няма нито глава, нито копита!
— Огънят си е свършил работата — отвърна траперът, без да откъсва очи от хоризонта, който прозираше от време на време през облаците дим. — Докато се усетиш, ще опече цял бивол, а рогата и копитата му ще станат на бяла пепел… Срамота, Хекторе, срамота за стар пес като теб! Виж, на паленцето на капитана може да се прости, защото не може и да се очаква друго от младо и, бих казал, без да искам да го обидя, неопитно кученце като него, ала за теб, който си живял толкова дълго в гората, преди да дойдеш в тия равнини, голям позор е за теб, Хекторе, да се зъбиш и да ръмжиш над трупа на опечен кон, сякаш искаш да кажеш на господаря си, че си открил следа на мечка гризли.
— Слушай, стари траперю, това съвсем не е кон: нито по копита, нито по глава, нито по кожа.
— Що думаш! Не е ли кон? Очите ти ги бива за пчели и за хралупи, момко, ала… Бог да ме убие, момчето е право! Как можах да не позная кожата на бивол, колкото обгорена и сбръчкана да е, и да я помисля за труп на кон! Ех, едно време, приятели, щом съглеждах звяр отдалеч, веднага можех да кажа какъв е, и не само това, но и да позная цвета му, на колко е години и самец ли е или самка.
— В такъв случай, уважаеми венаторе, ти си имал едно неоценимо преимущество! — забеляза естественикът, от чието внимание не убягваше нищо. — Човек, способен да различава всичко това в пустинята, неведнъж ще си спести уморителен път, а понякога и продължителен оглед, който може да се окаже безплоден. Моля те, кажи ми, дотам ли стига твоята изключителна проницателност, та можеш да определиш отдалеч и разреда, и генуса?
— Не зная какво разбираш под този твой „ред“ и „гений“.
— Е! — прекъсна го пчеларят с малко пренебрежителен тон, който често си позволяваше, когато разговаряше с престарелия си приятел. — Хайде, стари траперю, ти май признаваш, че не знаеш родния си език, което никак не очаквах от човек с твоя опит и разум. Когато казва „ред“, нашият другар има пред вид дали животните се движат в скупчено стадо, като рой, който лети подир царицата, или във върволица, едно след друго, както често си виждал биволите в прерията. А „гений“ е според мен съвсем ясна дума, която всеки знае. В нашия окръг например имаме един конгресмен и един друг човек, много устат, който издава нашенския вестник — и двамата са умни хора, затова им казват гении. Ето това има пред вид докторът, доколкото го разбирам, защото каквото каже, все има важен смисъл.
Като свърши остроумното си разяснение, Пол хвърли през рамо поглед, който, правилно изтълкуван, сякаш говореше: „Виждате ли, макар и да не си блъскам често главата с такива неща, все пак не съм толкова глупав.“
Всичко у Пол възхищаваше Елен, само не и „учеността“ му. Прямотата, безстрашието и мъжеството, съчетани с приятната му външност, бяха достатъчни, за да събудят симпатиите й — не й беше нужно да търси у него и тънък ум. Горката девойка почервеня като роза, нежните й пръсти си играеха с колана, за който се държеше, за да не падне от коня, и като че ли в желанието си да отвлече вниманието на другите слушатели от слабостта, противна за самата нея, побърза да каже:
— Значи, това съвсем не е кон?
— То е, ни повече, ни по-малко, кожа на бивол — продължи траперът, за когото обясненията на Пол бяха толкова неясни, колкото и научната терминология на доктора. — Обърната е с козината навътре; както виждате, огънят е преминал по нея, но тъй като е била прясна, пламъците не са могли да я обгорят. Животното е убито отскоро и може би ще намерим тук и останки от трупа му.
— Повдигни крайчеца на кожата, стари траперю — рече Пол с такъв тон, сякаш току-що бе доказал правото си да има думата във всеки съвет. — Ако се е запазил къс от гърбицата му, трябва да е добре опечен и ще ни дойде тъкмо на място.
Старецът се разсмя от все сърце на находчивостта на спътника си. Когато пъхна крак под кожата, тя се раздвижи. После изведнъж отхвръкна настрана и скритият под нея индиански воин скочи на крака с бързина, която показваше, че се чувства в опасност.
ГЛАВА XXIV
Бих искал, Хал, да мога да полегна, спокоен,
че всичко е наред.
В следващия миг смаяните бегълци разбраха, че пред тях стои пак същият млад пеони, с когото вече се бяха срещали. И те, и индианецът онемяха от изненада, и повече от минута се наблюдаваха взаимно с недоумение и като че ли с недоверие. Обаче младият воин прояви в учудването си повече сдържаност и достойнство от бледоликите си познайници. Докато Мидълтън и Пол усещаха как трепетът на плахите им спътнички се предава на самите тях и разпалва кръвта им за нови подвизи, индианецът местеше огнения си поглед от един на друг, като че ли не би трепнал и пред най-яростно нападение. Плъзгайки се по учудените лица на всички, най-после очите му се спряха на също тъй невъзмутимото лице на трапера. Пръв наруши мълчанието доктор Бациус, като се провикна:
— Разред — примати; род — човек; вид — прериен!
— Хм, да… тайната се разкри — проговори старият трапер, клатейки глава, сякаш зарадван, че е решил някаква мъчна гатанка. — Младежът се е скрил в тревата; пожарът го е настигнал, докато е спял, и тъй като е загубил коня си, принудил се е да търси спасение под кожата на току-що убит бивол. Добре измислено, когато няма барут и кремък, за да се обгори тревата наоколо. Честно казано, умен момък, а и би бил надежден другар на път! Ще му поговоря с благи думи, защото с гняв няма да постигнем нищо… Моят брат е отново добре дошъл! — продължи той на разбран за индианеца език. — Тетоните са се опитали да го опушат като енот77.
Младият пеони огледа равнината, като че искаше да се убеди каква страшна опасност бе избегнал, но сметна за недостойно да покаже и сянка на вълнение от нейната близост. Той сбърчи вежди и отговори на забележката на трапера:
— Тетоните са кучета. Когато до ушите им стигне бойният вик на пеоните, цялото им племе почва да вие от страх.
— Вярно. Тези дяволи ни следят и аз се радвам, че срещам воин с томахавка в ръка, който не ги обича. Ще бъде ли моят брат тъй добър да отведе чедата ми в селото си? Ако сиуксите тръгнат по пътеката ни, моите млади хора ще му помогнат да ги срази.
Младият пеони се вгледа внимателно в лицето на всеки от странниците, преди да се реши да отговори на толкова важен въпрос. Той разгледа мъжете набързо и очевидно беше удовлетворен. Ала очите му, както при първата среща, се задържаха дълго и с възхищение върху Инес — тъй пленително, невиждано досега създание с несравнима и рядка хубост. От време на време погледът му се откъсваше от нея, привлечен от по-привичния и все пак необикновен чар на Елен, но моментално се връщаше да съзерцава това същество, което за несвикналото му око и пламенното му въображение беше върхът на съвършенството, каквото млад поет приписва на образите, сътворени от фантазията му. Никога досега той не бе срещал в прерията нещо тъй прекрасно, тъй идеално, тъй достойно във всяко отношение да служи като награда на воин за неговата смелост и самоотверженост; и като че ли младият юнак неволно попадаше все по-силно под обаянието на този рядък образец на женска красота. Но като забеляза, че втораченият му поглед смущава обекта на възхищението му, той извърна очи, сложи изразително ръка на гърдите си и отговори смирено:
— Баща ми ще бъде приет като скъп гост. Младите хора от моя народ ще ходят на лов със синовете му; вождовете ще пушат с беловласия. Девойките пеони ще пеят на дъщерите му.
— Ами ако срещнем тетоните? — запита траперът, който искаше да си изясни напълно по-съществените условия на този нов съюз.
— Врагът на Големите ножове ще изпита върху себе си удара на пеоните.
— Добре. А сега моят брат и аз трябва да се посъветваме, за да не тръгнем по крива пътека, а пътят ни към селото му да бъде като полет на гълъб.
Младият пеони изрази съгласието си с жест и се дръпна с трапера малко настрана — старецът се боеше
