили, докато са объркали сметката, а не им липсва здрав разум. Затова съдбата ни още не е решена; но се боя, че има слаба надежда за нашия пеони!
Като свърши, старецът тръгна бавно към тоя, за когото се отнасяха последните му думи, и се спря недалеч от стълба. Той стоеше там мълчаливо и с такова изражение на лицето, с каквото подобаваше да гледа прославен и знатен воин като пленения си другар. Но погледът на Твърдото сърце беше прикован в далечината и като че ли мислите му витаеха надалеч.
— Сиуксите се съвещават за моя брат — забеляза най-после траперът, съобразявайки, че само като заговори, ще привлече вниманието на младия пеони.
Върховният вожд на пеоните обърна главата си към него и отговори със спокойна усмивка:
— Те броят скалповете над вигвама на Твърдото сърце!
— Сигурно, сигурно! Хваща ги яд, като си спомнят колко тетони си сразил, и сега щеше да бъде по- добре за теб, ако беше прекарал повече дни в лов на елени и по-малко по пътеката на войната. Тогава някоя бездетна майка от тяхното племе можеше да те вземе на мястото на загубения си син и ти щеше да заживееш в мир и покой.
— Нима баща ми мисли, че воинът може да умре? Повелителят на живота не разтваря ръката си, за да вземе обратно своите дарове. Когато му трябват млади воини, повиква ги и те отиват при него. Ала червенокожият, комуто е дъхнал веднъж, живее вечно.
— Да, такава вяра е по-утешителна и по-смирена от тая, която изповядва оня безсърдечен тетон! У вълците има нещо, което открива широко сърцето ми за тях: същото мъжество, да, същата честност, както у делауерите от планините. И този младеж… Чудно, много чудно!… И годините му, и погледът, и телосложението… сякаш са братя! Кажи ми, пеони, чувал ли си във вашите предания за един могъщ народ, който е живял някога по бреговете на Соленото езеро, далеч, далеч оттук по посока на изгряващото слънце?
— Земята е побеляла от хора с цвета на моя баща.
— Не, не, не става дума тук за скитниците, които са нахълтали в тая земя, за да я отнемат от законните й владетели, а за народ, който е червен… или по-право е бил червен — и по природа, и от боята — като
