горска малина.
— Да, чувал съм старците да разправят, че някакви хора се криели в горите под изгряващото слънце, понеже не смеели да излязат на бой в откритите равнини.
— Не разказват ли вашите предания за най-великия, най-храбрия, най-мъдрия народ на червенокожите, комуто е дъхнал някога Уаконда?
Твърдото сърце отговори, като изправи глава с величие и достойнство, което дори ремъците не можеха да сломят:
— Да не би годините да са ослепили баща ми? Или вижда толкова много сиукси, та си мисли, че на тоя свят няма вече пеони?
— Ех, това е то суетността и гордостта човешка! — възкликна разочаровано старецът на английски. — Природата е толкова силна у червенокожия, колкото и в гърдите на белия. Та нали и делауерът би се смятал за много по-могъщ от един пеони, точно както всеки пеони се хвали, че е един от властелините на земята. Така беше и между французите от Канада и англичаните в червени мундири, които кралят изпращаше в Щатите, когато още нямаше Щати, а размирни колонии, които вечно пишеха петиции; биеха ли се, биеха и се перчеха пред целия свят с въображаемите си геройства и победи, а и двете страни все забравяха да споменат скромния войник, комуто всъщност дължаха всичко, но тъй като тогава нямаше още право да пуши лулата край големия огън на съвета на своя народ, рядко чуваше за подвизите си, след като храбро ги бе извършил.
Когато даде по тоя начин воля на дремещата си, но не съвсем угаснала юнашка гордост, която несъзнателно го бе вкарала в същия грях, който осъждаше, в очите на трапера заблестя някогашният плам на младостта и той обърна благ и едновременно тревожен взор към обречения пленник, чието лице отново бе приело изражението си на хладно спокойствие, а мислите му се бяха зареяли нанякъде.
— Млади воине — продължи старецът с треперещ глас, — аз никога не съм бил нито баща, нито брат. Уаконда ми е отредил да живея сам. Никога не е привързвал сърцето си към къща или нива с ония ремъци, които връзват хората от моето племе за жилищата им; ако беше другояче, нямаше да странствам по такива далечни места и да видя толкова много. Ала някога ми се случи да прекарам дълго време сред народа, който живееше в споменатите от теб гори, и като опознах по-отблизо тия хора, харесах честността им и почнах да подражавам на тяхното мъжество. Повелителят на живота е вдъхнал на всеки от нас, пеони, съчувствие към ближния. Аз никога не съм бил баща, но добре зная какво е бащинска любов. Ти приличаш на един момък, който ми беше скъп, и дори си внуших, че в жилите ти тече от неговата кръв. Но има ли значение това? Ти си честен човек, в което се убеждавам, като гледам, че държиш на думата си, а честността е твърде рядко качество, което не се забравя. Сърцето ми тегли към теб, момко, и с радост бих ти сторил добро.
Младият воин изслуша думите му, чиято сила и простота потвърждаваше тяхната правдивост, и склони глава ниско до голите си гърди, в знак на почит към тоя, който ги бе произнесъл. После вдигна тъмните си очи и пак ги устреми в далечината, сякаш се замисли отново за други неща, които нямаха нищо общо със сегашното му положение. Траперът, който много добре знаеше колко упорита е гордостта на воина, когато мисли, че изживява последните си минути, зачака да чуе желанието на младия си приятел със смирение и търпеливост, на които се бе научил от продължително общуваме с този забележителен народ. Най-после втораченият поглед на младия пеони като че трепна, очите му светнаха и взеха да се местят бързо от трапера към далечината, от далечината пак към острите черти на старческото лице, сякаш духът, който направляваше движенията им, беше внезапно обзет от вълнение.
— Татко — отговори накрая младият вожд с доверие и благост в гласа, — чух думите ти. Те влязоха в ушите ми и сега са в мен. Дългият нож с побелялата глава няма син; Твърдото сърце от народа пеони е млад, но най-голям в семейството си. Той намери костите на баща си в ловните поля на оседжите и ги изпрати в прериите на Добрите духове. Великият вожд, неговият баща, сигурно ги е видял и е познал това, което му принадлежи. Но скоро Уаконда ще призове и двама ни; тебе, понеже си видял всичко, което може да се види в тази страна, и Твърдото сърце, понеже му е нужен млад воин. Вождът на пеоните няма време да изпълни пред бледоликия своя синовен дълг.
— Колкото и да съм стар, колкото жалък и слаб да съм в сравнение с това, което бях едно време, може би ще доживея да видя отново залеза на слънцето над прерията. Очаква ли моят син също да доживее?
— Тетоните броят скалповете на моя вигвам! — отвърна младият вожд и в тъжната му усмивка светна странна искрица на тържество.
— И виждат, че са много — толкова много, че собственикът на тоя вигвам е в опасност, докато се намира в отмъстителните им ръце. Моят син не е жена и гледа без страх пътеката, която му предстои да поеме. Има ли какво да прошепне той в ушите на своя народ, преди да тръгне по нея? Тия нозе са стари, но ще намерят сили да ме отнесат до завоите на Вълчата река.
— Кажи на вълците, че Твърдото сърце е вързал на своя вампум по един възел за всеки тетон! — произнесе пленникът с разпаленост, която бе съборила преградите на изкуствената сдържаност. — Ако срещне дори един от тях из прериите на Повелителя на живота, сърцето му ще стане сърце на сиукс!
— Ох, такова чувство би било опасен спътник за бял човек, поел толкова мъчителен път! — промърмори старецът на английски. — Не на това добрите моравски братя учеха делауерите, не е и това, което тъй често се проповядва в селищата на белите — макар че, за срам на цялата наша бяла раса, те самите не постъпват според собствените си проповеди!… Вожде, аз те уважавам, но съм християнин и не мога да занеса такава вест.
— Ако баща ми се бои да не го чуят тетоните, нека прошепне тихо тия думи на нашите старци.
— Страхът, млади воине, е толкова позорен за бледоликите, колкото и за червенокожите. Уаконда ни учи да обичаме живота, който ни дарява, ала трябва да го обичаме така, както мъжете, обичат ловните си поля и кучетата си, и карабините си, а не сляпо, както майката обича детето си. Когато Повелителят на живота ме призове, няма да има нужда да вика името ми два пъти. Аз съм готов да се отзова и днес, и утре, и по всяко друго време, което е угодно на всесилната му воля. Но какво е воин без вярата си? Моята вяра ми забранява да занеса такива думи.
С гордо кимване вождът показа, че е съгласен с това, и изглеждаше, като че тъй неочаквано пробудилото се доверие всеки миг ще угасне. Ала старецът, развълнуван до дън душа от спомените си, дълго време задрямали, но все още живи, не можеше току-тъй да скъса нишката, която го свързваше с вожда на пеоните. Той помисли една минута, после вдигна печално очи към младия си другар и продължи:
— За всеки воин трябва да се съди според способностите му. Аз казах на моя син какво не мога да направя, нека сега си отвори ушите да чуе какво пък мога. Лосът едва ли ще измери прерията по-бързо от тия стари нозе, ако вождът на пеоните ми възложи да предам вест, която бял човек е в състояние да занесе.
— Нека бледоликият слуша — отвърна индианецът след секунда колебание, дължащо се на предишния отказ. — Той ще остане тук, докато сиуксите преброят всички скалпове на своите мъртви воини. Ще почака, докато се мъчат да скрият голите глави на осемнайсет тетони с кожата на един пеони; нека очите му бъдат широко отворени, за да види мястото, където ще заровят костите на воина.
— Това мога и ще го сторя, благородни момко.
— Ще отбележи мястото, за да може след това да го познае.
— Не бой се, не бой се, никога няма да го забравя — прекъсна го старецът, покъртен от това непоклатимо спокойствие и примирение със съдбата.
— Сега вече зная, че баща ми ще отиде при моя народ. Главата му е бяла и думите му няма да отлетят като дим. Нека отиде в моя вигвам и извика силно името на Твърдото сърце. Нито един пеони няма да остане глух на това. После нека баща ми помоли да му дадат жребчето, което още никой не е яздил, но което има по-загладен косъм от елен и е по-бързо от лос.
— Разбрах те, момче, разбрах те — прекъсна го пак старецът, който слушаше внимателно. — Каквото ми каза, ще го направя, да, и добре ще го направя, ако наистина разбирам какво може да желае индианец, когато умира.
— А щом младите ми юнаци дадат на моя баща поводите на това жребче, нека той го доведе по заобиколна пътека до гроба на Твърдото сърце!
— Ще го доведа. Да, ще го доведа, храбри момко, ако ще зимата да е засипала тия равнини с преспи и слънцето да се крие и денем, и нощем. Ще доведа кончето на святото място и ще го сложа така, че очите му
