никъде враг, когото би искал да срази?
— Откога тетонът не е броил скалповете на своите воини, които се сушат над огнищата на пеоните? Ето ръката, която ги е смъкнала и е готова да направи осемнайсетте двайсет.
— О, нека разумът на моя брат остави кривата пътека. Ако червенокожият вечно ще се бие с червенокожи, кой ще бъде господар на прериите, когато не остане воин, достоен да каже: „Тя е моя“? Чуй какво казват старците. Те ни разправят, че когато били млади, от горите откъм изгряващото слънце придошли много индианци и изпълвали прериите с жалби за грабителството на Дългите ножове. Където стъпят бледолики, там вече няма място за червенокож. Земята е тясна за тях. Те винаги са гладни. Гледай, те са вече тук!
Говорейки така, тетонът посочи лагера на Ишмаел, чиито палатки се виждаха ясно оттук, и после млъкна, за да разбере как са подействали неговите дум, на простодушния му враг. Твърдото сърце слушаше, като че тези разсъждения бяха породили в ума му цяла поредица нови мисли. След минутка размисъл той запита:
— Какво трябва да направим според мъдрите вождове на сиуксите?
— Те мислят, че подир мокасина на всеки бледолик трябва да се върви като по следа на мечка. Тъй че Дългите ножове, които са дошли в прерията, да не се върнат вече. Пътеката да бъде свободна за тия, които идват, и затворена за тия, които си отиват. Ето там има много от тях. Те имат коне и пушки. Те са богати, а ние сме бедни. Така че желаят ли пеоните да се съберат на съвет с тетоните? И когато слънцето се скрие зад Скалистите планини, да кажат: „Това е за вълка, а това — за сиукса.“
— Не, тетоне! Твърдото сърце никога не е посягал на чуждоземците. Те идват във вигвама му, ядат и си отиват свободно. Могъщият вожд е техен приятел! Когато моят народ призовава младите воини да поемат пътеката на войната, мокасините на Твърдото сърце последни стъпват по нея. Но едва селото му се скрие зад дърветата, и вече ги е изпреварил. Не, тетоне, той никога няма да вдигне ръка срещу чуждоземците.
— Тогава умри с празни ръце, глупако! — извика Матори и като сложи внезапно смъртоносна стрела на лъка си, прицели се право в оголената гръд на своя благороден, доверчив противник и пусна тетивата.
Коварният тетон направи това тъй ненадейно, така добре улучи подходящия момент, че младият пеони не можеше да се защити с обичайните средства. Щитът висеше на рамото му; дори бе снел стрелата от тетивата и я стискаше в шепа заедно с лъка. Обаче зоркото око на вожда успя навреме да улови движението на противника, а самообладанието и находчивостта не го напускаха. Той дръпна силно поводите, конят му се изправи на задните си крака и заслони като щит привелия се ездач. Но Матори се бе прицелил тъй точно и запратил стрелата си с такава сила, че тя се впи в шията на животното и се показа от другата страна.
По-бърз от мисълта, Твърдото сърце изпрати в отговор своята стрела. Тя проби щита на тетона, но без да засегне самия него. Няколко секунди тетивите звънтяха неспирно и стрелите святкаха една след друга във въздуха, макар че същевременно противниците трябваше да се грижат и за своята защита. Колчаните скоро се изпразниха, но при все че вече бе пролята кръв, това не беше достатъчно да охлади плама на битката, защото никой не бе пострадал сериозно.
След това двамата вождове започнаха да маневрират изкусно и бързо с конете, си. Те пускаха жребците си стремглаво напред, завиваха рязко, отново се хвърляха в атака и се отдръпваха, кръжейки като лястовички. Размахваха се ожесточено копия, изпод копитата хвърчеше пясък и понякога гибелта на единия от воините изглеждаше неизбежна, но и двамата както досега се задържаха на седлата и стискаха поводите с твърда ръка. Накрая тетонът бе принуден да скочи от коня си, за да избегне един удар, който можеше да се окаже смъртоносен. Младият пеони прониза коня му с копието си и се отдалечи в галоп, надавайки вик на тържество. Завивайки обратно, той се готвеше вече да използва предимството си, когато буйният му жребец се олюля и рухна под товара си, който нямаше повече сили да носи. Матори откликна на преждевременния му победоносен възглас със страшен вик и се втурна с нож и томахавка към заплетения в стремената млад воин. Въпреки ловкостта си Твърдото сърце не беше в състояние да се измъкне навреме изпод поваления кон. Той виждаше, че положението му е безнадеждно. Като напипа ножа си, младият пеони стисна острието между палеца и показалеца си и с удивително хладнокръвие го метна срещу приближаващия се враг. Ножът се завъртя няколко пъти във въздуха и като се заби с острието в голата гръд на непредпазливия в порива си сиукс, потъна до самата дръжка от еленова кост.
Матори улови дръжката, като че се колебаеше дали да издърпа ножа. За миг лицето му потъмня от неудържима омраза и ярост, после, сякаш някакъв вътрешен глас му напомни, че не бива да губи време, той се довлече до края на пясъчната ивица, като се олюляваше, нагази до глезените във водата, но се спря. Хитростта и двуличието, които тъй дълго бяха помрачавали по-светлата и по-благородна страна на природата му, потънаха в неукротимата гордост, вкоренена у него още от млади години.
— Не, вълчице — каза той с мрачна самодоволна усмивка, — никога скалпът на дакотски вожд няма да се суши над огнището на пеони!
Той измъкна ножа от раната и го захвърли високомерно към врага. После размаха заплашително пестник срещу победоносния си противник, докато на мургавото му лице като че ли се бореха дълбока ненавист и презрение, за които не намираше думи; след това се гмурна стремглаво в средата на потока, където той течеше най-бързо, и още известно време ръката му махаше тържествено над водата, макар че тялото беше вече завинаги погълнато от вълните. Междувременно Твърдото сърце бе успял да рипне на крака. Двата отряда, които дотогава мълчаха, изведнъж нададоха оглушителни викове. Петдесет воина от всяка страна бяха вече се втурнали в реката, бързайки да унищожат или да защитят победителя, и всъщност боят не завършваше, а по-скоро едва сега започваше. Но младият герой беше сляп към всички тия признаци на беда и опасност. Той скочи да вземе ножа си, а после с лекостта на антилопа се понесе по пясъка, вглеждайки се във вълните, които криеха и отнасяха неговия трофей. Едно тъмно кърваво петно показваше това място и стиснал ножа, той се гмурна в реката, твърдо решен да умре във вълните й или да се върне със своята плячка.
В това време на пясъчната ивица се разрази кръвопролитна битка. Пеоните обаче имаха по-добри коне и по-силен боен дух и като стигнаха острова в достатъчен брой, принудиха неприятеля да се оттегли. След това, за да закрепят успеха си, победителите се устремиха към вражеския бряг и се измъкнаха на сухо, продължавайки да водят ръкопашен бой. Но тук ги пресрещнаха всички пеши тетони и пеоните на свой ред бяха принудени да отстъпят.
Сега битката се водеше с присъщата на индианците предпазливост. Когато буйните страсти, които бяха подтикнали двете племена да се вкопчат в такава смъртоносна схватка, се поуталожиха, те почнаха да се вслушват повече в гласа на вождовете, които се стараеха да усмирят горещите глави, напомняйки им да бъдат предпазливи. Изпълнявайки съветите на своите военачалници, сиуксите побързаха да се скрият — кои в тревата, доколкото тя можеше да служи за укритие, кои зад редките храсти или зад някоя лека издигнатина и пеоните бяха принудени вече да бъдат по-благоразумни в атаките си, които сега вземаха по- малко жертви.
Сражението продължи така с променлив успех и почти без загуби. Сиуксите успяха да се натикат в гъстия буренак, където неприятелските коне не можеха да проникнат, и дори някой конник да се промъкнеше там, щеше да бъде съвсем безпомощен. Трябваше да се измъкнат тетоните от това убежище, в противен случай битката оставаше нерешена. Няколко отчаяни атаки бяха отблъснати и обезкуражените пеони вече започнаха да мислят за отстъпление, когато наблизо се чу познатият боен вик на Твърдото сърце и само след секунда сред тях се появи и самият вожд, който размахваше скалпа на върховния вожд на сиуксите като знаме, което вещае победа.
Посрещнаха го радостни възгласи и воините му се втурнаха след него с такава настървеност, че в тоя миг никой, изглежда, не можеше да устои на техния напор. Но кървавият трофей в ръката на вожда на пеоните разпалваше не само нападателите, но и нападнатите. В отряда на Матори имаше още много смели воини и ораторът, който на сутрешното съвещание бе изказвал толкова мирни намерения, сега с най- самоотвержена смелост се мъчеше да изтръгне от ръцете на заклетите врагове на своя народ скъпата реликва — скалпа на човека, когото никога не бе обичал.
Изходът бе решен от числеността. След ожесточена борба, в която всички вождове дадоха пример за безстрашие, пеоните бяха принудени да се отдръпнат в откритата част на долината притиснати здраво от сиуксите, които бързаха да завземат всяка педя земя, отстъпена от противника. Ако тетоните бяха спрели до
