да гледат залеза.
— И баща ми ще му заговори и ще каже, че господарят, който го е отгледал още от малко, сега се нуждае от него.
— И това ще направя; макар че, нека Бог ми е свидетел, ще говоря на тоя кон не от суетна мисъл, че ще разбере думите ми, а само да изпълня всичко, което се изисква според индианското поверие… Хекторе, кученцето ми, как ти се струва това, песчо, да се говори на кон?
— Нека белобрадият говори на коня с езика на пеоните — прекъсна го обреченият пленник, като чу, че другарят му разговаря с кучето на някакъв непознат език.
— Волята на моя син ще бъде изпълнена. С тези старчески ръце — макар и да смятах, че няма вече да стане нужда да проливат кръв нито на човек, нито на животно — ще убия коня на гроба ти!
— Добре! — каза младият пеони и лицето му просветна от задоволство. — Твърдото сърце ще препусне с коня си към блажените прерии и ще се яви пред Повелителя на живота като вожд!
Мигновената поразителна промяна в лицето на индианеца накара трапера изведнъж да отмести поглед и да види, че съвещанието на сиуксите е свършило и Матори, придружен от един-двама най-знатни воини, се запътва бавно към набелязаната жертва.
ГЛАВА XXVI
Жена съм аз, но сълзи не познавам.
В гърдите ми е мъката стаена
и в жар сърцето ми гори.
На двадесетина стъпки от пленниците тетоните се спряха и главатарят им даде знак на стареца да се приближи. Траперът се подчини, но когато тръгна, хвърли на младия пеони многозначителен поглед, сякаш още веднъж потвърждаваше — и индианецът разбра това — че няма да забрави обещанието си. Щом пленникът дойде достатъчно близо, Матори протегна ръка, сложи я на рамото на предпазливия старец и цяла минута стоя загледан в очите му, като че ли искаше да проникне и в най-съкровените му мисли.
— Винаги ли бледоликият е създаден с два езика? — запита той, като видя, че траперът с обичайната си твърдост издържа на погледа му, който сега го плашеше толкова малко, колкото и бъдещето.
— Честността не е под кожата, а по-надълбоко.
— Така е. Сега нека моят баща ме изслуша. Матори има само един език, а беловласият — много. Може би всички те са прави и нито един от тях не е раздвоен. Сиуксът си е само сиукс и нищо повече, а бледоликият — какво ли не! Той може да говори и с пеони, и с конз, и с омах, може да говори и с човек от своя народ.
— Да, в селищата на белите има хора, които знаят още повече езици. Но каква полза от това? Повелите-лят на живота има ухо за всеки език!
— Беловласият постъпи лошо. Той каза едно, а мислеше друго. С очите си гледаше напред, а с мисълта — назад. Язди кон на сиуксите и го изтощи; приятел е на един пеони и враг на моя народ.
— Тетоне, аз съм твой пленник. Макар че думите ми са бели, те няма да бъдат жалба. Прави каквото искаш.
— Не. Матори няма да направи белите коси червени. Моят баща е свободен. Прерията е открита за него от всички страни. Но преди беловласият да обърне гръб на сиуксите, нека ги огледа добре, за да може да каже на своя вожд колко велик е дакотът!
— Аз не бързам да тръгна по пътеката си. Ти виждаш мъж с побеляла глава, тетоне, а не жена, затова няма да се затичам да разправям на народите в прериите какво правят сиуксите.
— Това е хубаво. Моят баща е пушил с вождовете в много съвети — отвърна Матори, решил, че достатъчно е предразположил стареца и може да премине към непосредствената си цел. — Матори ще говори с езика на своя скъп приятел и баща. Младите бледолики ще слушат, щом стар човек от тяхното племе отвори уста. Нека баща ми направи пригодно за бяло ухо това, което ще каже един беден индианец.
— Говори високо! — каза траперът, който лесно схвана, че по тоя образен начин тетонът го моли да му стане преводач. — Говори, моите млади приятели слушат. Хайде, капитане, и ти, драги ми пчеларю, пригответе се да посрещнете дяволиите на този червенокож смело, както подобава на бели воини. Ако почувствате, че няма да устоите на заплахите му, погледнете тоя благороден пеони, чието време е отмерено със скъперническа ръка, като ръката на търговец в градовете, който раздава плодовете господни троха по троха, за да насити алчността си. Един поглед към тоя младеж ще вдъхне решителност и на двама ви.
— Моят брат е насочил очите си по лъжлива пътека — прекъсна го Матори със снизходителен тон, който показваше, че не иска да обижда бъдещия си преводач.
— Дакотът иска да говори на младите ми приятели, нали?
— След като попее в ухото на Цветето на бледоликите.
— Да прости Бог този окаян негодник! — възкликна старецът на английски. — Готов е да посегне на нежни, млади и невинни, за да задоволи хищническия си апетит. Но грубите думи и смразяващият поглед няма да помогнат; по-разумно, ще бъде да му говоря с добро. Нека Матори си отвори устата.
— Нима баща ми ще крещи така, че жените и децата да чуят мъдростта на вождовете? Да влезем във вигвама и да поговорим шепнешком.
Като рече това, тетонът посочи многозначително една шатра, на която е ярки краски беше изобразен един от най-смелите и най-славни подвизи на вожда. Тя беше малко по-настрана от останалите, което показваше, че там живее човек на особена почит у племето. Щитът и колчанът на входа й бяха по-разкошни от обикновено, а наличието на карабина свидетелстваше за високия сан на собственика. Във всичко останало шатрата се отличаваше по-скоро с бедност, отколкото с богатство. Домашните потреби бяха по- малобройни и по-прости по изработка от тези, които се виждаха пред входа и на най-скромните колиби, а и не се забелязваше нито един от ония високоценени предмети на цивилизования живот, купувани понякога чрез търговци, които ограбват безсъвестно невежите туземци. Когато се сдобиеше с такива неща, вождът ги раздаваше щедро на подчинените си и по тоя начин купуваше влияние, което го правеше господар на хората и на живота им — своеобразно богатство, несъмнено по-благородно само по себе си и по- привлекателно за честолюбието му.
Старецът знаеше, че това е вигвамът на Матори, и подчинявайки се на знака на вожда, тръгна към него бавно и неохотно. Но имаше и други свидетели, не по-малко заинтересовани от предстоящите преговори, които не можеха да скрият опасенията си. Гледайки и слушайки внимателно, Мидълтън бе разбрал достатъчно, за да се изпълни душата му със страшни предчувствия. С отчаяно усилие той успя да се изправи на крака и да извика силно на отдалечаващия се трапер:
— Заклевам те, старче, ако чувствата ти към моя дядо не са само празни думи и ако обичаш Бога като християнин, не проронвай нито думичка, която би оскърбила слуха на тая невинна…
Сломен духом, той не можа да се задържи на вързаните си крака, рухна като покосен на земята и остана да лежи там безчувствен.
Пол обаче подхвана неговата мисъл и довърши молбата му по своему.
— Слушай, траперю — завика той, мъчейки се напразно да замахне с юмрук в подкрепа на думите си, — ако се наемаш да ставаш преводач, говори на тоя проклет индианец само такива неща, които бял човек следва да произнася, а езичникът — да слуша. Кажи му от мен, че ако с думи или с дело оскърби девойката на име Нели Уейд, ще го прокълна с предсмъртния си дъх, че ще се моля всички добри християни в Кентъки да го проклинат — и седнали, и прави, когато ядат и пият, когато се бият, когато се молят или са на конни състезания, в къщи и на открито, лете и зиме, и през месец март; с една дума — както често става — ще го преследвам и след смъртта си, ако дух на бледолик е способен да се вдигне от гроб, изкопан от ръцете на червенокож.
След като изрече по тоя начин най-страшните проклятия, които можеха да му дойдат на ум и според
