колкото може да извърви млад и зелен хлапак от зори до зори; и при това не наруших ничии права и не причиних никому вреда, защото по това време още никой не се бе обявил за стопанин на полските зверове. Природата се простираше тогава в пълното си великолепие по цялото крайбрежие, оставяйки на алчността на заселниците само тясна ивица между лесовете и океана. А къде съм сега? Да имах крила на орел, щях да ги уморя, докато измина една десета от разстоянието, което ме дели от морето; целият тоя край е завзет от градове и села, ферми и пътища, църкви и училища — с една дума, от всички изобретения и дяволии на човека. Помня времето, когато шепа червенокожи, само като викнеха по границата, разтреперваха всички колонии и мъжете се хващаха за оръжието, и докарваха на помощ войски от една далечна земя, и четяха молитви, и жените изпадаха в ужас, и малцина заспиваха спокойно, защото ирокезите бяха поели пътеката на войната или проклетият минго бе грабнал томахавката. А сега? Страната изпраща корабите си в чужди земи да воюват със съседите им; топовете са повече, отколкото пушките едно време; и когато стане нужда, обучени войници — десетки хиляди обучени войници! — се свикват под знамената. Такава е разликата между колониите и щатите, приятели мои, и аз, жалък и немощен, какъвто ме гледате сега, доживях да видя всичко туй!
— Никой разумен човек не би се усъмнил, стари траперю — каза Пол, — че си видял много секачи да оголват земята от хубавата й премяна и много заселници да разграбват самия мед на природата. Но Елен май се плаши от сиуксите. И след като ти си изля душата по всички тия въпроси, покажи ни само накъде да хвръкнем, и роят тутакси ще литне.
— А?
— Казвам, че Елен се безпокои; и тъй като димът се вдига от равнината, най-благоразумно е да излетим отново.
— Умно говори момчето. Забравих, че около нас бушува огън и че сиуксите са ни обкръжили като гладни вълци, които дебнат стадо биволи. Но когато в старческия ми ум се пробудят спомени за отдавна минали времена, нуждите на днешния ден щукват от главата ми. Право казвате, деца, време е да тръгваме. И тъкмо сега идва най-трудното в нашата задача. Лесно е да надхитриш пламтяща пещ, защото тя е само разярена стихия; и не е трудно понякога да заблудиш мечка гризли, когато те е подушила, защото инстинктът не само помага на звяра, но го и заслепява; ала да затвориш очите на тетон, когато е нащрек — е, за това се иска повече ум, защото разсъдъкът помага на дяволската му хитрост.
Макар и да разбираше добре трудностите на начинанието, все пак старецът пристъпи към изпълнението му с пълна увереност и бързина. След като завърши своя оглед, прекъсван от тъжни спомени, той даде знак на спътниците си да яхнат конете. През цялото време, докато бе бушувал пожарът, животните бяха стояли неподвижни и настръхнали, но сега приеха товара си с явно удоволствие, което показваше, че ревностно ще изпълнят дълга си. Траперът предложи на доктора да се качи на неговия жребец, като заяви, че ще продължи пеш.
— Не съм много свикнал да пътувам с чужди нозе — обясни той, — пък и краката ми са уморени от бездействие. Освен туй, ако попаднем внезапно на засада, което е напълно възможно, конят ще тича по- добре с един човек на гърба, отколкото с двама. А аз… е, не е толкова важно дали ще живея един ден повече или един ден по-малко! Нека тетоните вземат скалпа ми, ако такава е божията воля: ще видят, че е само от бели коси, но нито един човек не е способен да ми отнеме знанията и опита, от които е побеляла главата ми.
Тъй като никой от нетърпеливите му слушатели не изглеждаше склонен да му противоречи, предложението на стареца бе прието мълчаливо. Наистина докторът смънка няколко печални възклицания за загубата на Азинус, но зарадван, че ще може да продължи пътя си на четири крака вместо на два, не възрази нищо. След няколко минути пчеларят, който обичаше винаги да има първата дума в такива случаи, обяви гръмогласно, че всички са готови за път.
— А сега погледнете ей там, на изток — рече старецът, когато ги поведе по мрачната и още димяща равнина. — Ако вървите по такава пътека, няма защо да се страхувате от настинка на краката. Но погледнете на изток и когато през пролуките в дима съзрете ослепително бяла ивица, лъскава като пластинка ковано сребро, знайте, че това е вода. Там тече голяма река и преди малко ми се стори, че я виждам, ала после се замислих за друго и я загубих от очи. Тя е широка и бързотечна река, каквито Господ е намножил в тая пустиня, защото тук могат да се видят всички богатства на природата, само не и дървета. А дърветата са за земята това, което са плодовете за градината. Без тях нищо не е приятно и полезно. Отваряйте си добре очите, да не пропуснете тая ивица святкаща вода: няма да бъдем в безопасност, докато тя не остане между следите ни и зоркия поглед на тия тетони.
Това предупреждение беше достатъчно, за да накара спътниците на трапера да затърсят жадно с поглед реката. Устремен към тази цел, отрядът се движеше в пълно мълчание — старецът ги бе посъветвал да бъдат предпазливи, тъй като сега навлизаха в облаците дим, които пълзяха като гъста мъгла из равнината и особено там, където огънят бе срещал по пътя си локви със застояла вода.
Така изминаха две-три мили, а реката все не се показваше. Пламъците още бушуваха в далечината; едва вятърът отвяваше дима на пожара и всичко отново се обвиваше в гъсти облаци, които пречеха да се вижда. Най-после старецът, започнал вече да проявява безпокойство, което караше спътниците му да се опасяват, че дори неговото остро око не може да проникне през димната завеса, изведнъж се спря, отпусна пушката си на земята и застана като че замислен над нещо, което лежеше в краката му. Мидълтън и останалите се приближиха и запитаха за причината на това спиране.
— Гледайте — отговори траперът, показвайки обезобразения труп на кон, който лежеше полуизгорял в една малка падинка. — Вижте каква е силата на пожара в прерията. Земята тук е влажна, а тревата — по- висока. Огънят, е заварил нещастното животно заспало. Ето, вижте костите, напуканата и обгорена кожа и оголените зъби. Хиляда зими не биха изсушили това животно така, както го е изсушил огънят за една минута.
— Същото можеше да сполети и нас — каза Мидълтън, ако пламъците ни бяха обхванали, докато спяхме!
— Не, не бих казал това, не бих казал. Вярно, човек също може да изгори като сухо дърво. Само че той е по-умен от коня и ще знае как да избегне опасността.
— Но може би това е било само труп на кон, защото, ако е бил жив, щял е да побегне.
— А виждаш ли тези следи по влажната земя? Тук са стъпвали копитата му, а това, ако не греша, е отпечатък от мокасин. Собственикът на коня се е мъчил с всички сили да го измъкне, но инстинктът на животните е такъв, че като видят пожар, стават страхливи и упорити.
— Това е добре известно. Но ако с животното е имало ездач, къде е той?
— Там е цялата загадка — отвърна траперът и се наведе, за да разгледа по-отблизо следите по земята. — Да, да, ясно: тук между двамата се е водила дълга борба. Стопанинът се е мъчил да спаси добичето си и пламъците трябва да са били много алчни, щом не е успял да му помогне.
— Слушай, стари траперю — намеси се Пол, сочейки към едно място наблизо, където земята беше по- суха и затова тревата не е била толкова гъста, — кажи по-точно „два коня“. Ето там лежи другият.
— Момчето е право! Възможно ли е тетоните да са попаднали в собствената си клопка? Наистина случват се такива неща; и ето ви пример за всички, които мислят зло… Охо, погледнете тук: желязо! Сбруята на тоя кон е изработена от бял човек. Да, така трябва да е, така трябва да е… Отряд от тия мерзавци ни е причаквал в тая трева, докато другарите им са подпалвали прерията, и ето ви резултатите: останали са без коне, а и са имали голям късмет, ако душите им не кретат сега по пътеката, която води към индианските земи.
— Може да са прибягнали до същото средство, с което си послужи и ти — забеляза Мидълтън, кога го отрядът се приближи полека до другия труп, проснат точно на пътя им.
— Едва ли. Защото не всеки индианец носи със себе си кремък и огниво и не винаги има добра пушка, като този мой стар приятел. Да запалиш огън с две пръчици, е бавна работа, а не е имало и много време за мъдруване и за измисляне на друго точно на това място: виждате ли оная огнена ивица, дето лумва от време на време, раздухвана от вятъра, сякаш стъпва по барут? Пожарът трябва да е минал оттук само преди няколко минути и не е зле да заредим пушките си; не че желая много да се счепкам с тетоните — пази Боже! — но ако се наложи по неволя да се бием, винаги е по-разумно да дадеш първия изстрел.
— Чудно ми се вижда това животно, старче — каза Пол, като дръпна юздата на коня си и се наведе над втория труп, докато останалите от отряда бързаха да го отминат. — Право да ти кажа, особен е тоя кон:
