края на буренака, славата на победата вероятно щеше да се падне на тях, макар че със смъртта на Матори бяха претърпели непоправима загуба. Обаче по-пламенните воини от отряда им проявиха непредпазливост, която промени изцяло хода на сражението и неочаквано им отне тъй трудно спечеленото предимство.
Един от вождовете на пеоните, който отстъпваше с последните, падна сломен от многобройните рани, които бе получил, и стана мишена за десетина нови стрели. Сиукските воини, които всъщност не възнамеряваха повече да преследват врата, но не се замисляха колко безразсъдно постъпват, се втурнаха с вик напред, всеки гореше от желание пръв да нанесе удар на мъртвото тяло и така да спечели голямата слава. Пресрещна ги Твърдото сърце с шепа изпитани воини, решени на всяка цена да спасят честта на своя народ от такова поругание. Започна ръкопашен бой, потекоха реки от кръв. Пеоните отстъпваха с тялото на убития, а сиуксите напираха отзад, докато най-после целият им отряд излезе от укритието си и като крещеше оглушително заплашваше да смаже всякаква съпротива само с числения се превес.
И Твърдото сърце, и всеки от другарите му беше готов да умре, но да не изостави тялото на убития, и участта им щеше бързо да бъде решена, ако неочаквано в тоя миг не се бе явила могъща подкрепа, която реши битката в тяхна полза. От горичката вляво се чу вик, последван незабавно от залп на смъртоносните западни пушки. Петима-шестима сиукси се строполиха в предсмъртна агония, а всички останали се вцепениха, сякаш от облаците бе треснала мълния, за да помогне на вълците. Ала след миг разбраха коя беше тая спасителна сила: от гъсталака изскочиха Ишмаел и юначните му синове, които със страшни викове и свирепи лица се нахвърлиха върху вероломните си съюзници.
Това неочаквано нападение сломи духа на тетоните. Много от най-храбрите им вождове бяха вече загинали и всички обикновени воини моментално изоставиха тия, които бяха оцелели. Неколцина най- отчаяни храбреци продължаваха да напират към съдбоносния символ на тяхната чест и намериха благородна смърт под ударите на окопитилите се пеони. Втори пушечен залп от страна на скватера и синовете му затвърди победата.
Сега сиуксите бягаха да се крият надалеч със същото усърдие и устрем, с които само преди няколко минути се бяха хвърляли в боя. Тържествуващите пеони ги преследваха като добре обучени, породисти хрътки. Отвред кънтяха техните победни възгласи и призиви за мъст. Някои от бегълците успяха да отнесат телата на падналите воини, но настигащите ги преследвачи бързо ги принудиха да захвърлял мъртвите заради спасението на живите. Един-единствен опит да се запази честта на сиуксите от поруганието, което техните своеобразни схващания свързваха с притежаването на скалпа на паднал герой, се увенча с успех.
Читателят видя как на сутрешния съвет един от вождовете се противопостави на войнствените изказвания. Но въпреки че напразно бе вдигнал глас за мир, все пак ръката му не се посрами, изпълнявайки бойния си дълг. Споменахме вече за неговата храброст и благодарение главно на неговото мъжество и пример тетоните можаха да се държат тъй юнашки, когато узнаха за гибелта на Матори. Този воин, който на образния език на своето племе се наричаше Връхлитащият орел, последен се отказа от надеждата за победа. Когато разбра, че подкрепата на страшните пушки бе отнела на съплеменниците му скъпо извоюваното предимство, той под дъжд от куршуми се отдръпна мрачно към тайното място във високата, гъста трева, където бе скрил коня си. Тук завари нов и съвсем неочакван съперник, готов да оспори правото му върху коня. Това беше Боречина, престарелият приятел на Матори, който бе надигнал глас против мъдрите съвети на Връхлитащия орел. Старецът, пронизан от стрела, явно беше в предсмъртна агония.
— За последен път вървях по пътеката на войната — каза тъжно старият воин, когато видя, че законният собственик бе дошъл да търси коня си. — Нима някой пеони ще отнесе белите коси на сиукс в селото си, да им се присмиват жените и децата?
Връхлитащият орел го улови за ръката, отговаряйки на неговия зов със суров поглед, изпълнен с непоклатима решителност. След това мълчаливо обещание той помогна на ранения да се качи на коня. После изведе жребеца от гъстака, метна се сам на него и като привърза своя другар за пояса си, изскочи на открито в равнината, разчитайки всецяло, че конят, известен с бързината си, ще спаси и двамата. Пеоните скоро забелязаха новите си жертви и неколцина от тях обърнаха конете си, за да ги догонят. Препускаха вече цяла миля, но раненият не издаде нито звук, макар че освен от телесни страдания той се измъчваше и душевно, като виждаше, че враговете се приближават с всеки скок на конете си.
— Спри — каза Боречина и вдигна слабата си ръка, давайки знак на другаря си да задържи коня. — Орелът на моето племе трябва да разпери крилете си по-широко. И да отнесе белите коси на стария воин в селото на мургаволиките!
Тези мъже, които имаха еднакви понятия за слава и се придържаха строго към законите на романтичната чест, нямаха нужда от много думи. Връхлитащият орел скочи от коня и помогна на Боречина също да слезе. Старецът с мъка коленичи и като обърна очи към лицето на съплеменника си, сякаш да му каже „сбогом“, подложи врата си за желания удар. Няколко замаха с томахавката, кръгообразно движение с ножа — и главата се отдели от тялото, считано за по-малоценен трофей. Тетонът яхна отново коня, и то тъкмо навреме, за да отбегне стрелите, пуснати от ожесточените преследвачи, ядосани, че го изпускат. Вдигайки високо главата със страшното, окървавено лице, той препусна с вик на тържество, летейки из равнината, като че наистина го носеха крилете на могъщата птица, в чест на която бе получил ласкателното си прозвище. Връхлитащият орел стигна благополучно селото си. Той беше от малцината сиукси, които се измъкнаха живи от клането през тоя злочест ден и дълго още той единствен от спасилите се имаше смелостта да се изказва в съветите на своето племе, без да се срамува от себе си.
Ножовете и копията на пеоните спряха бягството на повечето от победените. Победителите разпръснаха дори жените и децата, които се опитваха да се скрият; слънцето отдавна бе потънало зад вълнистата черта на западния хоризонт, когато този безпощаден разгром най-после завърши.
ГЛАВА XXXI
Но кой е тук търговецът и кой — евреинът?
Зората на другия ден се пукна над по-мирна сцена. Кръвопролитието отдавна бе престанало и когато слънцето изгря, лъчите му се разляха из спокойни пустинни простори. Палатките на Ишмаеловия лагер още стояха там, където си бяха и по-рано, но из цялата тая пустош не се забелязваше никаква друга следа от човешки живот. Тук-там кръжаха малки ята лешоядни птици и кряскаха над такова място, където някой тетон с недостатъчно бързи нозе бе намерил смъртта си, но нищо друго не напомняше за неотдавнашното сражение. Реката, която криволичеше сред безкрайните поля, все още можеше да се проследи по мъглата, виеща се над нея, ала сребристите пари, надвиснали над блатцата и потоците, започваха вече да се стапят във въздуха, защото от пламтящото небе се лееше все по-обилна топлина и всичко в тоя обширен край, непознаващ сянка, чувстваше пронизващата й живителна сила. Прерията приличаше на небе след буря — спокойна, тиха и ласкава.
В такава обстановка именно семейството на скватера се събра, за да реши окончателно какво да прави с хората, предоставени на волята му от променливата игра на съдбата в току що описаните събития. Още с първия блед лъч на зората всички живи и свободни обитатели на лагера бяха на крак и дори най-малките в това скитническо племе сякаш съзнаваха, че е ударил часът да се случат неща, които може да изменят за дълго бурния ход на полудивия им живот.
Ишмаел се движеше из малкия си лагер със сериозен вид, като човек, върху чиито плещи неочаквано е паднала отговорността за работи, много по-важни от обикновените случки на неспокойното му ежедневие. Обаче синовете му, които тъй често бяха имали възможност да изпитат непреклонния и суров нрав на баща си, съзираха в мрачното му лице и студения поглед не някакво колебание или съмнение, а по-скоро твърдо намерение да не отстъпва от неумолимите си решения, които както винаги следваше упорито. Дори Естър беше развълнувана от важните събития, които засягаха интересите на семейството й. Макар и да вършеше домашната работа със същото усърдие, с което би залягала и при всякакви други обстоятелства, както земята продължава да се върти, докато земетресенията разкъсват кората й и вулканите ръфат утробата й,
