хладнокръвието на опитен властник.
Докато воините се въоръжаваха, юношите бяха изпратени в долчинката да доведат конете. Жените прибираха трескаво шатрите и ги товареха на стари кранти, негодни вече за бой. Майките мятаха малките на гърба си, а по-големките, които можеха да вървят, се промъкнаха отзад като стадо безсъзнателни добичета. Макар че всичко това ставаше сред глъч и врява, като същински Вавилон, всеки вършеше работата си с невероятна бързина и точност.
В това време самият Матори не пропускаше нито едно от задълженията си като вожд. От възвишението, на което стоеше, той виждаше ясно целия вражески отряд и всяка негова маневра. Мрачна усмивка озари лицето му, когато установи, че неговите сили значително превъзхождат противника по численост. Въпреки това преимущество обаче имаше други неблагоприятни фактори, които го караха да не вярва в щастливия изход от неизбежната схватка. В сравнение с противника племето му обитаваше по-северна и по- неблагодатна област и беше много по-бедно откъм коне и оръжие — имущество, което е най-ценно за западния индианец. Пеоните всички до един бяха на коне и Матори не се съмняваше, че има пред себе си само отбрани воини на племето, решили да тръгнат на такъв далечен път, за да спасят своя най-велик вожд или да отмъстят за него. От друга страна, много от хората му се отличаваха повече на лов, а не в бой; те бяха способни да отклонят вниманието на противника, но не можеше да очаква от тях особено геройство. Затова искрящият поглед на вожда се насочи към група воини, на които често бе разчитал и които никога не бяха го разочаровали. И макар че при сегашното положение той съвсем не беше склонен да се хвърли в бой, същевременно никак не би се поколебал да го започне, ако не бяха жените и децата, които с присъствието си даваха огромно преимущество на противника.
Впрочем и пеоните, постигнали първата си и главна цел с такава неочаквана леснота, не бързаха да довеждат нещата до развръзка. Рисковано беше да преминават реката, когато имаха срещу себе си враг, готов да им даде отпор; присъщото им благоразумие повеляваше да се отдалечат за известно време и да нападнат, когато се стъмни и привидната безопасност приспи бдителността на противника. Но в сърцето на вожда пламтеше огън, който го караше в тоя момент да забрави обичайните хитрости на индианците във война. Той гореше от жажда да измие неотдавнашния си позор и може би мислеше, че между оттеглящите се жени на сиуксите се намира трофеят, който сега беше в очите му по-ценен дори от петдесет тетонски скалпа. Така или иначе, след като изслуша кратките напътствия на своя отряд и съобщи на вождовете това, което трябваше да знаят, Твърдото сърце се приготви да участва в предстоящата схватка по такъв начин, че веднъж за винаги да утвърди заслужената си слава и същевременно да задоволи тайните си желания. Пеоните бяха довели за него най-добрия му ловен кон, макар и да не се надяваха, че той ще потрябва на господаря си на тоя свят. На гърба на коня бяха метнати лък, копие и колчан, с които възнамеряваха да погребат младия воин, и този знак на внимание и уважение показваше с каква любов се ползваше благородният младеж сред своите съплеменници. Тази предвидливост щеше да освободи трапера от необходимостта да изпълни благочестивото задължение, с което се бе нагърбил.
Твърдото сърце оцени тези грижи на своите воини, защото вярваше, че вожд, който разполага с такова снаряжение, би тръгнал с чест за далечните ловни полета на Повелителя на живота и в същото време си даваше сметка, че всичко това може да му бъде не по-малко полезно и при сегашните обстоятелства. Суровото му лице просветна от задоволство, когато опита гъвкавостта на лъка и се прицели с отлично изработеното копие. Той удостои щита само с бегъл и равнодушен поглед. Но когато се метна на любимия си кон, даже привичната индианска сдържаност не можа да прикрие възторга му. Той препусна няколко пъти насам-натам пред не по-малко възхитените си воини, управлявайки коня с такава грация и сръчност, на която човек не може да се научи, ако не му е дадена от природата; от време на време замахваше с копието, сякаш да провери здравината на стойката си, а понякога оглеждаше внимателно карабината, с която също не бяха забравили да го снабдят, и в очите му се четеше радостта на човек, който по чудо си е възвърнал съкровища, които са гордост и щастие за него.
И точно в тоя момент Матори, завършил необходимите приготовления, реши да предприеме решителната маневра. Тетонът доста се бе затруднил какво да прави с пленниците. Палатките на скватера още се виждаха в далечината и опитът подсказваше на хитрия вожд, че трябва да се пази от нападение и от тая страна, без същевременно да изпуска от очи заклетите си врагове, които открито се бяха възправили срещу него. Първата му мисъл беше да се отърве от мъжете с помощта на томахавката, а жените да повери на грижите на жените от племето, но много от неговите воини все още гледаха със страхопочитание „магьосника“ на Дългите ножове, затова Матори не се реши на такава рискована стъпка точно преди битката: съплеменниците му може да изтълкуват такава разправа с пленниците като прокоба за поражение. Не виждайки друг изход, той махна с ръка на един престарял воин, комуто бе възложил да пази жените и децата, дръпна го настрана, докосна многозначително с пръст рамото му и каза властно, но с доверие в гласа:
— Когато моите млади воини се нахвърлят върху пеоните, дай на жените ножове. Това е достатъчно. Моят баща е много стар, не му е нужно да слуша мъдрости от хлапак.
Мрачният стар индианец със свиреп поглед му даде да разбере, че е съгласен, след което вождът беше вече спокоен, че тази важна работа ще бъде свършена както трябва. Оттук нататък той мислеше само как да си отмъсти и как да утвърди бойната си слава. Като скочи на коня си, той с властен жест заповяда на своя отряд да последва примера му и безцеремонно прекъсна бойните песни и тържествените обреди, с които мнозина от воините му разпалваха мъжеството си за юнашки подвизи. Когато всички застанаха в строй, както подобава, отрядът потегли мълчаливо и решително към брега.
Сега двете вражески групи бяха разделени само от реката. Ширината й не позволяваше да се използва обичайното метателно оръжие на индианците, но все пак вождовете си размениха няколко безполезни изстрела с карабините, повече за перчене, отколкото с надежда да причинят някаква вреда на неприятеля. Тъй като мина доста време в такива безплодни усилия и демонстрации, ще оставим засега двамата противници и ще се върнем при тия наши герои, които все още се намираха в ръцете на сиуксите.
Напразно ще хабим мастило и хартия, които биха могли да се употребят за нещо по-полезно, ако речем да разказваме на читателя с какво внимание опитният трапер следеше и най-малката подробност на гореописаната сцена. Както и всички останали, той беше поразен от неочакваната постъпка на Твърдото сърце и за миг огорчението и покрусата взеха връх над желанието да спаси живота на младежа. Ако индианският воин, към когото изпитваше такива силни симпатии, бе проявил някаква слабост, простодушният и честен старец щеше да почувства мъка, както се измъчва дълбоко вярващ родител, надвесен над смъртното ложе на нечестния си син. Но когато видя, че вместо да се опитва като безпомощен страхливец да избегне смъртта, приятелят му, напротив, с присъщото гордо спокойствие на индиански воин изчака да настъпи удобен момент за бягство и тогава прояви мъжество и решителност, които биха направили чест и на най-прославения герой, траперът бе обзет от такава радост, че едва успя да я скрие. Сред писъците и суматохата, настъпила след гибелта на Уюча и бягството на пленника, той застана до белите си другари, решен да ги защитава на всяка цена, ако сиуксите решат да излеят яда си върху тях. Обаче появяването на вражеския отряд го избави от такъв отчаян и несъмнено безполезен опит и сега старецът можеше по-спокойно да следи хода на събитията и да обмисля бъдещите си планове.
Той забеляза между другото, че докато всички деца и почти всички жени заедно с покъщнината бяха изпратени набързо някъде назад, може би с поръчение да се скрият в някоя от близките горички, шатрата на самия Матори остана на мястото си и нищо не бе изнесено от нея. Наблизо обаче чакаха два отбрани жребеца, задържани от двама младежи, още много зелени, за да участват в схватката, но все пак на такава възраст, когато вече умееха да се справят с коне. От това траперът заключи, че Матори се бой да повери някому новопридобитите си „цветя“ и същевременно е взел мерки в случай на някакъв обрат на съдбата. От зорките очи на стареца не убягна нито изражението върху лицето на тетона, когато даваше разпореждането си на стария индианец, нито злорадството, с което последният прие кървавата поръка. Всички тези тайнствени приготовления убедиха трапера, че наближава решителният час, и той призова на помощ целия си опит, който бе придобил през дългогодишния си живот, за да намери изход от това отчаяно положение. Докато размишляваше какво да прави, докторът пак привлече вниманието му с жалкия си зов.
— Уважаеми траперю или по-право освободителю както заслужено мога да те нарека сега — подзе опечаленият Овид, — струва ми се, че най-после е настъпил благоприятен момент да наруша неестествената и съвсем незакономерна връзка, която съществува между долните ми крайници и тялото на Азинус. Може би ако бъде освободена поне такава част от краката ми, че да мога да ползвам останалата, и
